Определение № 184 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1258/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Калиман Инвест“ ООД, гр. София, срещу въззивно решение № 263386 от 28.11.2022 г. по в. гр. д. № 13790/2020 г. на Софийския градски съд в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 187252 от 31.08.2020 г. по гр. д. № 40852/2017 г. на Софийския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на „Фалоу“ ЕООД /чийто правоприемник е „Калиман Инвест“ ООД/, че И. Й. М., В. Й. И.-С., Й. Е. Г. и Е. Г. В. /последният е починал в хода на въззивното производство и е заместен от ответника Й. Е. Г.), не са собственици на част с площ около 140,00 кв. м от недвижим имот, представляващ нива, цялата с площ от 555 кв. м, находяща се в строителните граници на [населено място], м. „Б.“, пл. № ***, кад. л. 10 по кадастралния план на [населено място] от 1939 г., ситуирана между буквите Е-Ж-З-Д-Е на скицата към съдебно-техническата експертиза по гр. д. № 9096/1997 г. на Софийския районен съд, който имот е възстановен на ответниците по силата на съдебно решение от 20.05.1999 г. по гр. д. № 9096/1997 г. на Софийския районен съд и попада в имоти с идентификатори *** и ***, която част е означена с линиите между точки А-Б-В-Г-А по комбинираната скица към заключението на вещото лице Б. Х., находяща се на л. 265 от първоинстанционното дело, представляваща неразделна част от първоинстанционното решение, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за останалата част от имота с площ от 555,00 кв. м. Въззивният съд е обезсилил решението на районния съд и в частта, с която е признато за установено по отношение на И. Й. М., В. Й. И.-С., Й. Е. Г., и Е. Г. В. /починал в хода на въззивното производство и заместен от ответника Й. Е. Г./ че „Фалоу“ ЕООД /чийто правоприемник е „Калиман Инвест“ ООД/ е собственик на частта от тераса, равняваща се на около 100 кв. м и попадаща между линии по букви и цифри 1-2-3-В-Б-А-Г-4-1, по комбинираната скица към заключението на вещото лице Б. Х., находяща се на л. 265 от първоинстанционното дело, представляваща неразделна част от решението, и която част от терасата представлява функционално прилежаща част към супермаркет - сграда с идентификатор ***, който от своя страна е самостоятелна едноетажна сграда (без трафопоста) със застроена площ от 592,87 кв. м, със съответни съставни пространства и площи, заедно със съответното право на строеж върху прилежащия на сградата терен, при посочени съседи, заедно с правото на строеж върху стопански двор от 258,78 кв. м, находящ се в [населено място],[жк], до [жилищен адрес] кв. 26 по застроителния план, одобрен със заповед № РД-50-09-224/25.05.1988 г. /за 140 кв. м от терасата искът е уважен, като в тази му част въззивното решение не предмет на касационно обжалване/. С исковата молба и уточнителна молба от 29.07.2019 г. „Фалоу“ ЕООД е изложил твърдения, че е собственик на недвижим имот, представляващ супермаркет със застроена площ от 592,87 кв. м, заедно със съответното право на строеж върху прилежащия на сградата терен и правото на строеж върху стопански двор с площ от 258,78 кв. м, находящ се в [населено място],[жк]I, до [жилищен адрес] кв. 26 по застроителен план, одобрен със заповед № РД-50-09-224/25.05.1988г., представляващ сграда с идентификатор ***. Имотът е придобит по силата на договор за замяна на недвижими имоти от 01.03.2000 г., сключен с „Калиман“ ЕООД, а последното дружество го е придобило от „Роми Трейдинг“ ЕООД, което го закупило с договор от 06.12.1996 г. от Столичната община чрез Столичната общинска дирекция за приватизация на основание чл. 3, ал. 1, т. 4 и ал. 3 ЗППДОП (отм.). Ответниците претендират да са собственици на процесната нива с площ от 555 кв. м по силата на съдебно решение от 20.05.1999 г. по гр. д. № 9096/1997 г. на Софийския районен съд, в което е отбелязано, че спорният имот попада в парцел *, кв. 26 по плана на [населено място], ж.к. „М. * - * ч.“ от 1988 г., отреден за мероприятия - супермаркет, озеленяване и улици, реализирани до 01.03.1991 г., поради което и в съответните си части собствеността върху него не подлежи на възстановяване. На ответниците е възстановена по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ частта от имота с площ от 555 кв. м, тъй като тя не е застроена и отговаря на техническите правила на ЗТСУ (отм.) за самостоятелен парцел. В исковата молба са изложени твърдения, че върху част от този възстановен имот, равняваща се на 140 кв. м, попада прилежащата към собствения му супермаркет тераса, цялата с площ от 244,00 кв. м, която е функционално свързана със супермаркета. С уточнителна молба от 29.07.2019 г. дружеството е обосновало правния си интерес от установяване правото на собственост върху терасата, поради това, че част от нея попада в имот, чието право на собственост се претендира от ответниците, възстановено въз основа на проведен административен процес, в който ищецът не е взел участие, поради което не е и обвързан от постановеното съдебно решение. Правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск за признаване, че ответниците не са собственици на възстановения им имот с обща площ от 555 кв. м, попадащ в имоти с идентификатори *** и ***, ищецът извежда от твърдения, че при уважаването на претенцията му имотът ще стане общинска собственост и за него като собственик на сградата ще се породи правната възможност по реда на чл. 35, ал. 3 ЗОС да придобие земята под сградата. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването правото на иск е наличието на правен интерес от търсената с иска защита, който е пряко обусловен от съществуващ между страните спор относно принадлежността на твърдяното или отричано субективно материално право. В исковата си молба ищецът излага твърдения, че ответниците са собственици на възстановен им имот, в който попада част от прилежаща към притежавания от него супермаркет тераса, която част е с площ 140 кв. м, като площта на цялата тераса е 244 кв. м. Нито дружеството твърди, че претендираната от него собственост върху онази част от площта на терасата, попадаща извън имота на ответниците, явяваща се разликата над 140 кв. м до 244 кв. м, се оспорва от ответниците, нито последните оспорват подобно обстоятелство или заявяват права извън обема на възстановения им имот. Ответниците оспорват правото на собственост на ищеца върху терасата само за онази част от нея, равняваща се на 140 кв. м, която попада във възстановения им поземлен имот - нива с обща площ от 555 кв. м, индивидуализиран на комбинираната скица, изготвена от в. л. Б. Х. към приета пред Софийския районен съд съдебно-техническа експертиза (л. 265 от делото), по букви А-Б-В-Г-А. С оглед на това въззивният съд е приел, че за останалата част от терасата с площ от 100 кв. м - разликата между действително установената с първоначалната СТЕ площ на терасата от 240 кв. м и частта от 140 кв. м, попадаща във възстановения на ответниците имот, поради липса на спор между страните относно титулярството на правото на собственост, за дружеството не съществува правен интерес от провеждане на съдебен процес за установяване спрямо ответниците, че ищецът е собственик на частта от терасата, попадаща извън имота на ответниците. По отношение на предявения отрицателен установителен иск въззивният съд е приел, че съгласно т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му, като при липса на правен интерес производството се прекратява. В случая нито една от визираните в тълкувателното решение хипотези, обуславящи правния интерес на ищеца от предявяването на отрицателен установителен иск, не е налице. Твърденията на ищеца са, че той не е собственик на земята, под която е построена процесната тераса, но последната е негова собственост, тъй като е функционална част от собствения му супермаркет, който е придобил от Столична община, ведно с правото на строеж върху терена. При това положение прекият му интерес от предявяването на отрицателен установителен иск би могъл да бъде изведен с възможността да защити правото си на собственост върху терасата, като отрече правото на собственост на ответниците върху терена, върху който тя попада. В случая обаче той е предявил едновременно и положителен установителен иск и макар предметът на двата иска да е различен (при положителния е притежаваното от ищец право на собственост върху терасата, а при отрицателния отричаното правото на собственост на ответниците върху терена, върху който се намира терасата), по същество се защитава един и същ интерес на ищеца - този на накърненото му и от двата спора право на собственост върху терасата. При това положение и доколкото уважаването на положителния установителен иск предпоставя по-голяма по обем защита за ищеца, при която със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните директно ще се установи дали ищецът е собственик на терасата, то липсва правен интерес от разглеждане на отрицателния установителен иск, както по отношение частта от терена, върху която е изградена терасата, така и за останалата част от него. По отношение на твърдения от дружеството правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск поради възможността ищецът да придобие правото на собственост върху поземления имот по реда на чл. 35, ал. 3 ЗС, съдът е приел, че подобна възможност следва да бъде реална и директна, а не хипотетична и опосредена, т. е. трябва да бъде изведена от доказването на факти, относими към придобиване на защитаваното от дружеството право, чието проявление е обусловено от волята на самия ищец, а не и на трето за спора лице, каквото е Столична община. Уважаването на отрицателния установителен иск би разрешил със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните по настоящото дело, че ответниците не са собственици на имота, но няма установително действие по същия въпрос в отношенията между настоящите ответници и Столична община, нито че имотът е собственост на общината. Дори да се приеме, че съществува потенциалната възможност с отричане правото на собственост на ответниците поземленият имот да се върне в патримониума на Столична община, единствено в субективната преценка на общината е да упражни това свое право, тъй като тя е негов носител и доколкото не е налице законово уредена хипотеза това право да се упражни от друг правен субект, освен от титуляра му, то и по аргумент за противното от чл. 26, ал. 2 ГПК е недопустимо ищецът да се домогва да брани правото на собственост на Столична община, поддържайки твърдение за хипотетичен правен интерес. Единствено общината следва да прецени дали да отрича правото на собственост на ответниците върху земята, съобразявайки се не само с възможността да бъде собственик на терена, но и за нея да възникнат задължения към ответниците като например обезщетение за извършени подобрения в имота. Отделно от това, за ищеца не съществува и непосредствена възможност да придобие терена като собственик на земята по силата на закона или поради естеството на правото, тъй като за целта е необходима заповед на кмета на общината и сключването на договор по чл. 46, ал. 8 от Наредба за общинската собственост на СОС, във вр. чл. 35, ал. 3 ЗОС, т. е. необходимо е да се развие нарочно производство, различно от настоящото, в което ще се преценяват предпоставките за приложението на чл. 35, ал. 3 ЗОС, в което волеизявление за придобиване правото на собственост върху терена от ищеца е необходимо да бъде направено от едно трето за спора лице. С оглед на казаното въззивният съд е приел тези изкове за недопустими и е обезсилил първоинстанционното решение в посочените по-горе части. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС и ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение № 197 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 875/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 27 от 22.04.2019 г. по гр. д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 135 от 10.07.2013 г. по гр. д. № 61/2013 г. на ВКС, II г. о., но конкретен въпрос не е формулиран. Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по жалбата И. Й. М., В. Й. И.-С. и Й. Е. Г. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Касаторът не е формулирал никакъв правен въпрос, а вместо това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са направени общи оплаквания за неправилност на постановеното решение, които не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Наред с това изводите на съда не са в противоречие с посочената от него практика на ВКС. Обжалваното решение е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 1200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, II г. о.,