Определение № 1675 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2518/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Т. И. срещу въззивно решение № 293 от 14.03.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2911/2023 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение№ 4577 от 18.08.2023 г. по гр. д. № 6084/2022 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Столична община искове с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на непозволено увреждане - падане на 26.01.2021 г. в подлеза на гара „Подуяне“ в гр. София, както и на сумата 1500,85 лв. - обезщетение за имуществени вреди /разходи за лечение/, в резултат на същия инцидент. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че в обстоятелствената част на исковата молба гаранционно- обезпечителната отговорност на ответната община като възложител на работата е обоснована с това, че като не е положила необходимата грижа и като не е предприела необходимите действия по обезопасяване на настилката на пространството между стълбите и подлеза чрез обработването му посредством разпръскване на подходящи смеси, както и чрез механично или ръчно почистване на снега и леда, в нарушение на Закона за пътищата, тя е станала причина за настъпване на претендираните неимуществени и имуществени вреди. В случая обаче от съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително и от приетата съдебномедицинска експертиза, не се установява очертаният от ищеца механизъм на настъпване на вредата. Съгласно приетото по делото писмо вх. № 44847/11.05.2023 г. на СГС от Националния институт по метеорология и хидрология, предоставящо справка за периода от 24.01.2021 г. - 27.01.2021 г. за средната дневна температура на въздуха и количество на валежите в района на [населено място], за датата на инцидента - 26.01.2021 г., средната дневна температура на въздуха е била положителна от 2,2 градуса по Целзий, като видът на валежите е бил от дъжд и сняг. Количествата са били минимални и не е имало натрупана снежна покривка. Тези официални данни не само не кореспондират, но и пряко опровергават показанията, дадени от свидетеля И., син на ищеца, че в подлеза, където отишъл след като баща му го извикал по телефона, е имало следи от приплъзване, като върху стъпалата е имало „доста дебел сняг“, стъпалата „буквално не се виждали от сняг“, виждало се къде е било приплъзването и си личало, че баща му се е подхлъзнал. Преценил, че това са следите на баща му, тъй като нямало други хора. Другият разпитан свидетел Н., който също пристигнал на мястото след инцидента и е разбрал за него от пострадалия, заявява, че не си спомня, дали в този ден е имало сняг по стълбите на подлеза или просто са били мокри, но си спомня, че като изнесли пострадалия от подлеза, навън прехвърчал сняг. По делото не са установени преки очевидци с лични възприятия за процесния инцидент. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 4 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на пешеходните подлези се организира от съответната община. Поради това, неизпълнението на задълженията по поддръжка на подлеза на гара „Подуяне“ в гр. София от съответните длъжностни лица е основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на Столична община като възложител на работата. Тъй като отговорността е обективна, ищецът не е длъжен да установява вина на конкретни служители на ответника. В негова доказателствена тежест обаче е да докаже осъществено противоправно действие или бездействие, както и начинът на настъпването на вредата, очертаващ причинно-следствената връзка между деянието и противоправния резултат. В случая ищецът не е доказал чрез провеждане на нужното пълно и главно доказване твърдението си, че уврежданията и съпътствалите ги вреди са настъпили именно след падане върху непочистена настилка в посочената част между стълбите и пешеходния подлез на гара „Подуяне“ в [населено място]. Напротив, свидетелите И. и Н. са намерили ищеца в пространството на самия подлез, а не по стълбите, отвеждащи към него. На следващо място, не е установено падането на ищеца да се дължи на непочистен сняг или на хлъзгава поради неподдържане настилка. Въз основа на събраните писмени доказателства по делото съдът е приел, че в посочения ден не е имало натрупана снежна покривка в района на инцидента. Соченото от свидетелите, че влажната настилка в подлеза била хлъзгава, изразява тяхно мнение и не отразява този обективен факт, а обстоятелството, че на посоченото място други инциденти не са настъпвали при мокро и влажно време в продължение на години, според св. Н., е индиция по-скоро за обратното. При метеорологичните обстоятелства, установени по делото, ищецът е следвало да положи по-голямо внимание при придвижването си, като падането му следва да се приеме като следствие на неговото собствено поведение, а не на неизпълнение на задълженията на ответника по поддръжка на съоръжението, за което не са събрани достатъчно данни да се е намирало в състояние, създаващо опасност за пешеходците. След като не е доказано подлезът да е бил в състояние на потенциална опасност поради непочистване, не може ответната община да бъде държана отговорна и за необозначаване на заледени, заснежени или неподдържани участъци в него, както се поддържа в исковата молба. По тези съображения съдът е счел, че единствено поведението на ищеца, който е следвало да прояви нужната предпазливост при движението си, с оглед на валящия дъжд и сняг, за да може да остане стабилен, се намира в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с настъпилия инцидент, респ. че в случая липсва бездействие, което да е от естество да ангажира деликтната отговорност на ответника Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора се сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът да игнорира допустимите и относими към делото факти от спорното право, установени от показания на свидетел, само на основание, че са вътрешно противоречиви; 2. Може ли съдът да игнорира допустимите и относими към делото факти от спорното право, установени от показания на заинтересован свидетел само на това основание; 3. Може ли съдът да игнорира допустимите и относими към делото факти от спорното право, установени чрез приетата по делото експертиза, като не обсъди, не анализира и не съпостави тази експертиза с останалите доказателства по делото; 4. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните; 5. Следва ли да се направи комплексна оценка на всички установени по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към приложението на чл. 52 ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. Ответната страна по жалбата Столична община е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Третото лице-помагач на страната на ответника ДЗЗД „Грийн партнърс- БКС“ взема същото становище. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол се определят обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първите два поставени въпроса са формулирани според твърденията на касатора и нямат отношение към посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение. Съдът не е кредитирал събраните по делото гласни доказателства поради обстоятелството, че същите са в противоречие с писмените доказателства по делото и доколкото свидетелите не са преки очевидци с лични възприятия за процесния инцидент, а не единствено поради тяхната противоречивост и заинтересованост. Ето защо тези въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Това се отнася и за третия и петия поставен въпрос, тъй като със съдебномедицинска експертиза не би могло да се установи противправно поведение на служители на ответника и причинно-следствена връзка между него и настъпилия вредоносен резултат, респ. с оглед приетото от съда за липсата на проведено от касатора пълно и главно доказване в тази насока той не се е произнасял по приложението на чл. 52 ЗЗД. Поставеният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните е от значение за всяко гражданско дело и по него е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която, както и с посочената от касатора казуална практика на ВКС, обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие със задължителната практика на ВКС изключва приложението на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което никакви доводи не са изложени. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответната страна направените от нея разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство в размер на 200 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,