Определение № 2261 от 10.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3964/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. К., чрез адв. С. П., срещу решение № 111 от 22.06.2023 г., постановено по гр.д. № 148/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 32 от 10.01.2023 г. по гр.д. № 20225300101179 по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което Д. Д. К. е осъден да заплати на Н. А. Ч. сумата от 45 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки, страдания и неудобства, произтекли от непозволено увреждане, съставляващо престъпление по чл. 129, ал. 2 във връзка с ал. 1 Наказателен кодекс, в извършването на което К. е признат за виновен с одобрено на 20.07.2020 г. по НОХД № 3108 по описа на Районен съд - Пловдив за 2020 г. споразумение, а именно за това, че на 24.06.2019 г. в [населено място] К. е нанесъл удар в областта на гръдния кош на Н. А. Ч., като му е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в прободна рана в областта на гръдния кош /наранявания, проникващи в гръдната кухина/ и развил се на тази база травматичен превмоторакс, който е причинил разстройство на здравето, временно опасно за живота, от което деяние на Ч. са причинени и следните леки телесни повреди: нараняване в горна лява глутеална област, нараняване в предна лява коремна стена, нараняване в областта на лява лопатка, нараняване в лумбалната област и нараняване в долната част на гърба, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 24.06.2019 г. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са формулирали следните правни въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, като изложи в мотивите си изводи по доказателствата и установените чрез тях твърдения на страните, възраженията и доводите им? Сочи се противоречие на изводите на въззивния съд с ППВС № 1/1953 г.; ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС; ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 176/15.05.2017 г. по т. д. № 1885/2015 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 153/05.11.2018 г. по гр. д. № 886/2018 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 381/2011 г. от 21.03.2012 г. по гр. д. № 756/2010 г. на ВКС, I-во г. о. 2.Какви са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и следва ли съдът да се съобрази с конкретната икономическа обстановка, с възрастта на увредения, с общественото му положение, с интензитета на претърпените болки и страдания и с общото му състояние, с характера на уврежданията? 3.Към кой момент следва да се прецени значението на инфлационните процеси и минималната работна заплата в страната към момента на настъпване на непозволеното увреждане или към момента на постановяване на съдебното решение? В установения от закона срок не е постъпил отговор от ответника по касационната жалбата Н. А. Ч.. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по иска/ в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че със споразумение, одобрено по НОХД № 3108/2020г. по описа на Районен съд – Пловдив, Д. К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от Наказателния кодекс за това, че на 24.06.2019 г. в [населено място] е нанесъл удар в областта на гръдния кош на Н. Ч., като му е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в прободна рана в областта на гръдния кош /наранявания, проникващи в гръдната кухина/ и развил се на тази база травматичен пневмоторакс, който е причинил разстройство на здравето, временно опасно за живота. Съдът е приел също, че ответникът не оспорва, че на 24.06.2019 г. е причинил на ищеца и наранявания в горна лява глутеална област, в предна лява коремна стена, в областта на лява лопатка, в лумбалната област и в долната част на гърба. Въз основа заключението на приетата съдебно- медицинска експертиза, писмените доказателства и показанията на разпитаните по делото свидетели е прието за установено, че вследствие на нанесените шест прободни наранявания с ножица на ищеца са причинени шест травматични увреждания- прободни наранявания в: областта на ъгъла на лопатката, два броя в лявата поясна област, в опашната област, в горната част на лявата седалищна област, в лявата част на коремната стена. Прободната рана в областта на гръдния кош представлява нараняване проникващо в гръдната кухина - средна телесна повреда по смисъла на НК, с развил се на тази база травматичен пневмоторакс, причинил разстройство на здравето, временно опасно за живота. Вещото лице е пояснило, че гръдната кухина на пострадалия е била отворена с цел премахване на наличните вътре кръв или въздух (тораконцентеза), като е бил поставен оперативно и дрен в гръдната кухина. Според вещото лице при получаване по едно и също време на шест наранявания се търпят болки, които са за всички и като цяло тези болки, макар и от различни места, но са свързани с една обща значителна продължителност на търпенето им. Съдът е посочил, че от разпита на свидетелите се установяват последиците за ищеца от причинените му увреждания - интензивно засягане на психоемоционалната му сфера, отказване да продължи образованието си в университет, прекратяване на отношенията с приятелката си, прекратяване на спортните му занимания, затваряне в себе си, отказ от всякакви и социални и лични контакти. Съдът е посочил, че във въззивната жалба са въведени доводи за нарушение на правилата за местната подсъдност; отхвърляне от окръжния съд на възможността да бъдат разпитани свидетели на ответника; явно пристрастие; необоснованост; несъобразяване с моментното икономическо състояние на жалбоподателя, който не работел, а помагал на родителите си. Въззивният съд, позовавайки се на разпоредбата на чл. 115, ал. 1 от ГПК е приел, че се касае за изборна подсъдност и е право на избор в полза на ищеца да прецени дали да предяви иска си пред съда по постоянния адрес на ответника или пред съда по местоизвършване на деянието, като в случая е избрана втората възможност, предвид на което са счетени за неоснователни твърденията за нарушение на местната подсъдност при разглеждане на делото. Въззивният съд е приел за неоснователен и довода за процесуално нарушение от първоинстанционния съд, изразяващо се в недопускане на свидетелите на ответника, като е посочил, че обстоятелствата, за установяване на които са поискани свидетели, са извън предмета на делото. На следващо място въззивният съд е изложил и мотиви за неоснователност на доводите в жалбата, касаещи липса на средства у ответника, като в тази връзка се е позовал на разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД, според която обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението, не го освобождава от отговорност. Съдът е отбелязал също, че по делото не се констатират прояви на явно пристрастие от първоинстанционния съд, който е осигурил на страните равна възможност да упражняват предоставените им права с оглед въведения предмет на делото, като е приложил закона еднакво спрямо всички участници в производството. По спорния по делото въпрос относно размера на дължимото се обезщетение, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се обезщетение, съобразявайки се с дадените задължителни разрешения в ППВС № 4 от 1968 г., според което понятието "справедливост" не е абстрактно, а критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, както и конкретните обществено-икономически условия към момента на настъпване на произшествието. Според въззивния съд описаните критерии, изпълващи принципите на справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, са правилно преценени от първоинстанционния съд. Посочено е, че са налице многобройни травматични прободни увреждания с характер на средна и леки телесни повреди. Направен е извод, че при съобразяване с конкретния обем преживени комплексни болки и страдания от ищеца, рефлектирането им в личните и социалните отношения и контакти, фактът, че към момента на деликта е бил на възраст 21 години, следва да се приеме, че присъдената от първоинстанционния съд сума като обезщетение за причинените телесни повреди от 45000 лв. е справедлив паричен еквивалент на понесените от ищеца страдания. Според въззивния съд първоинстанционният съд правилно е преценил характера на причинените на ищеца телесни увреждания и като последица от тях - физически и психически страдания, като определеното обезщетение е съобразено и с интензитета на претърпените болки и страдания и всички комплексни последици от нанесените травми и съответства на въведения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Първият правен въпрос, по който се иска допускане касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка намира за установени и въз основа на кои доказателства. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Неоснователно в изложението се поддържа, че при определяне размера на обезщетението въззивният съд не е съобразил събраните по делото доказателства и не е изложил мотиви. По спорния по делото въпрос относно размера на обезщетението за неимуществени вреди са изложени мотиви, както относно приетите за установени факти, касаещи претърпените болки и страдания, така и относно дължимия се размер на обезщетението, като несъгласието на касатора с определения от съда размер на обезщетението касае правилността на решението, която обаче не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос е за критериите при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По приложението на чл. 52 ЗЗД е налице задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., на което се е позовал и въззивният съд в обжалваното решение. В ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид установените по делото увреждания, получени от ищеца,възрастта на ищеца, продължителността на възстановителния период и търпените през него неудобства. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив изложил е конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. По третия поставен въпрос касаторът не е посочил съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи, предвид на което и не е налице посоченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение