Определение № 50233 от 16.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3085/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. В. В., чрез процесуален представител адв. В. Д., против въззивно решение № 299 от 11.03.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2525/2021 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което e потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 262267 от 14.07.2021 г. по гр. д. № 1644/2020 г. по описа на Районен съд - Варна, с което: 1. на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД е прогласена нищожността на договор за покупко-продажба от 25.06.2012 г., обективиран в нотариален акт № .., том.. рег. № .., дело № .. г. на нотариус В. Г. с рег. № 549 на НК, с който продавачът А. П. К. - С., продава на купувачите Л. В. В. и Р. Н. В., граждани на Руската федерация, следния недвижим имот, а именно: двуетажна жилищна сграда с идентификатор № ... по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-96/28.12.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находяща се в [населено място], общ. А., обл. В., местност „Г. р.“, със застроена площ по скица от 69 кв. м., изградена в поземлен имот с идентификатор № ...., като привиден поради персонална симулация по отношение на купувачите, по предявения от Я. А. ван де Ф., гражданин на Кралство Нидерландия иск и на основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД е обявен за действителен прикритият договор за покупко-продажба от 25.06.2012 г., обективиран в посочения нотариален акт, с който продавачът А. П. К. - С., продава на прикрития купувач Я. А. ван де Ф. описания по-горе недвижим имот и 2. на основание чл. 108 ЗС е прието за установено в отношенията между ищеца Ян А. ван де Ф. и ответницата Л. В. В., че ищецът е собственик въз основа на договор за покупко-продажба от 25.06.2012 г. на описания по-горе недвижим имот и ответницата е осъдена да му предаде владението. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата Я. А. ван де Ф. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адв. Д. Д., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: След съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е приел, че предявеният иск за разкривана на персоналната симулация и основателен, като ищецът се явява действителният купувач на имота. Посочил е, че по делото е установено, че процесният договор за покупко-продажба на недвижим имот е сключен между ответницата А. П. К. - С., в качеството и м на продавач и другите двама ответници Л. В. В. и Р. Н. В. – като купувачи, които обаче не са участвали лично в сделката, а чрез пълномощника си Д. В. Д.. Обратно писмо не е представено, но твърденията на продавача А. П. К. - С. в подадения от нея отговор на исковата молба, както и съдържанието на представеното от ищеца „заявление“, подписано от пълномощника Д. В. Д., което не е било оспорено, правят вероятно твърдението за персонална симулация. Ответницата Л. В. В. твърди, че след развода на ищеца с дъщеря й е направила завещание, с което завещала къщата в [населено място] на ищеца. Свидетелите Д. В. и Д. Д. разказват, че ищецът е искал да инвестира собствени средства в закупуването на имот в България и така се обърнал към св. В. за съдействие, като впоследствие избрал един от предложените му имоти, които посетил на място заедно със св. Д.. Двамата са категорични, че желанието на ищеца било родителите на съпругата му да фигурират като формални купувачи по сделката, за да придобият по-лесно разрешение за пребиваване в страна от ЕС и тази негова воля е манифестирана изрично пред свидетелите още в преддоговорния процес. Фактите, които описват свидетелите се потвърждават и от други доказателства по делото, включително и водената между ищеца и св. Д. В. електронна кореспонденция, както и от безспорния между страните начин на заплащане на продажната цена на имота – ищецът превел средствата на сем. В. по сметка в Русия. Потвърждават се също и от последващото сключването на договора поведение на ищеца, изразяващо се в поемане на разноските за поддържането на къщата, действие, присъщо на действителния собственик. Възраженията на ответницата Л. В. В., че тези суми са били предназначени за детето му, което продължавало да отсяда периодично в къщата заедно с неговата майка, са недоказани. Установените факти не се опровергават и от показанията на водените от ответницата Л. В. В. свидетели. Нейната дъщеря М. В. не отрича, че инициативата за закупуване на имота е била на ищеца, че изборът е направен с посредничеството на св. Д. В. и Д. Д., че средствата за покупката на къщата са били спечелени от бизнес сделка на бившия й съпруг с трето лице – англичанин, както и че ищецът е превеждал на майка й по 300 евро месечно, предназначени за разходи по имота, включително и след развода им. Нейните свидетелски показания в частта, съдържаща твърдения за предоставяне на средствата за закупуване на имота от ищеца на нейните родители с дарствено намерение, въззивният съд е ценил съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, предвид родствената връзка на свидетелката с ангажиралата я страна и пряката й заинтересованост от изхода на делото. Посочил е, че тези показания се разколебават от извънсъдебните изявления на самата свидетелка във водената с ищеца в периода 25.06.2019 г. – 01.07.2019 г. електронна кореспонденция, в която тя споделя, че майка й е направила завещание, с което му е завещала къщата. Обстоятелство, че е налице персонална симулация по отношение на купувачите на имота се потвърждава и от направеното от продавача признание, че действителният негов контрагент по процесния продажбен договор е именно ищецът. С оглед основателността на обуславящия иск за разкриване на симулацията и обявяване, че действителният купувач по договорa е ищецът, последният се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на този договор. Ответницата по ревандикационния иск Л. В. В. не отрича, че упражнява фактическа власт върху процесния имот, не е ангажирала доказателства, че упражнява фактическа власт върху имота на основание, което е противопоставимо на ищеца, поради което предявеният иск по чл. 108 ЗС също е основателен. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Същото не е постановено по нередовна /неясна/ искова молба и съдът не се е произнесъл по непредявен иск. Исковата молба е уточнена и допълнена от ищеца с молба от 16.12.2019 г., с което указаните от съда нередовности на исковата молба за посочване на начина на съединяване на исковете, посочване на надлежен ответник по всеки от тях, представяне на данъчна оценка за определяне на цената и дължимата такса, са изправени. Ето защо, поставените от касатора въпроси: „Съдът ограничен ли е да даде защита само до заявеното искане на ищеца, респ. по заявените твърдения и произнасянето извън товa прави ли решението недопустимо?“; „Трябва ли обстоятелствената част на исковата молба да е пълна и непълнотата води ли до нейна нередовност и следва ли исковата молба да се оставя без движение?“; „Необходимо ли е да има съответствие между обстоятелствена част и петитум и липсата му води ли до нейна нередовност и следва ли исковата молба да се оставя без движение?“; „Вътрешно противоречие между обстоятелствата в съдържанието на исковата молба води ли до нейната нередовност и следва ли исковата молба да се оставя без движение?“; „Съдът следва ли да съобрази правната квалификация, дадена от ищеца, или сам е длъжен да определи такава на основание твърденията в исковата молба?“; „Налице ли е нередовност на исковата молба, когато е налице противоречие между обстоятелствената част и петитума, когато от твърденията в исковата молба се прави извод, че е налице правен интерес за защита срещу определено лице, а посочен ответник е друго лице?“ и „Представянето на документ за внесена държавна такса, дължима при завеждане на делото, към исковата молба /относно иска по чл. 17 от ЗЗД/ в кръга на абсолютните процесуални предпоставки за редовност на исковата молба ли е?“ са неотносими и не следва да се обсъждат. Касаторът отъждествява очевидната неправилност, която е самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. При извършената служебна проверка от съдържанието на мотивите на решението не се разкрива тежък порок – да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1. „Дължи ли съдът да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и да обсъди всяко едно от тях отделно и да заяви защо ги приема, за основателни или не?“; 2. „Следва ли съдът, при формиране на своето вътрешно убеждение – при изготвяне на мотивите си да обсъжда всяко събрано доказателство/доказателствено средство и то в неговата цялост или е възможно да обсъди само избрани от него доказателства/доказателствени средства, съответно само част от тях и така да формира извод за съществуването или не на определен юридически факт?“; 3. „Когато във въззивната жалба има оплакване за нарушение на чл. 146 от ГПК – че съдът не е дал указания за начина на разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, процесуалното бездействие на страната пред първата инстанция има ли за последица преклудиране на правото да го извърши пред въззивната инстанция?“; 4. „Следва ли да се уважат доказателствени искания за установяване на факти по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК, когато с тях се цели да се установи факт, който сам съдът в мотивите си приема, че не е доказан, т. е. приема, че е относим?“; 5. „При наличие на заявени с въззивната жалба оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция относно доклада, следва ли въззивът да даде указания относно разпределение на доказателствената тежест относно факти, които сам второинстанционният съд е приел, че не са доказани от жалбоподателя впоследствие?“; 6. „Представлява, ли начало на писмено доказателство документ – изявление - изходящ от пълномощник на страна?“ и 7. „Нищожен ли е договор сключен при условията на персонална симулация?“. Касаторът сочи, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 133 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, IV г. о., ППВС № 1 от 10.XI.1985 г. и т. 10 - ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, вторият с решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 146 от 13.06.2018 г. по гр. д. № 278/2018 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 104 от 09.10.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС, II г. о., третият с решение № 6 от 19.04.2019 г. по гр. д. № 1714/2018 г. на ВКС, IV г. о., четвъртият и петият с ТР № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, решение № 144 от 09.08.2016 г. по гр. д. № 566/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 123 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 3357/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 22 от 30.03.2020 г. по т. д. № 110/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 32 от 10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ВКС, II г. о., шестият с решение № 12 от 31.01.2019 г. по гр. д. № 2000/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 206 от 21.09.2011 г. по гр. д. № 1338/2020 г. на ВКС, III г. о. и решение № 251 от 09.01.2015 г. по гр. д. № 7253/2013 г. на ВКС, I г. о., а седмият с решение № 247 от 04.02.2019 г. по гр. д. № 4288/2016 г. на ВКС, IV г. о. Настоящият касационен състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на решението по поставените от касатора въпроси. Първите два въпроси относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи и възражения, изложени от страната във въззивната жалба не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът отнася тези въпроси към оплакванията си за неправилност на изводите на въззивния съд от фактическа и правна страна, което не може да бъде проверявано в производството по допускане на касационно обжалване, а в производството по разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато /т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Третият, четвъртият и петият въпроси касаторът привързва с оплаквания за неправилно разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд, с оглед на което въззивният съд е следвало да допусне и да приобщи представените с въззивната жалба доказателства. Съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при пропуск на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Тезата на касатора обаче, не се подкрепя от материалите по делото, доколкото Районен съд - Варна ясно е посочил, че в тежест на Л. В. В. е да докаже твърденията си за действителност на процесния договор за покупко-продажба, както и, че владее имота на годно правно основание. Тези указания съответстват на изискванията на ГПК, като относно визираните факти на касатора са допуснати писмени и гласни доказателства. В определението си за насрочване на делото Окръжен съд - Варна се е произнесъл по направените с въззивната жалба доказателствени искания, като е приел, че същите са преклудирани, но не на последно място споразумението за развод между ищеца и дъщерята на ответниците Л. В. В. и Р. Н. В. - М. е неотносимо към предмета на доказване. Аргументирал се е, че не са наведени никакви твърдения във връзка с невъзможността на бъдат представени пред първата инстанция платежните документи за заплатени местни данъци и такси за имота от Л. В. В.. Обстоятелството, че ответницата по ревандикационния иск през м. юли 2019 г. не е допуснала трети лица в имота не е било спорно между страните. Следователно така формулираните въпроси са ирелевантни и по тях не следва да се допуска касационно обжалване. Приетото от въззивния съд по шестия въпрос не противоречи с практиката на ВКС. Съгласно приетото в практиката – напр. решение № 763 от 04.02.2011 г. по гр. д. № 356/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 299 от 22.10.2014 г. по гр. д. № 7298/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 163 от 15.06.2011 г. по гр. д. № 1536/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и др., симулацията може да бъде доказана пред съда със свидетелски показания и при наличието на т. нар. „начало на писмено доказателство“ - документ, който не е „обратно писмо“, тъй като не доказва симулацията. Този документ може да е случаен и е без значение към кого е адресиран /напр. писмо до трето лице/, но трябва да изхожда от страната или да удостоверява нейно изявление пред държавен орган, което прави симулацията вероятна. Документът „начало на писмено доказателство“ не доказва симулацията, а вероятното й съществуване, той е основание да бъдат допуснати свидетелски показания, чрез които симулацията може да бъде доказана. В случая твърденията на продавача А. П. К. - С. в подадения от нея отговор на исковата молба, както и съдържанието на представеното от ищеца „заявление“, подписано от пълномощника Д. В. Д., което не е било оспорено, правят вероятно твърдението за персонална симулация. Пълномощникът има учредена пълната представителна власт /включително за разпоредителни действия/, поради което съдържащото се в документа негово изявление ангажира упълномощителите и следва да се приеме като такова на самата представлявана страна. По поставения седми въпрос не се разкрива поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посоченото от касатора решение на ВКС – решение № 247 от 04.02.2019 г. по гр. д. № 4288/2016 г., не се съдържа произнасяне в твърдения от касатора смисъл. Предвид изложеното не следва да се допусне касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение