Определение № 103 от 06.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1464/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. Т. П., Е. Ф. М. и М. Ф. М. чрез адв. Б. В., срещу определение № 1023/22.11.2019 г. по в. ч. гр. д. № 769/2019 г. на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено определение от 13.09.2019 г. по гр. д. № 2374/2018 г. на Пернишкия районен съд, с което без уважение е оставено искането на ответниците /сега жалбоподатели/ за изменение по реда на чл. 248 ГПК на определението от 28.06.2019 г. в частта за разноските, както и искането за допълване по реда на чл. 250 ГПК на същото определение относно разноските. Изложените доводи са за неправилност на обжалваното определение и е отправено искане за отмяна на същото. От ответниците П. К. Л. и Г. П. Л. е получен писмен отговор със становище, че частната жалба е неоснователна. Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на обжалване пред ВКС, поради което е допустима. Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното: Производството по предявения от П. К. Л. и Г. П. Л. срещу М. Т. П., Е. Ф. М. и М. Ф. М. иск за делба е било спряно в първата фаза по съгласие на страните, но тъй като в шестмесечен срок от спирането не е поискано възобновяването му, с определение № 2592/28.06.2019 г. производството е прекратено на основание чл. 231, ал. 1 ГПК и ищците са осъдени да заплатят следващата се държавна такса в размер на 91.93 лева и 5 лева в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. С молба от 22.07.2019 г. ответниците са поискали изменение на прекратителното определение по реда на чл. 248 ГПК, като им бъдат присъдени направените разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение, или определението да бъде допълнено относно разноските по реда на чл. 250 ГПК. С определение от 13.09.2019 г. първоинстанционният съд оставил исканията без уважение. Въззивният съд потвърдил това определение, като посочил, че предвид спецификата на делбеното производство, при което всяка от страните има качеството както на ищец, така и на ответник, всяка от тях е имала възможност да направи искане за възобновяване на производството, вследствие на което да се стигне до краен съдебен акт. Ответниците биха имали право на претенция за разноски, свързани с изплатено адвокатско възнаграждение, в случай на прекратяване на производството поради недопустимост на исковата претенция или при отхвърляне на иска като неоснователен или недоказан. В разглеждания случай ответниците с поведението си са дали повод както за спирането, така и за прекратяването на производството. Различен би бил случаят, в който производството е прекратено на друго основание - недопустимост на исковата претенция, оттегляне на иска или друго подобно, което произхожда само и единствено от процесуалното поведение на ищеца. В случая производството е прекратено поради поведението на двете страни - бездействие в рамките на шест месеца при спряно при условията на чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК производство. Самото спиране на това основание - по съгласие на страните, води до извода, че между тях е имало преговори или нагласа за такива относно спора. Ето защо направените от тях разходи за правна защита не следва да се включват в разноските, които на основание чл. 355 ГПК всяка страна в делбеното производство има право да претендира. След като ответната страна се е дезинтересирала от процеса, разноските за адвокатско възнаграждение следва да останат за сметка на страните така, както са направени. Въззивният съд намерил за правилно и определението по чл. 250 ГПК. Посочил, че след като производството по делото е прекратено, като не се е стигнало до произнасяне по претенциите на страните и прекратителният акт, който не е обжалван, е влязъл в сила, тази претенция се явява неоснователна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите се позовават на определение № 224/09.05.2016 г. по ч. гр. д. № 5263/2015 г. на ВКС, ІV-то г. о., и поддържат, че редът за защита срещу определението на въззивния съд е чрез обжалването му пред апелативния съд, а не пред Върховния касационен съд, доколкото не се касае до определение, преграждащо пътя на производството по същество, а е само относно неприсъждането на разноски по молба по реда на чл. 248 ГПК, поради което и не е необходимо развиване на доводи съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Д. не може да бъде споделен. С ТР № 5/12.07.2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС е дадено тълкуване на разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, съгласно която на касационно обжалване подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Посочено е, че в трайно установената съдебна практика такова производство е въззивното определение, постановено по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд за изменение на решението в частта за разноските. Съобразно с това в диспозитива на тълкувателния акт - т. 1, изр. 2-ро, предл. 3-то е прието, че въззивно определение, постановено по частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд за изменение или допълване на решението в частта за разноските, подлежи на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1 ГПК. Наличието на тази задължителна съдебна практика определя компетентността на Върховния касационен съд, който следва да разгледа подадената от М. Т. П., Е. Ф. М. и М. Ф. М. частна касационна жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК и поставят въпроса: следва ли да не се присъждат разноски на ответника при условията на чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на производството, когато се касае за делбено такова. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като касаторите не са се позовали и не са представили задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, както и практика на Върховния касационен съд, на която обжалваното определение да противоречи. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В трайната и последователна практика на ВКС се приема, че производството по съдебна делба е особено исково производство, а регламентиращите го процесуални норми са специални по отношение на общите норми, уреждащи гражданския процес. При наличие на съсобственост върху вещи и вещни права съдебната делба е винаги възможна и е недопустим отказ от иск за делба, поради което предявяването на такъв иск не зависи от поведението на другата страна. Причината за завеждането на иска за делба не е поведението на ответника, а целеният резултат - да се ликвидира съществуващата съсобственост. Ето защо отговорността за разноски не е уредена като санкция за неправомерно поведение, какъвто принцип е залегнал в правилата на чл. 78 ГПК. В делбеното производство страните имат двойно качество - те са и ищци, и ответници един спрямо друг. Затова законодателят е предвидил разноските да се понасят от страните съобразно стойността на дяловете им, което се отнася за държавните такси и другите деловодни разноски. Разноските за адвокатско възнаграждение се понасят от страните така, както са ги направили. Когато в делбеното производство са предявени други искове - например по сметки, които зависят от поведението на ответника по тях, чл. 355 ГПК предвижда присъждане на разноски по общите правила на чл. 78 ГПК. Последните намират приложение и в случай на оспорване правата на останалите съделители, респ. при оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността или при спор относно способа, по който следва да бъде извършена делбата във втората фаза на производството, както и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения /т. 9 на Постановление № 7/28.11.1973 г. на Пленума на ВС, определение № 55/20.04.2010 г. по гр. д. № 22/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., определение № 4/06.01.2011 г. по ч. гр. д. № 542/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., определение № 47/29.01.2015 г. по ч. гр. д. № 6919/2014 г. на ВКС, І-во г. о., определение № 46/23.02.2017 г. по ч. гр. д. № 4824/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о./. Прилагайки тази съдебна практика към разглеждания случай, не може да се приеме, че е налице основание разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК, според която ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, да се приложи в тежест на ищците по делото. Както е посочил и въззивният съд, всяка от страните е разполагала с процесуалната възможност в рамките на законоустановения с чл. 231, ал. 1, изр. 1 ГПК шестмесечен срок да поиска възобновяването на спряното по общо съгласие на страните производство, за да се постигне целеният резултат - ликвидиране на съществуваща съсобственост. Допуснатото процесуално бездействие сочи, че причината за прекратяването на производството е свързана не само с поведението на ищците, но така също и с поведението на ответниците /сега жалбоподатели/. Ето защо не е налице основание ищците да отговарят за разноските, съставляващи адвокатско възнаграждение, за участието на ответниците в първоинстанционното производство. Те следва да се понесат от всяка от страните така, както са направени. Обжалваното определение не е недопустимо. Не се констатира съдът да е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата или да не му е подсъден; да се е произнесъл по непредявено искане или да не е разгледал предявеното; да се е произнесъл по нередовна молба или при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането й. Определението не е и очевидно неправилно, тъй като не се установява законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или решението да е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Ето защо основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК също не са налице в разглеждания случай. Ответниците по частната касационна жалба са претендирали присъждане на разноски за производството пред ВКС, но не са представили доказателства да са сторили такива, поради което искането не може да бъде уважено. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I -во г. о.