Определение № 984 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 867/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. А., чрез пълномощника му адв. П. Г., срещу постановеното в производство по чл. 45 ЗЗД решение № 322 от 11.11.2022 г. по въззивно гр. д. № 545/2022 г. на ОС-Стара Загора. Според касатора въззивното решение страда от визираните в чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК пороци – недопустимост, съответно неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основания за допускане на касационно обжлаване по чл.280, ал.1, т.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК.

Насрещната страна А. Ф. Г. не е подала отговор по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване:

Касационната жалба е допустима и редовна.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение от 27.05.2022 г. по гр. д. № 248/2021 г. на РС-Гълъбово, с което касаторът А. А. А. е осъден да заплати на А. Ф. Г. сумата 5 000 евро /с левова равностойност по официален курс на БНБ 9 779,15 лв./ – обезщетение за имуществени вреди, както и 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на извършено спрямо нея престъпление, за което А. А. е осъден по нохд № 66/2020 г. на РС-Гълъбово, ведно със законната лихва върху тези суми от предявяване на исковата молба на 01.03.2021 г. до окончателното плащане.

При произнасянето си и двете съдебни инстанции са съобразили приложеното по настоящото дело нохд № 66/2020 г. на РС-Гълъбово, приключило с одобрено съдебно споразумение по реда на чл. 381 и сл. НПК. По смисъла на последното ответникът А. А. бил признат за виновен в това, че в периода от м. ноември 2019 г. до 13.01.2020 г., в гр. Стара Загора, набрал отделно лице /ищцата Г./, транспортирал и я превел през границата на Република България до Република Австрия, където я приел с цел да бъде използвана за развратни действия, като деянието било извършено чрез въвеждане на лицето в заблуждение и чрез обещаване на облаги, при форма на вината „пряк умисъл“ – престъпление от общ характер по смисъла на чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 1, 2 и 4 във вр. с чл.159а, ал. 2, т. 2, пр. 2 и т. 6, пр. 1 във вр. с ал. 1 НК.

Съгласно мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приел, че обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд се е позовал на императивната разпоредба на чл.300 ГПК, доколкото одобреното споразумение има силата на присъда и обвързва гражданския съд да приеме за установени и доказани установените в него обстоятелства – дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, при което по делото е установено извършеното от ответника спрямо ищцата престъпление от общ характер, посочено в споразумението, като от това споразумение се установява със задължителна сила за гражданския съд и инкриминирания период 15.11.2019 г. - 13.01.2020 г., който период не може да бъде пререшаван и променян в настоящето производство. За неоснователни са счетени направените с въззивната жалба оплаквания на ответника за допуснати процесуални нарушения при доклада на делото и по недопускане на доказателства.

За да приеме за установени твърдените от ищцата с исковата молба неимуществени вреди, както тези вследствие от извършеното спрямо нея престъпление - оставеният негативен отпечатък върху съзнанието и поведението й, недоверие към околните, срам от околните заради престъплението, отдалечаване от близките и от предишното си местоживеене, така и тези, които не са необхванати от обвързващата сила на споразумението - причинените й по време на престоя й в Австрия от ответника редица физически и психически страдания, изразяващи се във физически травми, болки, стрес, унижение, срам, накърняване на телесната и половата неприкосновеност и достойнство, страх да излиза, затвореност, личностна промяна, негативният отпечатък, съдебният състав се е позовал на събраните пред гражданския съд писмени и гласни доказателства. Присъединил се е към преценката на първоинстанционния съд, че показанията на двамата разпитани свидетели следва да бъдат кредитирани като достоверни и последователни. Според мотивите към обжалваното решение, свидетелите споделят свои непосредствени впечатления от случилото се. Свидетелят С. бил очевидец на всички събития, от които е пострадала ищцата, като непосредствено ѝ помогнал да избяга от гр. Виена, Австрия, до България, съответно да сигнализира органите на българската полицията за извършеното срещу нея престъпление от общ характер. Самият той дал показания пред органите на полицията и прокуратурата, видно от приложеното приключено нохд. Именно от показанията на свидетеля С. е прието за установено, че ответникът е биел ищцата по време на престоя й в Виена, Австрия-основно удари нанасяни по тялото, с юмруци и понякога със стол, до състояние на кървене и нужда да бъде свестявана с вода, държал я заключена в квартирата и излизала само вечер да работи както проститутка, че ответникът я е принуждавал да проституира в бара, в който работел и свидетеля, като имала по 4-5 клиенти на вечер при твърда тарифа от 50 евро за половин час и 100 евро за 1 час, че ответникът взимал от ищцата всяка вечер парите й от проституирането - понякога всички друг път не всички, но винаги поне по 100 евро. Свидетелката Г. (сестра на ищцата) от друга страна, разполагала с непосредствени впечатления от начина на живот на ищцата преди заминаването ѝ от България и след извършеното спрямо нея престъпление в Австрия, съответно за промяната, настъпила в психическото ѝ състояние вследствие на преживяното, като от весело момиче се превърнала в изплашен човек, изпитващ постоянно страх. При така установените естество и характер на причинените неимуществени вреди, според въззивния съд правилно и обосновано е била присъдена сумата 20 000 лв., при съобразяване с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за определяне на обезщетението по справедливост и спазване на указанията относно неговото прилагане, обективирани в ППВС № 4/1968 г., както и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.

Що се касае до претенцията за имуществени вреди, въззивният съд е изходил от неоспорените и изцяло кредитирани показания на свидетеля С.. Въз основа на тях приел за доказано, че спечелените от проституция средства от ищцата били противоправно отнемани от ответника. За посочения период от повече от 50 календарни дни, при доказан доход от чисти поне 100 евро на ден, е приел, че ответникът със сигурност е отнел незаконно цялата претендирана сума от 5 000 евро. Прието е за неоснователно оплакването на ответника с въззивната жалба, че придобитият от ответника доход от развратна дейност (това което ищцата иска от него като имуществени вреди), следвало да се отнеме в полза на Държавата, поради липсата на процесуална възможност за това по сочения от ответника ред на чл.53, ал.2, б.“б“ НК по вече приключило наказателно производство.

В съответствие с разпоредбата на чл.82-86 ЗЗД е прието, че ответникът правилно е осъден да заплати и законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди и това за имуществени вреди, от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане на същите.

В изложение към касационната жалба се поддържа на първо място доводът за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, обоснован с оплаквания както следва: за произнасяне извън петитума на исковата молба при произволно определяне на периода, в който са причинени имуществените вреди, без такъв да е посочен в исковата молба; съответно постановяване на решението при нередовност на исковата молба, изразяваща се в недопустимо смесване на съставомерни и несъставомерни имуществени и неимуществени вреди, без да са отделени в отделни обективно съединени искове. По-нататък касаторът застъпва и тезата за очевидна неправилност на решението, поради определяне размера на обезщетението, без да са доказани елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, както и доколкото бил присъден общ размер на обезщетението, без да се държи сметка за това, че част от вредите, които се претендират, не са били предмет на приключилото наказателно производство.

В контекста на хипотезите по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК са формулирани въпроси, както следва:

1. „Може ли съдът да излиза извън рамките на изложеното в исковата молба и петитум, и да определя срока на претърпените вреди, ако ищецът изрично не е посочил това?“;

2. „Може ли съдът да определя периода на претърпените вреди извън посочения срок на влязла в сила присъда?“;

3. „Може ли съдът да разглежда искова молба, в която са претендирани несъставомерни вреди, извън тези по изпълнителното деяние в присъдата, ако същите не са определени по размер и начин на причиняване?“;

4. „Може ли съдът да пренебрегва разпоредбата на чл. 300 ГПК и задължителната сила на присъдата, и определените в нея параметри?“;

5. „Може ли съдът да разглежда искова молба, ако липсва яснота и точно изложение на обстоятелствата в основанието и петитума на същата, като претендира обезщетения за различни вреди, които в обстоятелствената част на исковата молба всяка вреда не е точно индивидуализирана – в какво се състои, както и ясно да бъде разграничена от останалите твърдяни вреди?“;

6. „Допустимо ли е обективно съединяване на искове (чл. 210 ГПК) на съставомерни и несъставомерни неимуществени и имуществени вреди в една искова молба, при липса на причинна връзка?“;

7. „Може ли съдът да присъди общо обезщетение за имуществени вреди, за които ищецът твърди, че средствата са придобити от нерегламентирани неправомерни доходи?“;

8. „Може ли съдът да присъжда обезщетение за имуществени вреди и за неимуществени вреди като общ размер, когато същите са причинени в резултата на изпълнителното деяние от престъпление и такива, които са извън това изпълнително деяние?“;

9. „Спазен ли е критерият за справедливост при определяне размера на обезщетението в настоящия случай с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съгласно практиката в ППВС № 4/1968 г.?“.

Предвид мотивите на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, II г.о., намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане въззивното решение до касационно обжалване поради следните съображения:

Твърдението на касатора за произнасяне извън петитума на исковата молба при произволно определяне на периода, в който са причинени имуществените вреди, без такъв да е посочен в нея, не намира опора в материалите по делото. В обстоятелствената част на исковата молба изрично е зададен инкриминираният период, установен със споразумение по реда на чл. 381 и сл. НПК по нохд № 66/2020 г. на РС-Гълъбово, като е заявено /точен цитат/: „ответникът е отнел от ищцата без нейно съгласие петдесет пъти по 100 евро или общо сумата от 5 000 евро за периода от ноември 2019 г. до 13.01.2020 г.“. При така формулираната претенция произнасянето на въззивния съд не дава основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, поради съмнение за вероятната му недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Посоченото основание за допускане на касационното обжалване не е налице и в контекста на оплакванията за постановяване на решението при нередовност на исковата молба, изразяваща се в недопустимо смесване на съставомерни и несъставомерни имуществени и неимуществени вреди, без да са отделени в отделни обективно съединени искове. В уточнение на исковата молба /л. 19 от първоинстанционното дело/ ищцата е преформулирала петитума на иска, като изрично е посочила, че претендира обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие виновното противоправно поведение на ответника, както и в създадения ѝ емоционален и психически дискомфорт в периода на извършване на престъпното деяние и след това. Застъпено е становището в същата уточнителна молба, че макар и част от неимуществените вреди да не са били обект на наказателното производство, то всички те съставляват пряка и непосредствена последица от извършеното престъпление.

След като се твърди всички описани вреди да произтичат от един общ правопораждащ юридически факт /в случая усложнена престъпна дейност/, то няма основание същите да се претендират под формата на отделни искове като изискване за процесуална допустимост на производството. Такова задължение ще възникне само когато се касае до различни по произход и характер претенции /каквато е разглежданата хипотеза в цитираното от касатора решение № 105 от 09.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2256/2020 г., IV г.о./. В случая ясно са разграничени размерите на претендираните обезщетения под формата на имуществени вреди и съответно на неимуществени вреди. По отношение на последните не може да бъде споделен доводът на касатора, че част от описаните засегнати нематериални блага на ищцата са резултат от отделно престъпление и не се обхващат от изпълнителното деяние на това, за което същият е признат за виновен, поради което и завеждането им под един общ иск да обуславя недопустимост на производството /поради това, че произтичат от различни правопораждащи факти/.

По смисъла на задължителните разяснения, обективирани в т. 3.1 от ТР № 2/16.07.2009 г. по тълк.д. № 2/2009 г. на ОСНК на ВКС, престъпленията по чл. 159а, ал. 2, т. 2, предложение първо НК и чл. 159а, ал. 2, т. 3, предложение второ НК, са усложнени не само по конструкция. Те пораждат и редица въпроси за множеството от престъпления и правилата за тяхното възникване или изключване. В тази връзка – при две от хипотезите, а те са по: чл. 159а, ал. 2, т. 2, предложение първо НК и по чл. 159а, ал. 2, т. 3, предложение второ НК, е осъществено само едно престъпление, а не множество такива, когато с деянието по основния състав по чл. 159а, ал. 1 НК е извършено и престъплението по чл. 143, ал. 1 НК и/или по чл. 142а, ал. 1 НК, с някоя от специалните цели по чл. 159а, ал. 1 и ал. 3 НК. Създаденото в тези хипотези, на пръв поглед множество от престъпления, извършени от един и същи деец, е привидно. Посочените състави на трафика на хора поглъщат изцяло обективните и субективните признаци на съставите на принудата или на противозаконното лишаване от свобода, когато деянията по тях са извършени и с някоя от престъпните цели по чл. 159а, ал. 1 и ал. 3 НК. Отделните посегателства срещу личността, визирани в тях, изгубват своето самостоятелно юридическо значение за отговорността на дееца. Прилага се възприетият принцип, че поглъщането на съставите на различните по вид престъпления изключва съвкупностите. С тези съображения е прието, че всяко от деянията по чл. 159а, ал. 2, т. 2, предложение първо НК, съответно по чл. 159а, ал. 2, т. 3, предложение второ НК, се наказва като самостоятелно престъпление, осъществяващо квалифициран състав на трафик на хора.

В същото време, в практиката си ВКС приема, че при деликта съставомерно е виновно противоправно деяние на дееца по отношение на пострадалото лице, на което е причинена вреда, като не е необходимо противоправното поведение да е установено с влязла в сила присъда, за да се ангажира деликтната отговорност за обезвреда /така напр. решение № 12 от 6.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 449/2012 г., III г. о., решение № 242 от 6.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4432/2008 г., IV г. о./. При наличие на влязла в сила присъда, от елементите на непозволеното увреждане следва да се приемат за безспорно установени деянието, противоправността и вината на ответника по делото. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа на непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство /решение № 7 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2000/2021 г., III г. о./.

От изложеното следва, че за гражданския съд не е налице пречка да се произнесе и по такива вреди - пряка последица от престъплението, които не са били предмет на приключилото наказателно производство. Дали претенцията касае съставомерни или несъставомерни последици на деянието не е от значение за определяне броя на исковете, а единствено рефлектира върху доказването в гражданския процес – в аналогичен смисъл и решение № 163 от 26.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 1025/2010 г., II т.о. Задължителната сила на присъдата /споразумението/ ще представлява пречка за гражданския съд да установи наличието на друг квалифициращ елемент на деянието на виновния причинител на вредата само когато за него е било налице обвинение и същият е оправдан с влязла в сила присъда /по аргумент за противното от възприетото в решение № 150 от 22.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 1147/2010 г., II т. о./. В този дух и дадените разяснения в т. 3 на ТР № 2/ 22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСНК на ВКС – в случаите на решаване на делото със споразумение на досъдебното производство, пострадалите задължително се уведомяват за определението на съда, с което се одобрява сключеното споразумение и възможността да предявят граждански иск за неимуществени вреди пред граждански съд; редакцията на разпоредбата на чл. 382, ал. 10 от НПК обуславя извод, че тези лица не са лишени от възможност да предявят граждански иск и за несъставомерните имуществени вреди, които могат да бъдат претендирани пред граждански съд. В случая въззивният съд е приел за установено, на база събраните в хода на гражданското съдопроизводство доказателства, че ищцата е била малтретирана и противозаконно лишавана от свобода /признаци на съставите по чл. 159а, ал. 2, т. 2, предложение първо НК и на чл. 159а, ал.2, т.3, предложение второ НК/ именно в пряка и непосредствена последица от извършеното престъпление – трафик на конкретно лице с цел да бъде използвано за развратни действия.

Що се касае до отнетите парични суми, те също се явяват една обща последица от осъществената единна престъпна дейност – в престъпните състави, при които деянието /едно или повече – алтернативно посочени в диспозицията на нормата/ представлява един акт, фактическите усложнения при изпълнението му са проявени най-често като кумулиране на множество прояви в поведението на дееца за предизвикване на определен престъпен резултат, водещи до количествено натрупване на общественоопасните последици или до качествени изменения в тях. Еднородните деяния, които осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също по вид престъпление, и се намират в органическа обективна и субективна връзка помежду си, се разглеждат от закона и съдебната практика като единна престъпна дейност /продължавано престъпление/ с общи правнозначими последици, наказуема като едно престъпление – така ТР № 2/21.10.2010 г. по тълк. д. № 2/ 2010 г., ОСНК на ВКС. След като имуществените вреди имат единен правопораждащ фактически състав и са резултат от единна престъпна дейност, то няма основание да се приеме, че се касае до различни по вид вреди, чието претендиране под формата на един общ иск да е недопустимо.

Мотивиран от изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че не се констатират пороци на обжалваното решение, които да налагат допускането му до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – за проверка неговата допустимост.

Не се обосновават и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и/или т. 3 ГПК във връзка с поставените въпроси. В по-голямата си част същите са пряко свързани с поддържаните оплаквания за недопустимост, поради което отделното им разглеждане е безпредметно.

Въпросите под т. 1, т. 2 и т. 5 от изложението се явяват хипотетично и абстрактно зададени, доколкото в случая не са констатирани визираните в хипотезиса им процесуални нарушения – произнасяне извън рамките на предявените искове, съответно при липсата на яснота и точно изложение на обстоятелствата в основанието и петитума на исковата молба. След като не кореспондират с фактическата и правна рамка на делото, същите са неотносими и не удовлетворяват общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и не могат да формулират основание за допускане на касационното обжалване.

На въпросите под т. 3, т. 4, т. 6, и т. 8 вече беше даден подробен отговор в настоящото изложение при обсъждане на довода за вероятна недопустимост на обжалваното решение. Същите са обусловили решаващите изводи на съда по предмета на спора, но по отношение на тях не се установяват допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. След като даденото от въззивния съд разрешение съответства на трайно установената съдебна практика и липсват основания за нейното осъвременяване или изменение по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, то не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване.

Във връзка с поставения под т. 7 въпрос - /„Може ли съдът да присъди общо обезщетение за имуществени вреди, за които ищецът твърди, че средствата са придобити от нерегламентирани неправомерни доходи?“/ настоящият съдебен състав съобразява възприетите съображения от Конституционния съд /КС/ на Република България в Решение № 13 от 27.09.2022 г. по к.д. № 8/2022 г. С това решение е обявена противоконституционността на разпоредбите на чл.329, ал.1 и 2 от Наказателния кодекс /НК/ – според които получаването на доходи по неморален начин и просията са престъпни деяния. В мотивите на решението си, КС е възприел становището на доктрината и част от съдебната практика, че чл. 329, ал.1 НК съставлява един от най-архаичните текстове в действащия НК, защото не само терминологията, но и съдържанието му са остарели и трудно приложими в наши дни. Приема, че съвременните тенденции в европейското и международното законодателство в областта на противодействието на проституцията и просията възприемат подход на нравствена индиферентност към тези явления. Те оттеглят моралната санкция от лицата, занимаващи се с просия или проституция, и разглеждат поведението им като форма на нарушаване на права на човека /експлоатация/, отражение на която тенденция се явяват и новосъздадените разпоредби в НК /чл. 154а и сл./. Изрично е поставен акцент и върху това, че засилването на репресивността спрямо извършителите на разглежданите престъпления позволява на третите лица, ангажирани с експлоатацията им /трафиканти, сводници и др./, известно облекчаване на преследването им, тъй като се солидаризира с посланията им пострадалите да чакат от държавата наказание, а не подкрепа. Като е присъдил заработените средства в полза на жертвата на престъпление по чл. 154а и сл. НК, незаконно отнети от неговия извършител, въззивният съд се е произнесъл в духа на цитираното решение на КС. При наличието на задължително произнасяне от страна на КС на РБългария, липсва основание за допускане на касационното обжалване по така поставения въпрос в приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Противоречие с практиката на ВС и ВКС не се обосновава и по изведения последен въпрос относно приложението на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за „справедливост“. Касаторът не аргументира връзката му с делото и конкретно изложените правни мотиви в обжалваното решение. Видно от съдържанието на последните, въззивният съд е изложил съображения по всички събрани доказателства, като ясно и логически обосновано е формулирал становището си относно фактическите положения, които възприема за установени на тяхна база. Обсъдени са характерът и степента на уврежданията, начинът и обстоятелствата, при които са получени, последиците, продължителността и интензитетът на болките и страданията, отражението им върху психо-емоционалното състояние на ищцата и социалния ѝ живот, както и обществено-икономическата конюнктура към датата на увреждането. В този смисъл няма основание да се приеме, че е налице произнасяне в отклонение от дадените с ППВС № 4/1968 год. указания относно приложението на закона, а именно, че справедливостта, като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Неимуществените вреди нямат парична оценка и обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда – решение № 5 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г., III г. о., решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г., III г. о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г., III г. о.

Въззивното решение не следва да бъде допуснато и в контекста на соченото основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Т. е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика, а както вече беше изтъкнато – пороци от посочената категория не се констатират.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение