Определение № 960 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4374/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. Ю., против решение № 315 от 18.06.2025 г. по гр. д. № 1035/2024 г. на Софийски окръжен съд, II въззивен граждански състав. Ответната страна Софийски районен съд (СРС), чрез процесуалния си представител Д. – ръководител сектор „Правно обслужване“, е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение с което: 1/ след частична отмяна на решение № 347 от 07.10.2024 г. по гр. д. № 698/2022 г. на Районен съд – Костинброд, е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу СРС иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, търпени в периода от 30.12.2018 г. до 27.04.2022 г. поради нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 22993/2018 г. на СРС до размера от 1 500 лева; 2/ потвърдено е първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част на иска за разликата над 1 500 лева до пълния предявен размер от 20 000 лева. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел за спорен между страните въпросът дали ответникът е допуснал необосновано забавяне при разглеждането на делото в такава степен, че това да е довело до нарушаване на правото на разглеждането му в разумен срок и ако е допуснал такова забавяне - претърпял ли е ищецът вреди от това забавяне и в какъв размер. На първо място, за неоснователно е намерено оплакването на ищеца с жалбата, че първоинстанционният съд не е разгледал всички предявени искове, доколкото липсвало произнасяне и по претенция с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, основана на твърдения за допуснати нарушения на правото на ЕС при разглеждане на процесното дело. В тази връзка, решаващият състав е посочил, че правната квалификация се определя от съда, а не от страните, като в конкретния случай ищецът е изложил фактически твърдения, касаещи единствено нарушаване на правото му на разглеждане на делото в разумен срок и произнасянето на първостепенния съд е в пределите на търсената защита. Съдът е отрекъл наличие на основание за обезщетение за процесните морални вреди, тъй като такива не са установени несъмнено в хода на съдебното дирене по делото и то произтекли именно от забавеното производство пред СРС (гр. д. № 22993/2018 г.), доколкото показанията за засегнатите нематериални блага на ищеца - чрез разпита на свидетеля А., не са преки и лични, а се основават на споделено от самия ищец и са лишени от конкретика - не установяват конкретни по характер и интензитет вреди. Така е опроверган изводът на първата инстанция за наличие на т. н. „презумптивни вреди“, такива, които не следва да бъдат доказвани, а са естествена (типична) последица от забавеното правосъдие – т.е. че неразумната продължителност на производството винаги причинява неимуществени вреди. В подкрепа на това съждение са мотивирани доводи, че ищецът е инициирал множество дела, всички висящи към момента на изготвяне на справките, а именно пред АССГ – 51 дела, пред СРС – 696 граждански дела и 179 наказателни дела, пред АССО – 2 дела, пред СГС – общо 1337 дела (с граждански и наказателен характер), поради което недоказан по чл. 154, ал. 1 ГПК е останал релевантния по спора факт - а именно, че претендираните за обезщетяване вреди са произтекли именно от забавеното разглеждане и решаване на конкретното гр. д. № 22993/2018 г. на СРС, което е правопораждащо за вземането му по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът е обосновал горния извод и с оглед изложеното от самия ищец в проведеното на 25.09.2024 г. заседание пред първоинстанционния съд, в което е признал факта, че още от 2018 г. е забравил за предмета и развитието на гр. д. № 22993/2018 г. Така е прието в обжалваното решение, че логически е изключено и житейски невъзможно след като едно лице няма спомен за предмета на предмета и развитието на едно дело, да изпитва поради забавеното разглеждане на това дело каквито и да било неимуществени вреди – било то твърдените „жесток психически тормоз и унижение, безпокойство, безпомощност и отчаяние, безнадеждност, болки и страдания, нарушено достойнство“, било други неимуществени вреди с различен характер и по-слаб интензитет, вкл. презумптивни вреди. В допълнение е аргументирано становище, че в още по-голяма степен търпенето на такива вреди е изключено с оглед огромния брой на висящи дела, заведени от ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд. Поддържа се наличието на основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като бланкетно касаторът се позовава и на нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение. Касационен контрол по жалбата не може да се допусне. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с цитираното ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на въпроса да са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на фактите, които според жалбоподателя са релевантни към настоящия случай. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. Не може да се удовлетвори и искането за допускане на касационно обжалване, поради очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора в полза на представляваната от юрисконсулт пред настоящата инстанция ответна страна се следват претендираните разноски за възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Същото се определя при условията на Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 ЗПП в размер на 51. 13 евро и се възлага в тежест на касатора. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.