Определение № 3611 от 15.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4989/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. Б. и Р. Р. М. срещу решение №.168/15.06.23 по г.д.№.163/23 на ОС Хасково, с което е потвърдено решение №.302/11.11.22 по г.д.№.842/22 на РС Димитровград за отхвърляне на предявения от касаторите иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК за признаване за установено, че не дължат 6824,16лв. главница по договор за банков кредит от 16.08.08, 1678,40лв. редовна лихва за периода 5.06.10-13.11.11, 92,13лв. просрочена лихва съгласно чл.8.1 във връзка с чл.1.2 от анекс №.1/14.10.09 за периода 15.06.09-13.10.09, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 1.12.11 до окончателното изплащане, и 176,23лв. разноски, с оглед издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК №.1688/5.12.11 по ч.г.д.№.1975/11 на РС Димитровград, въз основа на която е образувано изп.д.№.20188750400684 по описа на ЧСИ З. З.. Ответната страна „ЕОС Матрикс“ЕООД оспорва жалбата. С определение №.2214/8.5.24 производството по делото е спряно до приключване на основание чл.292 ГПК на тълк.д.№.2/23 на ОСГТК на ВКС – по което вече е постановено тълкувателно решение /ТР №.2/23 от 04.07.24г./ – поради което на основание чл.230 ал.1 ГПК следва да бъде възобновено служебно. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт е прието, че не е налице твърдяното /с искова молба вх.№.4679/11.07.22/ погасяване на материалното право, удостоверено с издадения в полза на праводателя на ответника изпълнителен лист, поради изтекла петгодишна давност. Горепосоченото изпълнително дело /№.20188750400684 по описа на ЧСИ З. З./ е предшествано от друго такова /изп.дело №.20128750400004/, образувано по молба от 28.12.11 на „Райфайзенбанк България“ЕАД; с договор за цесия от 12.12.13 банката е прехвърлила вземанията си към процесните двама длъжници в полза на „ЕОС Матрикс"ООД; с постановление от 17.02.14 ЧСИ е конституирал дружеството като взискател по изп.дело №20128750400004; с Постановление от 26.09.18 изпълнителното производство по същото е прекратено, като са вдигнати наложените по него запори и възбрани; по молба от 02.11.18 на „ЕОС Матрикс"ЕООД и въз основа на изпълнителен лист от 05.12.11, издаден по ч.г.д.№1975/11 на РС Димитровград, е образувано изп.д.№20188750400684 по описа на ЧСИ З. З. срещу същите длъжници. Намерено е, че с образуването на първото изпълнително дело давността е прекъсната, такава не е текла до 26.06.15 /с оглед приемането на ТР №.2/13 на ОСГТК на ВКС и при съпоставката му с ППВС 3/18.11.80/, а след тази дата също няма изтекла погасителна давност предвид предприетите /след прекратяването на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК на първото изпълнително дело/ от взискателя и ЧСИ действия. През този период давността е прекъсвана с молба от 02.11.18-когато взискателят е поискал от ЧСИ да насрочи дата за опис и оценка на движими вещи на длъжниците, поради което съвсем правилно е било прието, че предявеният иск с правно основание чл.439 от ГПК е неоснователен, тъй като твърдяният факт за настъпила погасителна давност за вземането по изпълнението не се е осъществил. Въззивната инстанция е намерила за правилни и е възприела направените в същия смисъл /след подробна конкретизация на извършените действия срещу всеки от длъжниците и изясняване на значението им/ изводи на първоинстанционния съд. Относно другия спорен момент, въведен с исковата молба и въззивната жалба – свързан с качеството на взискател на „ЕОС Матрикс“ЕООД /с твърдения, че не е разполагало с право на принудително изпълнение, тъй като в приложението към договора за цесия, сключен между „Райфайзенбанк България“ЕАД като цедент и „ЕОС Матрикс“ЕООД цесионер, не фигурират жалбоподателите като длъжници/, е отбелязано, че има образувани две изпълнителни дела - първото е с взискател „Райфайзенбанк България“ЕАД и въз основа на изпълнителен лист срещу длъжниците Н.Б. и Р.М. /които солидарно следва да заплатят процесните суми/, то е прекратено на 26.09.18, в хода на същото и преди прекратяването му е конституиран като взискател „ЕОС Матрикс“ ЕООД на 06.02.14 по силата на договор за цесия – като в приложението към договора като длъжник фигурира Н. Б. под №.155. След прекратяването на изпълнителното дело е образувано ново - вече с конституирания взискател „ЕОС Матрикс“ЕООД, и по въпроса, който се поставя във въззивната жалба-разполагал ли е с право на принудително изпълнение при положение, че като доказателство по това изпълнително дело двамата длъжници не фигурират в приложението, съдът е посочил, че след като конституираният в предходното изпълнително дело, макар и прекратено, взискател е представил доказателство, а именно - че в приложението към договора за цесия фигурира името на длъжника Н.Б. под №155, това е основание, което легитимира кредитора в качеството му на взискател по новообразуваното по негова инициатива изп.д.№.684/18. Задължението, за което отговарят двамата длъжници, е единно и неделимо, поради което е било достатъчно посочването на единия длъжник в приложението към договора за цесия, за да произведе действие, което да обоснове правния интерес на „ЕОС Матрикс“ЕООД като взискател по второто изпълнително дело. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.2 т.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, което е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 от ГПК?“; 2. „Предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело води ли до прекъсване на срока по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК по отношение на останалите длъжници?“ /ТР №.2/26.06.15 по тълк.д.№.2/13, ОСГТК, реш.№.83/11.04.18 по г.д.№.1667/17, ІV ГО/; 3.“Има ли право на принудително изпълнение за вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, частен правоприемник на взискателя, ако не се е суброгирал в правото на кредитора като поръчител или солидарен длъжник?“ /реш.№.71/24.07.19 по г.д.№..2576/18, ІІІ ГО/; 4.“Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани във въззивната жалба оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение?“ /реш.№.134/30.12.13 по търг.д.№.34/13, ІІ ТО, реш.№.151/4.10.16 по т.д.№.2220/15, ІІ ТО/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Във връзка с първия изведен въпрос практиката е уеднаквена с ТР 2/23 от 4.07.24, ОСГТК на ВКС. Съгласно същото перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особени правила, съдържащи се в Част Пета на Гражданския процесуален кодекс, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора – взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл. 116 б.„в” ЗЗД. Хипотезата на чл.116 б.„в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл.116 б.„б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.116 б.„в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл.433 ал.1 т.5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433 ал. 1 т.8 ГПК е в друго - взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие - задължението за действие е на съдебния изпълнител. Затова и крайният извод по изведения от касатора въпрос, възприет в тълкувателното решение, е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с постановките на тълкувателното решение. При това положение не е налице твърдяното отклонение от практика на ВКС, респективно основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият и третият въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и т.1 ТР 1/09, ОСГТК. Вторият въпрос е неотносим. Това е така, доколкото съдът на практика е възприел становището, че кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново - т.е. че прекратяването на изпълнителното дело поради перемпция е без правно значение - което разрешение е в съответствие с постановките на горецитираното тълкувателно решение. Третият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви в тази връзка /това, което е обсъждала, е изрично изложеното във въззивната жалба възражение във връзка с приложените писмени доказателства/. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число цитираната във връзка с четвъртия въпрос, въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди доказателства по делото и доводите и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Съдът не се е отклонил от така установената практика. Отграничил е изрично повдигнатите във въззивната жалба оплаквания и ги е обсъдил, в това число възприемайки като правилни мотивите на първоинстанционния съд в тази насока. Релевантните доводи са отчетени на база постановките на цитираните тълкувателни решения на ВКС, като на практика е съобразено и междувременно постановеното ТР 3/21, ОСГТК. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,