Определение № 287 от 08.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4499/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. М. А., чрез адв. К. Г. против определение № 997/18.09.2018 г. по ч.гр.д. № 310/2018 г. на Окръжен съд Смолян, с което е потвърдено определение №188/09.08.2018 г. по гр.д. № 240/2018 г. по описа на Районен съд Златоград, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск по чл.124, ал.4 ГПК. С определение № 59 от 13.02.2019 г. настоящото частно производство е спряно на основание чл.292 ГПК, до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2/2018 г. на ОСГТК на ВКС. На 23.06.2022 г. е постановено решение по посоченото тълкувателно дело, поради което са налице предпоставките за възобновяване на ч. гр.д. № 4499/2018 г. С тълкувателното решение се прие, че определение на апелативен съд, постановено по чл.274, ал.2, предл.2 ГПК, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция, не подлежи на обжалване. Посочено е, че даденото разрешение не се отнася до разпореждането на окръжен съд за връщане на касационна жалба, за връщане на частна касационна жалба и за връщане на частна срещу свое определение по чл.274, ал.1, пр.1 ГПК, тъй като, както е прието в TP №1/2013 г. на ОСГТК, тези разпореждания са действие по администриране на касационната жалба, респективно частната касационна жалба, които действия не се извършват от окръжния съд в качеството на въззивна инстанция. Настоящият състав на Четвърто гражданско отделение на ВКС приема, че посоченият тълкувателен акт на ВКС няма отношение към настоящото производство, доколкото предмет на частната касационна жалба не е акт на апелативен съд, с който се потвърждава преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция, а определение на окръжен съд като въззивна инстанция, постановено в производство по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, с което е потвърдено определение /имащо характер на разпореждане/ на първоинстанционен съд за прекратяване на производството по делото на основание чл.130 ГПК – поради недопустимост на предявения иск. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че предявения иск с правно основание чл.124, ал.4 ГПК за установяване неистинността на документ – възражение по чл.414 ГПК, депозирано от М. К. Б. по ч.гр.д. № 169/2015 г. по описа на РС Златоград, е недопустим като се е позовал на задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 5 от 14.11.2012 г. по т.д.№ 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според която е недопустим иск за установяване на неистинност на документ по чл.124, ал.4 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да ползва съдебното решение по установителия иск като основание за отмяна по чл.303, ал.1, т.2 ГПК на влязлото в сила решение по делото, по което документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК. Съдът е съобразил факта, че с влязло в сила решение по в.гр.д. № 383/2016 г. по описа на Окръжен съд Смолян, предявените от ищеца В. М. А. срещу М. К. Б. с правно основание чл.422 ГПК за признаване между страните съществуването на вземане в размер на 8 900 лв., ведно със законната лихва от 01.07.2015 г. до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 169/2015 г. на РС Златоград, както и факта, че с решение от 1062018 г. по гр.д. № 84/2018 г. на ВКС, е оставена без уважение молбата на В. М. А. за отмяна на основание чл.303, ал.1, т.1 и т.2 ГПК на влязлото в сила решение на Окръжен съд Смолян, постановено по в.гр.д. № 383/2016 г. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на чл.22, ал.1, т.5 и т.6 ГПК, доколкото същият въззивен състав е разглеждал и е постановил решение по в.гр.д. № 383/2016 г. по описа на Окръжен съд Смолян, с което предявеният от жалбоподателя иск по чл.422 ГПК е отхвърлен. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК пет процесуалноправни въпроси, описани в определението на ВКС, с което производството по настоящото дело е спряно и които се отнасят до основанията за отвод, регламентирани в т.5 и т.6 на чл.22 ГПК, както и до приложението на чл.193 ГПК и срока за оспорване на документ, който е представен в заповедно производство, което впоследствие е преминало в исково по реда на чл.422 ГПК. В срока за отговор насрещната страна не е взела становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба и изложението към нея приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице обаче соченото основание за допускане на касационно обжалване на обжалваното определение, като съображенията за това са следните: Първите четири въпроса, повдигнати от касатора не покриват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не са формирали решаващата воля на съда по спора, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда сочения допълнителен критерий за това. Последният въпрос, с който се пита дали преклузията, установена в чл.193 ГПК за оспорване истинността на документ, е приложима и в случаите когато с иск по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК се оспорва истинността на документ - възражение по чл.414 ГПК, депозирано в заповедно производство, също не отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по този въпрос съдът не е давал разрешение. Съдът е приел, че искът по чл.124, ал.4, пр.1 ГПК е недопустим, тъй като ищецът извежда правния си интерес от възможността да поиска отмяна на влязлото в сила решение по делото с предмет установителен иск по чл.422 ГПК, по което дело обаче документът е представен, но не е бил оспорен в срока по чл.193, ал.1 ГПК. При формулировката на въпроса, касаторът игнорира факта, че въпросното възражение по чл.414 ГПК, представляващо частен диспозитивен документ, е депозирано в заповедното производство, което впоследствие е продължило в исково такова по реда на чл.422 ГПК и автентичността на този документ не е оспорен по реда на чл.193 ГПК в рамките на исковото производство, развило си именно поради депозираното възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. Отделно от това по поставените въпроси не е налице и сочения допълнителен селективен критерий. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателствата и обществените условия промени, като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. По приложението на разпоредбата на чл.22, ал.1, т.5 ГПК е налице непротиворечива практиката на ВКС, според която произнасянето по спор между същите страни по друго дело не съставлява основание за отвод – решение № 240 от 2.07.2014 г. по гр.д. № 1204/204 г. на ВКС, IV г.о., а отделно от това нормата на чл.22, ал.2 ГПК, според която съдията е длъжен сам да се отстрани в случаите по ал.1, т.1-5, а когато не приеме отвода по ал.1, т.6 ГПК, да обяви обстоятелства, е ясна и не се нуждае от тълкуване. По отношение допустимостта на иска за установяване на неистинност на документ, който е бил представен по дело /висящо или приключило с влязло в сила решение/, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК, е налице задължителна практика на ВКС, на която се е позовал и въззивния съд, което изключва допълнителното селективно основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,