Определение № 4030 от 13.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5075/2023 г.

Производството е по чл. 274 ГПК. Обжалвано е определение № 354/13.07.2023 г. по ч.гр.д. № 266/2023 г., с което Окръжен съд – Враца, потвърждавайки определение № 307/10.04.2023 г. по гр.д. № 1284/2021 г. на Районен съд – Мездра, е оставил без уважение молбата на „Обединена българска банка“ АД за изменение в частта по разноските на решение № 44/31.03.2022 г. по гр.д. № 1284/2021 г. на Районен съд Мездра. Определението се обжалва от ОББ АД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните материално-правни въпроси (конкретизирани и уточнени съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Дал ли е ответникът повод за завеждане на делото в смисъла по чл. 78, ал. 2 ГПК в случай, че преди предявяването на иска по чл. 59 ЗЗД, уважен с решението, ищецът не го е канил да плати? и 2. Необходимо ли е при определяне отговорността за разноските по делото съдът да изследва и извънсъдебното поведение на ищеца, за да прецени, налице ли са условията по чл. 78, ал. 2 ГПК? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд е решил първия в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (определение № 500/16.07.2013 г. по ч.т.д. № 2326/2013 г., I-во ТО и определение № 6028/04.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1916/2021 г., III-то ГО), а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че определението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 78, ал. 2 ГПК, защото преди завеждането на делото Банката не е канена да плати задължението по чл. 59 ЗЗД. Ответникът по частната касационна жалба Г. В. И. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. С първоинстанционното решение Банката е осъдена да заплати на Г. И. на основание чл. 59 ЗЗД сумата 11 952.00 лв. - това, с което се е обогатила за негова сметка, ползвайки в зададения с иска период 05.10.2016 г. – 17.03.2021 г. един имот, собственост на ищеца, ведно със законната лихва от 01.10.2021 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да плати сумата 1 378.11 лв. С определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, първостепенният съд е оставил без уважение молбата на Банката да измени решението в частта по разноските. Молбата е обоснована с твърдения, че Банката е признала иска по чл. 59 ЗЗД и с поведението си не е дала повод за завеждане на делото, защото ищецът не я е канил да плати преди предявяване на иска. Списъкът по чл. 80 ГПК е представен своевременно. Определението е потвърдено от въззивния съд със съображения, че чл. 78, ал. 2 ГПК е приложен правилно, защото: 1) ответникът не и признал, а е оспорил иска като недопустим и е предлагал спогодба; 2) дал е и повод за завеждане на делото, защото в периода преди предявяването на иска е използвал собствения на ищеца имот. Въззивният съд не е изследвал дали и кога ищецът е канил Банката да плати задължението по осъдителното решение, което вече е влязло в сила. Следователно и двата повдигнати въпроса обуславят определението. То обаче не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд по чл. 78, ал. 2 ГПК. Обобщава я определение № 60228/04.06.2021 г. по ч.гр.д. № 1916/2021 г. IV-то ГО, на което самият касатор се позовава. Приема се, че две са условията по чл. 78, ал. 2 ГПК, за да възложи съдът разноските по делото в тежест на ищеца: 1) признание на иска (положителна) и 2) с поведението си ответникът да не е дал повод за завеждане на делото (отрицателна). Когато към предявяването на иска задължението е изискуемо, ответникът е дал повод за завеждане на делото, защото не е изпълнил. И обратно, ответникът не е дал повод за завеждане на делото в смисъла по чл. 78, ал. 2 ГПК, когато изискуемостта на неговото задължение настъпва в хода на процеса. В този смисъл са определение № 511/29.07.2013 г. по ч.гр.д. №1499/2013 г. IV-то ГО, определение №381/30.05.2023 г. по ч.т.д. № 645/2023 г. I-во ТО и много други. Другото определение на ВКС, на което касаторът се позовава, е по реда на чл. 288 ГПК, т.е. негодно да осъществи изискванията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, макар да е в същия смисъл. В своята практика Върховният касационен съд също така приема, че задължението по чл. 59 ЗЗД възниква/изискуемо е, когато се осъществят условията във фактическия състав по ал. и ал. 2 на разпоредбата. Те са изяснени в т. 5 ППлВС № 1/28.05.1979 г.: обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, произтичащи от общ факт или от обща група факти, и ищецът да не разполага с друг иск за защита. С първоинстанционното решение е установен фактическият състав на чл. 59 ЗЗД като осъществен преди предявяване на иска. Следователно ответникът е дал повод за завеждането на делото, защото към релевантния момент не е изпълнил изискуемото задължение, за което е осъден. Повдигнатите от касатора въпроси са свързани не с изискуемостта, а със забавата на задължението по чл. 59 ЗЗД. Дали преди предявяването на иска длъжникът е канен да плати и от кога е в забава е въпрос, различен от изискуемостта. Това обяснява защо в определението въззивният съд не е обсъждал дали преди предявяването на иска Банката е канена да плати. Фактът е ирелевантен за поисканото изменение на първоинстанционното решение. Настоящият състав споделя установената практика, че ответникът дава повод за завеждането на делото, а второто изискване/услови по чл. 78, ал. 2 ГПК липсва, когато към този момент задължението е изискуемо. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът