Определение № 289 от 02.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 268/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на главно встъпилото лице - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област с административен център В., срещу решение № 100 от 14.10.2019 г. по гр. д. № 673/2018 г. на Варненския апелативен съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поставени са следните въпроси: 1. държавното приемане на имот по реда на чл. 81, ал. 1 от Наредбата за държавните имоти /отм./ приема ли се за доказателство за законността, респ. търпимостта на съответния строеж и след като този строеж е отразен в предходните планове за регулация, касаещи имота, същият следва ли да се счита за законен като заварен по смисъла на пар. 21 от ПЗР на ЗУТ и 2. за да се приеме, че е законно изградена, респ. търпима, следва ли сграда, изградена през 1967 г., да отговаря на нормативните изисквания на чл. 36, ал. 2 вр. чл. 39 и чл. 54, ал. 1 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство /ДВ, бр. 69 от 02.09.1977 г., отм., бр. 48/26.05.1995 г., в сила от 26.07.1995 г./. Поддържа се и основанието „очевидна неправилност“, без да се излагат съображения в какво се изразява тя. Ответниците в производството Х. Р. С., Р. М. С. и М. М. М., чрез пълномощника си адв. В. А. С., оспорват жалбата. Считат, че касационно обжалване не следва да се допуска. Ответниците „Инвестиционна компания Галата“ АД, Г. С. Г. и Л. В. Г. не вземат становище по жалбата. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Делото е образувано по предявени от „Инвестиционна компания Галата“ АД, Г. С. Г. и Л. В. Г. срещу Х. Р. С., Р. М. С. и М. М. М. искове: 1. по чл. 108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на ищците владението върху реално обособена част с площ от 1 027 кв. м. от ПИ с идентификатор ........... по КККР на [населено място], район „А.“, местността „В.“ № 74а, и на построената в същата реална част от къща - едноетажна масивна жилищна сграда с Р. 123 кв. м., състояща се от три стаи и тоалет, навес от 8.50 кв. м. и гараж с площ от 49.50 кв. м. и 2. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД - искове, част от които частични, за заплащане на суми, с които ответниците са се обогатили неоснователно, като са ползвали процесните имоти в периода 01.09.2011 г. - 01.09.2016 г. В производството по това дело е допуснато главно встъпване на държавата, която е предявила срещу ищците по първоначалния иск „Инвестиционна компания Галата“ АД, Г. С. Г. и Л. В. Г. установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, а срещу ответниците Х. Р. С., Р. М. С. и М. М. М. - искове по чл. 108 ЗС за собственост на жилищна сграда с площ от 30 кв. м., построена през 1967 г. с държавни средства върху държавна земя, състояща се от две стаи и антре, попадаща в обема на съществуващата към момента в ПИ с идентификатор ........... едноетажна жилищна сграда с идентификатор .........., съвпадаща с помещения № 1, 2 и 3 от приложената схема, повдигнати в жълт контур на скицата на вещото лице Т. О. на л. 109 от въззивното дело, както и клозет, представляващ масивна сграда, свободно застроена в двора, с площ от 2.76 кв. м. Като придобивно основание в АДС № 9350/08.02.1968 г. е посочен чл. 6 ЗС. Първоинстанционният Варненски окръжен съд постановил решение № 1756/26.10.2018 г. по гр. д. № 2236/2016 г., с което уважил първоначалните искове на „Инвестиционна компания Галата“ АД, Г. С. Г. и Л. В. Г. по чл. 108 ЗС и частично чл. 59, ал. 1 ЗЗД /искането за солидарно осъждане на ответниците по исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлено/ и отхвърлил исковете за собственост на главно встъпилото лице. Въззивният съд обезсилил решението на първата инстанция и прекратил производството по делото в частта по исковете на първоначалните ищци „Инвестиционна компания Галата“ АД, Г. С. Г. и Л. В. Г. и в тази част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. По исковете на държавата - по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу първоначалните ищци и по чл. 108 ЗС срещу първоначалните ответници, въззивният съд потвърдил отхвърлителния диспозитив на първата инстанция. Предмет на касационното производство е въззивното решение в частта по исковете на главно встъпилото лице - държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Двете групи ответници по тези искове са изразили следното становище: „Инвестиционна компания Галата“ АД, Г. С. Г. и Л. В. Г. считат, че държавата не се легитимира като собственик, тъй като спорната постройка е изградена без строителни книжа, не е узаконена, не е отговаряла на нормативните изисквания за жилищна сграда и жилищен имот, построена е единствено като временна постройка и е придобита по приращение заедно със земята от наследниците на А. Н. С. след възстановяване на отнетия от него с присъдата на Н. съд имот № ......... /стар/, сега ПИ с идентификатор ............ Ответниците Х. Р. С., Р. М. С. и М. М. М. противопоставят възражение за придобивна давност, текла през периода 1967 г. - 2016 г., включително и с присъединяване на владението на праводателя им М. М. С.; владеят имота и понастоящем. Експертизата пред въззивната инстанция сочи, че претендираната от държавата стара постройка от 30 кв. м., състояща се от две стаи и антре и клозет в двора по АДС № 9350/08.02.1968 г., е запазена. Двете стаи и антрето попадат в обема на съществуващата в момента едноетажна жилищна сграда с идентификатор........., като съвпадат с помещения № 1, 2 и 3 от приложената схема на сградата и са повдигнати в жълт контур. Застроената площ на трите помещения по мярка на място е 36.21 кв. м. Клозетът също съществува и представлява масивна сграда, свободно застроена в двора, с бетонови основи и тухлени стени, под и покрив - стоманобетонни плочи, с размери по мярка на място 2.76 кв. м. Претендираната от държавата сграда попада в ПИ, който е част от отнетите имоти от А. Н. С. по присъда от 29.04.1945 г. по н. д. № 10/1945 г. на Н. съд по Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, съответно - възстановени на наследниците му с отмяна на присъдата с решение № 784 от 21.01.1993 г. по н. д. № 775/1993 г. на ВС, съгласно заповед № В-94-00-0403/94 от 27.07.1995 г. на министъра на финансите, при приложение на чл. 151 ЗИН /отм./ и разясненията, дадени в ТР № 2/04.12.2009 г. по тълк. д. № 2/2009 г. на ОСГК на ВКС. А. Н. С. е починал на 28.02.1945 г. и е оставил за наследник по закон М. А. Н.. С договор от 28.01.1994 г. с нотариална заверка на подписите М. Н. продал на В. Д. Т. 1/4 ид. част от цялото имущество на А. С.. Последвали няколко сделки, по силата на които, както и на преобразуване на един от купувачите на идеална част - „Асен Николов 1“ ООД, като собственици на поземления имот понастоящем се легитимират „Инвестиционна компания Галата“ АД, Г. С. Г. и Л. В. Г.. Процесната постройка е изградена през 1967 г. върху държавна земя, конфискувана с присъдата. Според писмо изх. № 46/15.01.1968 г. на Обединена работническа болница до началника на Служба „Държавни имоти“ при ГНС, в парка, непосредствено пред болницата, е останала от фабрика „Първи май“ къщичка с две стаи, в която живеел със семейството си М. М., която е грозяща и не бивало повече да се държи. Градският народен съвет отпуснал 800 лв. от самооблагането и след построяване на къщата в близост до болницата семейството било настанено в нея. Като построена с държавни средства от самооблагането през 1967 г. постройката е описана в служебна справка - паспорт от 07.02.1968 г. В акт за държавна собственост № 9350 от 08.02.1968 г., съставен на основание чл. 6 ЗС, сградата е описана като състояща се от две стаи, антре, клозет в двора, а в забележка е отбелязано, че антрето и навесът са строени с разрешение на болницата, със средства на М. М. и „отпадат като държавни“, имотът се ползва от семейството на М. М., считано от 01.01.1968 г. Имотът е бил предаден за стопанисване на „Жилфонд“. За сградата не са съхранени строителни книжа, издадено е разрешение за основен ремонт на съществуващ навес от 31.10.1974 г. за обособяване в жилище със застроена площ от 30 кв. м. съгласно чл. 148 ППЗТСУ /отм./ и разрешение за строеж № 630/12.11.1981 г. за построяване на тоалет-баня съгласно чл. 119, ал. 6 ППЗТСУ /отм./. В годините /без данни за времето/ сградата от 30 кв. м. е била достроена без строителни книжа от обитателите й - ответниците по делото, до размерите на сграда с идентификатор ........... с площ от 150 кв. м., като в този вид тя е отразена в кадастралната карта от 2008 г. От наказателно постановление № 93/17.07.1967 г. се установява, че към посочената дата незаконно е била изградена една стая с размери 3.70/3.70 м, а от експертизата на вещото лице О. - че понастоящем сградата е вече с 13 помещения, включително баня и складово помещение. Старата постройка, претендирана от държавата, отделена от останалата част на жилищната сграда, не представлява самостоятелен обект нито към 1994 г., нито понастоящем, както и останалата част от жилищната сграда /отделена от старата постройка/ също не представлява самостоятелен обект. Въззивният съд приел, че претендираната стара постройка от 30 кв. м. към датата на възстановяване на земята не е отговаряла на нормативните изисквания на чл. 36, ал. 2 вр. чл. 39, чл. 54, ал. 1 от Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ от 1977 г. /отм./ за жилище. Към момента на възстановяване на земята с отмяната на присъдата на А. Н. С. от Н. съд и на конфискацията й, доколкото претендираната от държавата стара постройка от 30 кв. м. по акт за държавна собственост, състояща се от две стаи и антре с клозет в двора, не е представлявала самостоятелен обект отделно от земята, е следвала собствеността на земята - преминала е в собственост на наследниците на А. Н. С.. Държавата е загубила собствеността върху постройката, представляваща приращение върху възстановената земя. Без значение е обстоятелството, че не е била деактувана и за нея е налице акт за държавна собственост № 9350/08.02.1968 г., доколкото този акт не поражда права, а само констатира такива, а в случая те са оспорени и оборени. Ето защо, като е отхвърлил предявените искове за собственост - установителен и осъдителен, първоинстанционният съд е постановил правилно решение. Не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставеният първи въпрос във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обуславящ по смисъла на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Решаващият извод на въззивния съд за неоснователност на предявените искове на държавата се състои в това, че претендираната сграда от 30 кв. м. не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, както не представлява самостоятелен обект и останалата част от сградата. Поставеният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК не е свързан с този решаващ извод, а най-общо се свежда до въпроса за законността на сградата. Този въпрос обаче не е обусловил изхода на делото и следователно не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос също не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение. Действително, въззивният съд е обсъждал приложението на Наредба № 5 за правила и норми по ТСУ от 1977 г. /отм./, но не във връзка със законността на построеното, в какъвто смисъл е питането на касатора. Както се посочи, предявените от държавата искове са отхвърлени не по причина незаконност на сградата, а защото тя /както и останалата част от сградата/ не отговаря на нормативните изисквания за жилище и съответно не представлява самостоятелен обект, който може да бъде притежаван от субект, различен от собственика на земята, а представлява приращение към земята, възстановена на наследниците на А. Н. С.. Ето защо и този въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност. В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсват твърдения в какво се изразява очевидната неправилност. При прочита на самото решение не се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, нарушение на научни и/или опитни правила или на правилата на формалната логика. При този изход на делото на ответника М. М. ще бъдат присъдени сторените разноски за касационното производство в размер на 680 лева по договор за правна защита и съдействие от 23.12.2019 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.