Определение № 296 от 31.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1323/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба подадена от Община Пловдив, чрез юрисконсулти Е. К. и Д. А., против определение № 47/31.01.2020 г., постановено по в. ч. гр. д. № 44/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 2335/13.11.2019 г. по в. гр. д. № 22/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е изменено постановеното по делото решение № 509/19.04.2019 г. в частта за разноските, като на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., Община Пловдив е осъдена да заплати на адв. О. А. Д. още 600 лв. разноски по делото. В частната касационна жалба се релевират оплаквания за неправилност на определението и се иска отмяната му. Твърди, се че възнаграждението за въззивното производство по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се определят с оглед изхода на делото, на база на обжалваемия интерес и присъдените с решението разноски не е следвало да се завишават. Претендират се разноски за производството. Приложено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, в което се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулира следния въпрос: „Може ли, при определяне на възнаграждение за адвокатски хонорар по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., съдът да определи възнаграждението без да съобрази материалния и/или обжалваемия интерес, а единствено съобразно уважените от съда размери по предявените искове“. Сочи, че постановеното определение противоречи на определение № 63/04.02.2020 г. по ч. т. д. № 995/2019 г. на ВКС, I т. о., определение № 228/15.05.2019 г. по ч. т. д. № 1025/2019 г. на ВКС, I т. о., определение № 95/01.02.2019 г. по ч. т. д. № 2323/2018 г. на ВКС, II т. о. и определение № 496/05.12.2018 г. по ч. т. д. № 2283/2018 г. на ВКС, I т. о. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение по чл. 274, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 248, ал. 1 ГПК. За да потвърди определението въззивният съд е приел от представените договори за правна помощ от 22.01.2018 г. и от 08.01.2019 г., че адв.Д. е осъществил защита по делото за ищцата в двете съдебни инстанции при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което му се дължи адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ГПК. Представил е списъци за разноските, като пред районния съд е претендирал за присъждане на такова в размер на 2 200 лв., а пред окръжния съд – на 1 250 лв. В случая размерът на дължимото адвокатско възнаграждение окръжният съд е изчислил с оглед сумите, които са присъдени на ищцата с решението на окръжния съд – 8 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 874,55 лв. обезщетение за имуществени вреди – за една инстанция 730 лв. съгласно чл. 7, ал. 2,т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и 300 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от същата Наредба, общо 1030 лв., а за двете инстанции – общо 2 060 лв. Приел е за неоснователно становището на Община Пловдив, че в случая възнаграждението следва да се определя с оглед размерите, за които исковете са предявени (15 000 лв. и 1 749,10 лв.), и по съразмерност на уважените размери (8 000 лв. и 874,55 лв.). Посочил е, че в случая няма предварително заплатено адвокатско възнаграждение, за да се прилага посочения от жалбоподателя механизъм. При условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. възнаграждението се определя от съда при приключването на делото и с оглед на размерите, за които исковете са уважени. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Формулираният в изложението на основанията за допускане до касационно обжалване правен въпрос е обусловил решаващите изводи на съда в обжалваното определение, но същият не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1 ЗАдв., ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Следователно възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на въззиваемия, в случаите, когато не е подал насрещна въззивна жалба се изчислява съобразно уважената част на исковете /материалния интерес/. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,