Определение № 6 от 03.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2343/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Т. М. Т., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. В. Т. срещу решение № 452/24.01.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 11447/2022 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 8032/14.07.2022 г. по гр. дело № 34256/2021 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу К. В. И. осъдителен иск с правно основание чл. 403, ал. 1, предл. 3 от ГПК, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 20 300 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, претърпени от недобросъвестно упражняване на правото на ответницата на обезпечение на предявен от нея иск по гр. дело № 53746/2017 г. на СРС, с което обезпечение, чрез наложената обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“, ответницата лишила ищцата за периода 01.02.2018 г. - 01.04.2021 г. от ползването на имот, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. .., ап. .., придобит на публична продан, ведно със законната лихва върху главницата от 16.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските за двете съдебни инстанции. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца, като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният правен въпрос: налице ли е пряка вреда (претърпяна загуба) по смисъла на чл. 403 от ГПК, когато с обезпечението ответникът е лишен от правото да ползва собствен имот и подлежи ли лишаването от това право на обезвреда. Жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с решение № 32/11.07.2017 г. по търг. д. № 60028/2016 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 216/03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. на III-то гр. отд. на ВКС. При условията на евентуалност се навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната си жалба ищцата сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като излага съображенията си за нарушение на материалния закон и необоснованост на същото. Насрещната страна – ответницата К. И., чрез процесуалния си пълномощник адв. П. А., в отговора на касационната жалба излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и съображения за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, СГС е приел следното: Ищцата твърди по делото да е претърпяла вреди по смисъла на чл. 403 от ГПК за процесния период 01.02.2018 г. - 01.04.2021 г., в резултат на невъзможността да упражни правото си на собственик по силата на постановление за възлагане, поради това, че в периода 29.01.2018 г. - 26.03.2021 г. изпълнението по изпълнителното дело е било спряно по представена от ответницата обезпечителна заповед по гр. д. № 53746/2017 г. на СРС, което дело е било прекратено. Претендираните вреди ищцата съизмерява със средния пазарен наем за процесния имот и за процесния период, като поддържа, че е била лишена от ползване на имота и претърпяла вреди именно във връзка с това. Предвид и подробно обсъдените преди това в мотивите доказателства по делото, въззивният е приел за безспорни между страните и установени обстоятелствата, че в течение на процесния период 01.02.2018 г. - 01.04.2021 г. изпълнението по изпълнителното дело е било спряно относно 1/3 идеална част от процесния имот, по силата на обезпечителна заповед, издадена в полза на ответницата по гр. д. № 53746/2017 г. на СРС, както и че това дело е било прекратено. Съдът е приел и че по този начин е осъществена първата предпоставка за основателността на иска по чл. 403 от ГПК, а именно – по наложена по искане на ответницата (молителка в обезпечителното производство по чл. 389 и сл. от ГПК по гр. д. № 53746/2017 г. на СРС) обезпечителна мярка за процесния период изпълнението е било спряно, като обезпечението е неоснователно по смисъла на чл. 403 от ГПК, тъй като гражданското дело, по което е допуснато обезпечението, е прекратено. СГС е приел и че през процесния период ищцата е търпяла ограничения в правната си сфера, наложени от обезпечението, изразяващи се в невъзможността й да влезе в имота, който е придобила на публичната продан. Въззивният съд е приел обаче, че предявеният иск е неоснователен, поради недоказване от страна на ищцата да е претърпял действителни вреди под формата на пропуснати ползи, в пряка причинна връзка с поведението на ответницата. За този свой решаващ извод въззивният съд е изложил следните съображения: Ищцата не е доказала реално настъпила вреда за нея във връзка с отложения въвод за 1/3 идеална част от процесния имот. Ищцата не твърди и не доказва да е претърпяла вреди във връзка с поддържаното обезпечение от ответницата, изразяващи се в загуби или намаляване на патримониума й с определена сума. Съдът е приел, че ищцата претендира вреди, претърпени вследствие на невъзможността да се използва имотът, но е останало недоказано сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице (ищцата) под формата на пропуснати ползи (например несъбран наем от имота). Въззивният съд е изтъкнал и че предявеният иск по чл. 403 от ГПК почива на института на непозволеното увреждане, като е изложил съображения, че „вредите“, породени от невъзможността да се използва собствен имот, се съизмеряват с обезщетение в размер на средната пазарна наемно цена при исковете по чл. 59 от ЗЗД или чл. 31, ал. 2 от ЗС, които са проявление на института на неоснователното обогатяване. Приел е също, че в случая се претендират вреди, претърпени вследствие на противоправно поведение на ответницата, както и че ищцата не е била лишена от ползването на имота, а всъщност никога не го е ползвал поради неосъществения въвод вследствие на наложената обезпечителна мярка. Въззивният съд се е позовал и на тълкувателно решение (ТР) № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, в което, подобно на разрешението в ТР № 2/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност – ищецът по такъв иск следва да докаже при условията на пълно и главно доказване възможност за сигурното увеличаване на имуществото си, което не почива единствено на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. С оглед това въззивният съд е приел и че соченото и пред него от ищцата, решение № 32/11.07.2017 г. по търг. д. № 60028/2016 г. на II-ро гр. отд. на ВКС съставлява изолирана практика, а и е постановено преди ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, като е изтъкнал, че това тълкувателно решение е постановено във връзка с противоречива практика по подобни казуси. При така мотивираното въззивно решение, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на същото, по следните съображения: Като е квалифицирал твърдяната от жалбоподателката-ищца процесна имуществена вреда, изразяваща се в лишаване от ползата от собствения й имот през процесния период, като пропусната полза (а не като претърпяна загуба), и като е приел тази вреда за недоказана, респ. – предявения деликтен иск по чл. 403, ал. 1, предл. 3 от ГПК за заплащане на обезщетение за тази вреда – за неоснователен, въззивният съд е дал отрицателен отговор на поставения от жалбоподателката правен въпрос. По този начин СГС е разрешил въпроса в противоречие с посочените от жалбоподателката решение № 32/11.07.2017 г. по търг. д. № 60028/2016 г. на II-ро гр. отд. на ВКС и решение № 216/03.04.2024 г. по гр. д. № 1536/2023 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в които е прието, че в подобни случаи лишаването на собственика от ползата от имота му съставлявала, не пропусната полза, а претърпяна реална вреда (загуба), чийто размер е съизмерим със средно месечния пазарен наем на имоти със същото предназначение, вид и функционална характеристика. От друга страна обаче, възприетото от въззивния съд разрешение на въпроса е в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 2/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС и с ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, както при договорната, така и при деликтната отговорност, лишаването от ползата от имот (включително от собствен такъв) се квалифицира като пропусната полза (а не претърпяна загуба), като е прието, че законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, поради което предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, а не може да почива единствено на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. Разяснено е също, че следва да бъде проведено пълно главно доказване – както чрез преки, така и чрез косвени доказателства на действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, в тежест на което е да установи, например, факта на създадени между него и трети лица правоотношения по повод ползването или разпореждането с процесния имот, или като установи, че при конкретните пазарни условия в процесния период е съществувала реална възможност за отдаване на имота под наем, за получаване на доходи чрез използването му за осъществяване на търговска дейност или за изгодно разпореждане с него. При така установеното – щом въззивният съд е разрешил поставения от жалбоподателката правен въпрос в съответствие с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в тълкувателни решения, то констатираното противоречие с посочената от жалбоподателката незадължителна практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 от ГПК, не може да обуслови допускане на касационното обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито пък въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. От горното следва, че не е налице и сочената от жалбоподателката очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Това основание за допускане на касационно обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив – същият е подробно мотивиран и е постановен в съответствие с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/2012 от 12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, на която въззивният съд и изрично се е позовал. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответницата, претендираните и направени от последната разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ѝ в производството пред настоящата съдебна инстанция, в размер 1 200 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение