Определение № 297 от 29.04.2015 г. на ВКС по т. д. № 2190/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма] от [населено място] против въззивно решение № 828/29.04.2014 г. по гр. д. № 732/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд. С последното е отменено изцяло решение от 21.12.2013 г. по гр. д. № 13950 по описа на 2012 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което касаторът ЗК „А.” от [населено място] е осъден на основание чл. 208 КЗ да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 32 000 лв., представляваща обезщетение по сключена застраховка „Каско”, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на иска до окончателното й изплащане. В касационната жалба се инвокират основания за неправилност и необоснованост на съдебния акт, постановен при нарушение на материалния закон. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа тезата, че постановеното решение е в противоречие с влезли в сила съдебни решения относно това дали прилагането на чл. 211, т. 2 КЗ е обусловено от доказване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнение на конкретно задължение на застрахования, обявено за значително за интереса на застрахователя и настъпване на събитието в случаите, в които това неизпълнение на основание чл. 186, ал. 5, т. 1 КЗ е определено и като изключен риск или чл. 211, т. 2 КЗ се отнася само до неизпълнение на други задължения, които не са изрично очертани като изключени рискове. В писмен отговор ответната страна [фирма], [населено място] изразява становище, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато, посочена е и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи приема следното: Касационната жалба е подадена в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявеният от Д. [фирма] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 208, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, решаващият състав е приел, че застрахователят на участвалия в п. т. п. лек автомобил по имуществена застраховка „Каско” дължи обезщетение за настъпилата „тотална щета” на лекия автомобил м. ”Мерцедес” в размер на 32 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба 19.10.2012 г. до окончателното й изплащане. По отношение на направения от страна на [фирма] отказ за плащане, поради нарушение от застрахования на задължения по чл. 14.5 и 14.11 от ОУ – да не нарушава техническите изисквания за експлоатация на МПС - изразили се в управление на автомобила с износени гуми, Софийски апелативен съд е приел, обсъждайки двете експертни заключения, че само една от гумите /задна дясна/ е била с износен грайфер, и че установеният механизъм на пътно-транспортното произшествие може да се получи и при запазена задна дясна гума, защото лекият автомобил бил със задно предаване, който не се влияе от периферната скорост на колелата и броя на оборотите. Според решаващия съд, въвелият в исковото производство защитното възражение застраховател по застраховка „Каско” е следвало да докаже при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК своята защитна теза за отказ да плати обезщетение, а именно наличието на неизпълнение на задължение на застрахования във връзка с експлоатацията на автомобила, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилите вреди, което не било сторено. Настоящият състав на първо търговско отделение намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да е налице основната предпоставка за достъп до касационен контрол е необходимо правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд и решение на Върховния касационен съд. Поставеният правен въпрос - дали прилагането на чл. 211, т. 2 КЗ е обусловено от доказване на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение на застрахования, обявено за значително за интереса на застрахователя и настъпването на събитието в случаите, в които това неизпълнение на основание чл. 186, ал. 5, т. 1 КЗ е определено и като изключен риск или текстът на закона се отнася само до неизпълнение на други задължения, които не са изрично очертани като изключения от покритие, в своето съдържание очертава два правни въпроса. По първата част, свързана с установяване на причинно-следствена връзка между неизпълнение на конкретно задължение на застрахования и настъпване на застрахователното събитие е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, която в последствие е обективирана и в решения по чл. 290 ГПК, които са задължителни за решаващите съдилища - Решение № 49/29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г. на ВКС, ТК, І отделение, в което са анализирани отделните хипотези на чл. 211 КЗ и направено разграничение между т. 2 и т. 3 и с извод за изискване за установяване на причинна връзка между неизпълнението на конкретно задължение и настъпилото застрахователно събитие, посредством доказване на тази връзка, а не чрез презюмиране на клаузи от договора. В този смисъл е и решение № 32/11.08.2014 г. по т. д. № 1262/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. Сходни са разрешенията и в решение по т. д. № 81/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., където обаче се преценява приложението на чл. 211, т. 1 КЗ във връзка с доказване на умисъл, проявен от застрахования. Конкретните проявни форми на основанията за отказ са предмет на уговаряне в застрахователния договор и в общите условия, в които следва да е установено и дължимото от застрахования поведение - задълженията, чието неизпълнение освобождава застрахователя от отговорност при плащане на обезщетение. Във всеки конкретен случай, с оглед страните по договора, настъпилите събития и разликите в съдържанието на договорите и общите условия на застрахователните дружества, застрахователите не могат да откажат да изпълнят задължението си по чл. 193, ал. 1, във вр. с чл. 208 КЗ, ако поведението на застрахования не е повлияло, т. е. не е оказало неблагоприятен ефект върху проявлението на риска, т. е. върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите, респ. техния обем. В процесната хипотеза, въззивният съд е изложил своите изводи, основани на експертните заключения за недоказаност на връзката между настъпилото п. т. п. и последвалите от него вреди на автомобила, и амортизираната дясна задна гума на превозното средство. Или отговор на поставения правен въпрос се съдържа в практиката, постановена от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, като обжалваният въззивен съдебен акт е съобразен с тази практика. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид различните хипотези, които са били обсъждани от съдилищата. По т. д. 41/2010 г. на САС е отказано заплащане на застрахователно обезщетение, независимо от настъпване на застрахователното събитие - противозаконно отнемане на застрахования автомобил, поради наличие на едно от предвидените в Общите условия изключения на покритие - т. 21 от ОУ - забравено в автомобила свидетелство за регистрация /част І и част ІІ, обявено като изключeн риск/, като е посочено, че не следва да се преценява дали неизпълнението е значително за интереса на застрахователя, по смисъла на т. 2 на чл. 211 КЗ. Постановеното решение на въззивния съд, макар и влязло в сила към месец март 2011 година, не може да обоснове касационно обжалване, предвид постановената по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика по поставения правен въпрос, обективирана в цитираните по-горе решения на ВКС, постановени след него през 2011-2013г. Другото решение, на което се позовава касаторът - по т. д. № 2157/2010 г. на СГС обсъжда въпросите, свързани с упълномощаването за управление на превозното средство и последвала кражба на автомобила и в него е посочено, че възможността да се прави преценка на интереса на застрахователя е само в случай на неизпълнение на друго, уговорено с договора задължение на застрахования, което не е определено като изключен риск. На ответника по касационната жалба, при въведено в писмения отговор искане за присъждане на разноски, и приложено адвокатско пълномощно, стр. 24 за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2800 лева на адв. Хр. К., следва да бъдат присъдени разноски за производството. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение