Определение № 50513 от 02.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2248/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 263564 от 01.06.2021 г. по в. гр. д. № 13598/2019 г. на Софийски градски съд е обезсилено решение № ІІ-55-157981 от 04.07.2019 г. по гр. дело № 59905/2016 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е признато за установено по предявен от В. И. А. срещу В. С. М. иск по чл.124, ал.5 ГПК, че С. И. А., починал на 20.11.2006 г., бивш жител на [населено място], [община], е извършил престъпно обстоятелство, като на 05.11.2004 г. е продал имот, собствен на наследодателя И. А. З., съзнателно ползвайки неистинско саморъчно завещание от 29.07.1995 г., на което е придадено вид, че е подписано от наследодателя, като е знаел, че същото е неистинско /неавтентично/ – престъпление по чл.316 НК, и производството по делото в тази част е прекратено като недопустимо. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която съдът е уважил предявения от В. И. А. срещу В. С. М. иск по чл.3, б.“в“ ЗН за обявяване недостойнството на С. И. А. да наследява своя баща И. А. З. поради съзнателното служене с неистинско завещание от 29.07.1995 г., на което е придадено вид, че е подписано от наследодателя И. З., и този иск е отхвърлен.

Въззивният съд е приел, че съдът е бил сезиран само с иск по чл.3 б.“в“, предл. последно ЗН за обявяване недостойнството на С. И. А. да наследи своя баща И. А. З., но не е бил предявен преюдициалният иск по чл.124, ал.5 ЗН за установяване на престъпно обстоятелство - съзнателното ползване неистинско саморъчно завещание от 29.07.1995 г. от страна на С. А.. Прието е, че като се е произнесъл по непредявен иск по чл.124, ал.5 ГПК, първоинстанционният съд постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено в тази част.

Като се е позовал на решение № 203/02.07.2010 г. по гр. дело № 790/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 417 от 25.02.2013 г. по гр. д. № 168/2012 г. на ВКС, I г. о., въззивният съд е приел, че искът по чл.3 б.“в“, предл. последно ЗН, е неоснователен. Посочената разпоредба обявява за недостоен този, който съзнателно си е служил с неистинско завещание – макар от външна страна да е спазена формата, изискуема за действителността му, то не изхожда от посочения в него автор. При наличие на предвидените в това основание предпоставки недостойнството да се наследява настъпва „екс леге“. Законът обаче изисква съзнателно служене с неистинско завещание, които предпоставки касаят както обективната, така и субективната страна на това деяние, представляващо и престъпление по чл. 316 НК. Не е достатъчно само наличието на неистинско завещание или използването му, но е необходимо и наследникът да е знаел, че то е неистинско, т. е. да е налице и субективната страна на деянието. Това предпоставя установяване в наказателното производство осъществяване на състава на престъплението, или при невъзможност да се образува такова, по реда на исковото производство по чл.97, ал.4 ГПК (отм.), сега чл.124, ал.5 ГПК, като установяването му следва да се осъществи с влезли в сила присъда или решение на гражданския съд, тъй като се касае за престъпно обстоятелство, имащо значение за наследственото правоприемство. Извършването на престъпление се установява с влязла в сила присъда или ако наказателното преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 НПК, с решение по чл.97, ал.4 ГПК (отм.) или чл.124, ал.5 от действащия ГПК.

По настоящото дело ищецът В. И. А. е твърдял, че починалият му брат С. И. А. приживе си е послужил със завещание от баща им И. А. З., за което знаел, че е неистинско. Искът по чл.3, б.“в“ ЗН е предявен срещу наследницата на С. И. А. – В. С. М..

Прието е, че по настоящото дело е представен незаверен препис от съдебно решение от 16.08.2004 г. по гр. дело № 4688/2002 г. на СРС, 61 с-в, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между В. А. и С. А. на съсобствени недвижими имоти. Със същото решение е признато по реда на чл.156, ал.2 ГПК за установено по отношение на С. И. неистинността /неавтентичността/ на саморъчното завещание от 29.07.1995 г. с отразен в него автор И. А. З.. Въпреки оспорването на ответницата, ищецът не е доказал, че това решение е влязло в сила. Но дори да се приеме, че решението на съда е влязло в законна сила, т.е. че саморъчно завещание от 29.07.1995 г. е неистинско, то за да се приеме в настоящия процес, че С. И. А. е недостоен да наследи по закон баща си И. А. З. съгласно чл.3, б.“в“, предл. последно ЗН, следва да е установено и съзнателното служене с това неистинско завещание, т. е. както обективната, така и субективната страна на деянието, представляващо и престъпен състав по чл.316 НК. Липсва влязла в сила присъда или решение по чл.97, ал.4 ГПК (отм.), сега чл.124, ал.5 от ГПК, които да установят съзнателното служене с неистинско завещание.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца В. И. А.. След подаването на жалбата В. А. е починал и на негово място е конституиран наследникът му Н. К. А.. С молба от неговия пълномощник жалбата е уточнена и е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.

Жалбоподателят поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Според жалбоподателя било очевидно, че съдът е сезиран и с иск по чл.124, ал.5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство, затова съдът неправилно приел, че такъв иск няма. Нещо повече – първоинстанционният съд първоначално прекратил производството по делото поради липса на правен интерес, но въззивният съд отменил това определение. Обстоятелството, че ищецът не извършил правилна квалификация на иска си, не отменя задължението на съда да се произнесе по него, като определи вярната квалификация. Очевидно неправилен бил и изводът на съда, че по делото липсват доказателства за съзнателно служене с неистинско завещание от страна на наследодателя на ответницата. Очевидно необоснован бил изводът на съда, че липсват доказателства за влизане в сила на решението по гр. д. № 4688/2002 г. Първоинстанционният съд направил служебна справка за статуса на това дело и констатирал, че решението по него е влязло в сила. Производството по това дело е за делба и в него било констатирано с нарочен диспозитив, че завещанието е неистинско. От друга страна нямало спор, че С. А. е използвал това неистинско завещание в нотариалното производство по прехвърляне на един от наследствените имоти.

Във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Длъжен ли е ищецът да извърши правната квалификация на предявения от него иск и какви са последиците от неправилната правна квалификация, ако са заявени правнорелевантните факти;

2. Длъжен ли е съдът да съобрази всички факти и обстоятелства, доказателства и доводите и твърденията на страните;

Ответницата В. С. М. оспорва жалбата. Счита, че касационната жалба вх. № 349068/17.09.2021 г. е бланкетна, а допълнителната молба към нея, в която са изброени пороци на въззивното решение, е подадена извън срока и е недопустима. Освен това счита, че не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага и допълнителни аргументи за недопустимост на първоинстанционното решение. На първо място – че липсва правен интерес от предявения срещу нея иск по чл.3, б.“в“ ЗН, тъй като дори този иск за бъде уважен и да се разкрие недостойнството на баща ѝ С. А. да наследи дядо ѝ И. З., то тя би заместила баща си в наследяването на основание чл.10, ал.1, предл.2 ЗН. На следващо място – същият иск по чл.3, б.“в“ ЗН бил предявен преди настоящото дело и той все още бил висящ в СРС – гр. д. № 16046/2010 г., за което по делото били представени доказателства.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по неоценяем иск, което е в обхвата на касационния контрол.

Първоначалната касационна жалба вх. № 349068/17.09.2021 г. е подадена от В. И. А. чрез адвокат Г. З.. Тази жалба е бланкетна, поради което с определение от 23.09.2021 г. е оставена без движение от съда и са дадени указания за отстраняване на нейните недостатъци, както и за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. След смъртта на жалбоподателя В. И. А., настъпила на 02.01.2022 г., и след конституиране на неговия наследник Н. К. А., указанията са били изпълнени с молба вх. № 285405 от 12.05.2022 г. на пълномощника на Н. А. – адв. З. Н.. При това положение ВКС е сезиран с редовна касационна жалба, по която дължи произнасяне.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място въззивното решение не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, при която само от прочита на съдебното решение, без проверка на процесуалните действия на страните и доказателствата по делото, личи грубо нарушение на закона и/или на правилата на формалната логика. Пороците, които в настоящия случай жалбоподателят сочи във връзка с това основание, не разкриват очевидна неправилност, тъй като изискват проверка на твърденията и петитума в исковата молба, които очертават предмета на делото, както и проверка на други процесуални действия като прекратяване на производството и отмяна на определението за прекратяване, а също и на доказателствата по делото. Такава проверка при очевидната неправилност не се извършва.

Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като поставените въпроси в изложението към касационната жалба не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение по чл.124, ал.5 ГПК не защото ищецът неправилно е квалифицирал този иск, а защото е приел, че такъв иск въобще не е бил предявяван. Този извод на съда се основава на констатацията, че петитумът на исковата молба се изчерпва само с искането до съда да установи недостойнството по смисъла на чл.3, б.“в“, предл. последно ЗН на починалия баща на ответницата С. И. А., но няма искане за установяване на престъпно обстоятелство – съзнателно служене от С. И. А. с неистинско завещание. С други думи – изводите на съда за недопустимост на първоинстанционното решение по чл.124, ал.5 ГПК почиват не на това, че ищецът е дал неправилна квалификация на този иск, а на нещо друго – че такъв иск въобще не е предявяван. Следователно въпрос № 1, свързан с неправилната квалификация, не е относим изобщо към атакуваното решение, той не е обусловил резултата по делото и по него не може да се допусне касационно обжалване.

Настоящият състав счита, че в случая е безпредметно да се извършва преценка дали има нередовност на исковата молба, доколкото като има заявени твърдения, че С. И. А. си е послужил съзнателно с неистинско завещание, но няма искане от съда да установи с диспозитива на решението си това престъпно обстоятелство. Във всички случаи искът по чл.3, б.“в“ ЗН е процесуално недопустим поради липса на правен интерес, при положение, че е насочен срещу лице, което ще има наследствени права от имуществото на И. А. З. на основание чл.10, ал.1 ЗН, дори да бъде установено недостойнството на прекия му наследодател. Затова е безпредметно да се отстраняват недостатъци на исковата молба.

И на последно място – въпрос № 2 също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Причината за отхвърляне на предявения иск по чл.3, б.“в“ ЗН не е в това, че съдът не е обсъдил доказателствата по делото, становищата и доводите на страните, а защото е приел, че във фактическия състав на този иск се включват обстоятелства, които следва да бъдат установени с влязла в сила присъда или решение по чл.124, ал.5 ГПК, каквито в случая няма. Въпросът също не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, която изисква той да бъде свързан с решаващ извод на въззивния съд, а в случая това условие не е налице.

Жалбоподателят само се е позовал на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, без да ги е обосновал. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне и на тези основания.

При този изход на делото жалбоподателят Н. К. А. следва да заплати на адв.А. К. Д., САК, [улица], ет.1, ап.5 на основание чл.38, ал.2 ЗА, вр. чл.9, ал.3 от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения сумата от 1200 лв. за оказана правна защита и съдействие на ответницата В. С. М..

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение