Определение № 211 от 22.03.2022 г. на ВКС по д. № 1750/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Б. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Сливен по гр.д. №124/20 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен положителния установителен иск на касатора срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София за съществуването на право на допълнителен годишен отпуск за положен от ищеца извънреден труд по ЗМВР за периода 1.01.2003 – 30.06.2014 г., като неоснователен поради погасяване на правото на ползване по давност. Прието е, че на осн. чл.59а, ал.1 ЗДСл/ в сила от 1.03.2011 г., ДВ бр.18/11 г./ когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност. Тази разпоредба поради субсидиарното приложение на ЗДСл. по неуредените в специалните закони въпроси, е приложима и в настоящия случай. С нея се въвежда 2 годишна погасителна давност за упражняване на правото на платен годишен отпуск. Предвидената в чл.59а ЗДСл. давност действа занапред и не е приложима за част от процесния период – 1.01.2003 -28.02.2011 г. В този см. е решение №12/11.11.10 г. по к.д. №15/10 г. на КС на РБ. Правилата на въведената с чл.59а ЗДСл. погасителна давност се прилагат за периода 1.03.11-30.06.14 г. За този период правото на ищеца да ползва допълнителен платен отпуск като компенсация за положен извънреден труд е погасено с изтичане на предвидената двегодишна давност. Служебното правоотношение не е прекратявано, правата на служителя не са се трансформирали в парични вземания, сроковете са изтекли и материалните права са погасени. Претенцията за периода 1.01.2003 – 28.02.2011 г. има за предмет непогасено материално право. Възражението за погасяване на правото на иск за нея също е основателно, тъй като е приложима петгодишната давност при установителния характер на иска и тази давност е изтекла преди завеждане на исковата молба на 7.05.19 г. при непрекратено служебно правоотношение. Затова, според въззивният съд, искът е изцяло неоснователен поради погасяване по давност на материалното право и на правото на иск за него за посочените периоди и подлежи на отхвърляне. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е допустима. По отношение допустимостта на касационното обжалване, оспорена от ответника в отговора на жалбата, този състав на ВКС възприема становището на състава на ВКС, четвърто г.о. в опр. от 19.04.19 г. по гр.д. №786/19 г., а именно: „ Спорът за съществуване на право на допълнителен платен годишен отпуск между лица, които нямат качеството на работник и работодател, не попада в категорията спорове, определени със закон като трудови. Въззивното решение по такъв спор не е окончателно, нито като постановено по трудов спор, нито с оглед цената на иска (искът е неоценяем)”. За допускане на обжалването касаторът поставя три правни въпроса от предмета на спора: 1. Погасяват ли се по давност установителните искове по чл.124, ал.1 ГПК за установяване съществуването на субективни граждански права? 2. Какъв е видът на субективното трудово право на допълнителен платен годишен отпуск по чл.229, ал.9/ал.8/ ЗМВР от1997 г., отм. и по чл.212, ал.1,т.3 ЗМВР от 2006 г., отм. – притезателно или непритезателно е то? Имуществено ли е или неимуществено? Има ли краен срок / давностен или преклузивен/ за упражняването му съгл. правната уредба, действала към момента на пораждането му, която предвижда условията и редът за ползването му? 3. Възможно ли е да се погасят по давност / обща – чл.110 и специална по ЗЗД и особена по КТ – чл.358 или ЗДСл. – чл.125/ неупражнените права на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл.229, ал.9/ал.8/ ЗМВР от 1997 г., отм. и по чл.212, ал.1,т.3 ЗМВР от 2006 г., отм., възникнали по силата на посочените правни норми на ЗМВР в периода 2003-2014 г. включително, с оглед вида, естеството и правната регламентация на правата? Първият от въпросите според касатора има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, а по останалите два въпроса въззивното решение противоречи на възприетите тълкувания за характера на „основно право” и „неотменимостта” на правото на платен годишен отпуск, дадени с решение №12/10 г. по к.д. №15/10 г. на КС на РБ и с актове на Съда на ЕС – осн. по чл.280, ал.1,т.2 ГПК. По третия въпрос въззивното решение противоречи и на практиката на ВКС – р. по гр.д. №2082/16 г. на трето г.о. ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставените от касатора въпрос 2, пр.3 и въпрос 3, на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради противоречие с формираната вече по въпросите практика на ВКС – р. по соченото от касатора гр.д. №786/19 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №4893/19 г. на трето г.о. на ВКС и др., в които е прието, че непаричното право на допълнителен платен годишен отпуск, породено от превишаване на работното време с повече от 50 часа, няма как да се упражни едностранно от служителя, може да се предяви само с установителен иск и не се погасява по давност преди прекратяване на правоотношението. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.