Определение № 3346 от 11.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1043/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Т. Ш. от [населено място] срещу решение № 9 от 18.01.2024 г. по в. гр. д. № 507/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, потвърждаващо решение № 62 от 27.05.2010г. по т. д. № 494/2009 г. на Пазарджишки окръжен съд, с което са уважени предявените от „ УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] срещу касатора обективно съединени искове: иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 68 833.26 лв. – получена без основание, заедно със законната лихва върху нея, считано от 08.06.2022 г. до окончателното й плащане, както и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 728.47 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 25.11.2021 г. до 07.06.2022 г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Излага подробни съображения срещу извода, че следва да върне исковата сума, като твърди, че е получил същата на правно основание и такова представлява самото нареждане за превод, направено от насрещния контрагент. Според него, въззивният съд неоснователно е съобразил променената позиция на ищеца, че сумата е преведена по сметката му в резултат на допусната техническа грешка от страна на самата банка, а не първоначалната му позиция, че се касае за грешни съобщения от системата ВИЗА, чрез която са осъществени процесните 95 превода. Като процесуално нарушение касаторът преценява и отказа да бъде допусната техническа експертиза, като твърди, че същата би установила получаването на средствата чрез тези 95 превода на правно основание. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите „за правната квалификация на иска“ и „за предпоставките, при които искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен“, за които се поддържа, че са разрешени в противоречие с ППВС № 1/1979 г., а за първия въпрос при условията на евентуалност бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че е от значение за развитието на правото. Ответникът по касация – „ УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на жалбата, по съображения в писмен отговор от 10.05.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че ответникът С. Т. Ш. е притежавал обслужваща негова банкова разплащателна сметка дебитна карта V PAY на американската транснационална компания Виза, която сметка, е закрита на 19.10.2021г. с нулева наличност, като картата е върната и унищожена, както и че за периода от 26.05.2020 г. до 11.02.2021 г. по сметката на ответника са били наредени и изпълнени съобразно изискванията на Виза общо 95 броя незабавни плащания на обща стойност 68 833.26 лв. Решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че претендираната от банката сума в размер на 68 833.26 лв. е преведена на ответника недължимо, тъй като въз основа на даденото от трето лице-негов съконтрагент нареждане същата сума веднъж вече му е била преведена. В тази връзка въззивният състав е съобразил приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната, в което подробно е разяснен механизмът на плащанията чрез Виза: първи етап (първа транзакция, която касае клиента) – в срок до 30 минути разплащателната сметка на картодържателя се заверява със сумата на наредения от негов съкотрагент превод и същата в реално време се осчетоводява на база оторизационно съобщение от Виза, опосредено в конкретния случай от „Борика“ АД, който препредава съобщението към банката; втори етап (втора транзакция, която не би следвало да засяга разплащателната сметка на клиента, доколкото той вече си е получил парите) – сумата се осчетоводява от банката на база файл, генериран от Виза, в който следва да бъде коректно попълнена позицията Fast Fund флаг, по който системата на банката автоматично разпознава, че това са транзакциите, с които се възстановяват средствата на банката за извършените незабавни преводи. Според вещото лице, в конкретния случай първата транзакция се е осъществила – на база получени кредитни нареждания от Виза посредством „Борика“ АД банката е захранила разплащателната сметка на ответника със свои средства, но втората транзакция се е осъществила при липса на Fast Fund флаг в съобщенията, което е причинило отклонение в операционната система и в резултат на това повторно е заверена сметката на ответника чрез осъществени 95 броя транзакции на обща стойност 68 833.26 лв. Въззивният съд е посочил, че установяването на факта има или не Fast Fund флаг в съобщенията е от компетентността на компютърен специалист, а не на счетоводител, поради което е счел за разколебан направения в заключението на счетоводната експертиза извод, че именно липсата на такъв флаг е причина за повторно извършените транзакции. Независимо от това, обаче, съдебният състав е приел, че в случая е без значение дали се касае за грешка в операционната система или за човешки пропуск, тъй като същественото за спора е липсата на основание за повторното получаване на сумата от ответника. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на поставените от касатора въпроси това изискване не е налице. Въпросът за правната квалификация на предявения иск е решен с оглед конкретните данни по делото и по-точно – с оглед изложените в исковата молба обстоятелства, сочещи на начална липса на основание за повторно превеждане на исковата сума на ответника. Следователно, изводът на въззивния съд относно правната квалификация на спорното право е изцяло обусловен от начина на възприемане на фактите по делото. Правилността на този извод е относима към правилността на решението, която е предмет на самото касационно производство, но не и основание за допускането му. Отделно от това, видно от данните по делото, правната квалификация на спорното право, дадена от първоинстанционния съд и възприета от въззивния съд, не е била оспорена от ответника по исковете в нито един момент в хода на производството, в т. ч. и във въззивната жалба. Нещо повече, оплакване за неправилно определена правна квалификация не е заявено и в касационната ж алба. Липсата на такова оплакване е самостоятелно основание за извода, че поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Доколкото касационната инстанция проверява правилността на въззивното решение само на посочените в жалбата основания (чл. 290, ал. 2 ГПК), при отсъствие на оплакване във връзка с правната квалификация, дори и да бъде допуснато касационно обжалване, този въпрос не би могъл да бъде обсъждан. Независимо от горното, следва да се посочи, че не е налице и твърдяното противоречие на обжалвания акт с цитираната задължителна съдебна практика. Именно в съответствие с дадените в ППВС № 1/79 г. разяснения относно отделните хипотези на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, инстанциите по същество са определили правната квалификация на предявения главен иск като такъв по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съобразявайки твърденията в исковата молба, че повторното получаване на процесната сума от ответника е без наличието на правно основание за това. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 520 лв. (с ДДС), извършването на които се установява от представените по делото фактура № 4494 от 09.05.2024г. и преводно нареждане до „УниКредит Булбанк“ АД от 16.05.2024 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК