Определение № 25 от 14.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 389/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на процесуалния пълномощник на ЗАД ОЗК – ЗАСТРАХОВАНЕ АД против решение № 260035/19.10.2020 г., постановено по в. т. д. № 366/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 26/31.01.2020 г. по т.д.№ 48/2019 г. по описа на ОС – Кърджали за осъждане на ответника – настоящ касатор, да заплати на Р. А. К. с ЕГН [ЕГН] на основание чл.432 ал.1 КЗ сумата от 60 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат - Ф. А. К., настъпила вследствие на ПТП от 20.02.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.03.2019 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се сочи, че са налице основанията на чл.281 т.3 ГПК за отмяна на решението като неправилно и за отхвърляне на исковата претенция, евентуално – за намаляване на присъденото обезщетение. Поддържат се допуснати от въззивния съд нарушения на: § 96 ал.1 ПЗР към ЗИДКЗ /ДВ, бр.101/2018 г./ и чл.52 ЗЗД, нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост на извода, че ищцата е легитимирана да получи обезщетение. Искането за достъп до касация се основава на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса – Следва ли съдилищата да се съобразяват с нормативно установените лимити при определяне размера на обезщетението вследствие на ПТП за широкия кръг правоимащи съгласно ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Против касационната жалба в срок е постъпил писмен отговор от процесуалния пълномощник на Р. А. К. със становище, че жалбата не следва да бъде допускана до касационно разглеждане, евентуално – че е неоснователна. Претендират се разноски по чл.38 ЗАдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с приложението на чл.280 ал.1 ГПК и материалите по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Не се доказват обаче основанията за достъп до касационна проверка, поддържани от касатора. Съставът на въззивния съд е разгледал, но не е намерил за основателни доводите на касатора за приложение разпоредбата на § 96 ал.1 ПЗР ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр.101/2018 г./, според която, при липса на утвърдена методика по чл.493а ал.2 КЗ, обезщетението на лицата, посочени в чл.493а ал.4 КЗ /сред които попада и ищцата/, се определя в размер до 5 000 лв. Изводите на съда са основани на: невъзможността обезщетението за неимуществени вреди за разширения кръг правоимащи да се ограничава от лимитни стойности, тъй като това противоречи на принципа за справедливост, заложен в чл.52 ЗЗД, на правото на защита, прокламирано в чл.56 КРБ, както и на основните принципи на правото на ЕС в областта на извъндоговорната отговорност, съответно цитирано. На следващо място съдът се е позовал и на нормата на чл.633 ГПК относно действието на решението по преюдициално запитване, като задължително за всички съдилища и учреждения в РБ, и на наличието на такова, относимо към настоящия казус, а именно това по дело С-277/12 на Съда на ЕО. Според решението по посоченото дело, чл.3, § 1 от Директива 72/166 и чл.1, пар.1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, пар.2 от Втора директива 84/5. Настоящият съдебен състав на първо място констатира, че поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос е неясно и неточно формулиран. Ако се приеме, че той касае приложението на лимита от 5 000 лв. по § 96 ал.1 ПЗР ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр.101/2018 г./, от посоченото по-горе е видно, че въпросът е обсъден от въззивния съд и е обусловил крайния изход на делото, но е разрешен в съответствие с практиката на СЕС, на която съдът изрично се е позовал. Същата има задължителен характер, поради което противоречието с нея е въздигнато в основание за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, респективно - съответствието между обжалваното решение и решението на СЕС изключва допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, на която касаторът се позовава. Предвид изложеното, не са налице условията на закона за допускане на исканото касационно обжалване. При този резултат от спора, в полза на процесуалния пълномощник на ответника по касация – адв. Жени В. Т. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв в размер на 2 330 лв. за осъществената от нея защита пред касационната инстанция. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, ІІ-ро отделение