Определение № 376 от 28.01.2026 г. на ВКС по д. № 3129/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. В. и В. В., чрез адв. С. и адв. Р., срещу въззивното решение на Апелативен съд Бургас/АС/ по гр.д. №8/25 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от „Баристър“ ООД, [населено място] срещу касаторите иск по чл.135, ал.1 ЗЗД, като е обявен за относително недействителен спрямо ищеца като кредитор на първия ответник сключеният с нот. акт №..../23.08.18 г. на пом. нотариус при нотариус М. Б., с район на действие РС Несебър, между първия и втория ответник договор за дарение на подробно описания недвижим имот в [населено място] – пететажна жилищна сграда, с РЗП 628,40 кв.м.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК. Намират, че въззивното решение противоречи на цитираната в изложението практика на ВКС по следните правни въпроси:

1. Когато не препраща към мотивите на първоинстанционния съд длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на делото, да изложи свои фактически и правни изводи/ мотиви/ по съществото на спора, да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение и обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните? Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по съществото на спора повторно да обсъди доказателствата по делото и да направи собствени фактически и правни изводи по предмета на спора?

2. По предявен иск с пр. осн. чл.135, ал.1 ЗЗД следва ли съдът да се произнесе в мотивите на решението си по изрично наведеното възражение за нищожност на договор, от който ищецът извлича качеството си на кредитор?

3. Може ли по предявен иск по чл.135 ЗЗД съдът да приеме, че ищецът има качеството на кредитор по непарично вземане, в случай, че твърденията на ищеца и отричат/ изключват това негово качество?

4. Следва ли съдът по предявен иск с пр. осн. чл.135, ал.1 ЗЗД да се произнесе по свовременно въведеното възражение за прекратяване на договор, на който ищецът основава качеството си на кредитор?

5. Следва ли въззивният съд да се произнесе по наведеното в жалбата оплакване за неправилно разпределение от първата инстанция на доказателствената тежест по оспорването на датата на представен частен документ?

6. Необходима ли е достоверна дата по чл.181 ГПК на частен документ, подписан от органен представител на юридическо лице, за да бъде противопоставен този документ на дружеството? Чия е тежестта на опровергаване на датата на документа от страна на юридическото лице?

Основанието по чл.280, ал.1,т.2 ГПК е посочено от касаторите само формално/буквално/, без да са обосновани допълнителните му предпоставки във връзка с всички или част от поставените правни въпроси / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел за установено, че със заповед №838/26.10.07 г. на вр.и.д. кмет на [община] на отв. Ив. В. е отстъпено право на строеж за изграждане на жилищна сграда върху общинска земя / посочения в заповедта УПИ/ в [населено място]. Сключен е договор за ОПС между общината и ответника И. В. от 29.01.08 г., в който цената на отстъпеното право на строеж е определена на 45 570 лв. и е удостоверено внасянето й, заедно с режийните разноски и местния данък по сметка на общината.

Със заповед от 11.05.09 г. е определено доплащане за разликата между определената първоначално РЗП и площта по одобрения архитектурен проект в размер на 21 000 лв. и е сключен анекс от 29.06.09 г. към договора за ОПС, с който е удостоверено заплащането на сумата от 21 000 лв. по сметка на общината.

На 19.08.09 г. на отв.И. В. е издадено разрешение за строеж на жилищна сграда в [населено място], към договора за ОПС и анекса към него.

С договор от 12.09.08 г. отв. Ив. В. като възложител възложил на ищеца „Баристър“ ООД, [населено място] като изпълнител да извърши изцяло за своя сметка проучване, проектиране и строителство на процесната сграда, описана в договора по площ, етажност и местоположение. Според договора приносът на възложителя се изчерпва с оказване на съдействие при снабдяването с необходимите административни разрешения и възлагане на строителството на предприемача. След построяване на сградата възложителят се е задължил да прехвърли на изпълнителя собствеността й, в двумесечен срок от издаване на разрешението за ползване.

От данните по делото е установено, че отв. Ив. В. се е снабдил с удостоверение за въвеждане на строежа в експлоатация на 5.07.18 г. и от тогава тече предвиденият двумесечен срок за прехвърляне на сградата на изпълнителя, според поетото с договора от 12.09.08 г. задължение. На 23.08.18 г. е сключен процесният договор за дарение по нот. акт №.../18 г., с който отв. Ив. В. дарил построената сграда на своя брат отв. В. В. и изпълнението на непаричното задължение по договора от 12.09.08 г. е станало невъзможно. Затова кредиторът на това задължение „Баристър“ ООД е завел иска по чл.135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на договора за дарение на сградата, който го уврежда.

Въззивният съд е констатирал, че за вземането на кредитора е заведено отделно дело – гр.д. №1218/23 г., по искове с пр. осн. чл.19, ал.3 ЗЗД и евентуално – по чл.79, ал.2 ЗЗД, което е спряно до приключване на производството по иска с пр. осн. чл.135 ЗЗД / ТР №2/19 г. ОСГТК/. Поради отделното правоотношение и дело за дълга е счел, че не следва да се произнася по твърдяното от ответниците и спорно между страните прекратяване на договора от 12.09.08 г. По направените от ответниците в отговора на исковата молба възражения за нищожност на договора с позоваване на ТР №1/20 г. от 27.04.22 г. ОСГТК е приел, че в случая задължението на съда да се произнесе по нищожността на сделката възниква само когато тя произтича пряко от сделката или от събраните доказателства – сделката е в явно противоречие с императивна правна норма, не е спазена предвидената в закона форма за действителност и пр. Сочените от ответниците пороци на договора в случая – липса на насрещна престация по една каузална сделка, накърняване на морала и добрите нрави и привидност на договора, прикриващ недействително обещания за дарение, не произтичат пряко от сделката, а подлежат на доказване в производството за вземането, което не е предмет на иска по чл.135 ЗЗД.

По тези съображения въззивният съд е приел, че ищцовото дружество е установило качеството си на кредитор с непарично вземане по договора от 12.09.08 г.спрямо първия ответник, а безвъзмездното отчуждаване на имота от длъжника с процесния договор за дарение е увреждащо кредитора действие. Така са налице предпоставките за уважаване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД с обявяване относителната недействителност на увреждащата кредитора сделка – дарението по нот. акт №.../18 г..

При тези данни по делото поставените три правни въпроса от 1 до 3 не са разрешени в противоречие с цитираната от касаторите практика на ВКС: В практиката на ВКС – ТР №2/9.07.19 г. по т.д. №2/17 г. е посочено, че „по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането)/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо.“ Затова в случая, макар възникването и съществуването на непаричното вземане по договора от 12.09.08 г. да е спорно, то е предмет на друг, разглеждан в отделно висящо производство иск, към който са относими и направените от ответниците възражения за нищожност и прекратяване на договора. По настоящото дело въззивният съд в съответствие с проведеното в практиката на ВКС разграничение на иска по чл.135 ЗЗД от този за вземането е проследил само нищожността на договора от 12.09.08 г., за която е длъжен да следи винаги и служебно - съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти, както и когато нищожността е видима от представените доказателства / ТР №1/20 г. ОСГТК/. Такива пороци въззивният съд не е установил и затова е приел, че договорът от 12.09.08 г. поражда действие и от него произтича непаричното вземане и качеството на ищеца като кредитор на първия ответник по иска с пр. осн. чл.135 ЗЗД.

Останалите правни въпроси -4-6, с оглед казаното по –горе, са неотносими към предмета на спора по чл.135 ЗЗД и не обосновават общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1,т.1 ГПК / ТР №1/19.02.10 г., т.1/. Въпросите са поставени във връзка с наведените от ответниците основания за нищожност/ поради липса на основание, накърняване на добрите нрави и привидност/ и твърдяното прекратяване на договора, които са спорни между страните и са от предмета на иска за вземането.

Основанието по чл.280, ал.1,т.2 ГПК пък не е обосновано откъм специфичните му допълнителни предпоставки и затова не може да бъде разгледано във връзка с поставените въпроси.

Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о.