Определение № 362 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2011/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Апелативна прокуратура София против въззивно решение № 1414 от 5.12.2024г. по в.гр.д. № 1555/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 17.02.2023г. по гр.д.№ 14114/2020г. на Софийски градски съд като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Р. Т. Б., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 8 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда от 8.06.2020г. по в.н.о.х.д.№ 14653/2018г. на СРС, ведно със законната лихва, считано от 14.08.2020г., като е отхвърлен иска в останалата му част. Подадена е и насрещна касационна жалба от Р. Т. Б., чрез процесуалния представител адвокат К. с искане за отмяна на постановения въззивен акт в частта, с която е потвърден първоинстанционния акт в отхвърлителната му част. Доколкото процесуалното представителство е осъществено по реда на чл.38, ал.2 ЗА, се претендира определяне на дължимото адвокатско възнаграждение и присъждане на направените разноски от 30лв.за държавна такса и преводна такса от 1.60лв., съобразно представен списък. В изложението, приложено към касационната жалба на прокурор в Апелативна прокуратура и в изложението, приложено към подадената насрещна касационна жалба е налице позоваване на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставен въпрос, касаещ приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД с оглед изпълнението от страна на въззивния съд на задължението да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички релевантни обстоятелства. Твърди се противоречие на въззивния акт с приложени актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Срещу подадените жалби не е постъпили отговори. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил за справедлив размер на дължимо обезщетение от 8 000лв., съобразявайки следните преценени от него като релевантни обстоятелства: ищецът е бил привлечен на 29.03.2016г. като обвиняем за деяние по чл.211, вр. чл.209, ал.1, вр.чл.26, ал.1 НК /за измама в особено големи размери/. Обвинителният акт е от 2016г. и по него е образувано н.о.х.д.№ 18266/2016г.на СРС. Постановена е оправдателна присъда на 24.01.2018г. След протест от Прокуратурата, въззивният съд я е отменил и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на СРС. Постановена е отново оправдателна присъда, която е влязла в сила на 8.06.2020г. Продължителността на производството е около четири години. По отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 5 000лв. Обвинението е за „тежко“престъпление, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“. В резултат на воденото наказателно производство на ищеца са причинени неимуществени вреди, които се изразяват в естествено следващи се притеснения и безпокойство, злепоставяне сред колеги, партньори, приятели и близки. Независимо, че не е доказана причинна връзка между воденото наказателно производство и влошаването на здравословното му състояние /заради липса на медицинска експертиза/, въззивният съд е приел, че неизбежно причиненият стрес, като ясен отрицателен фактор, влошаващ общото емоционално състояние, следва да бъде отчетен при определяне на обезщетението за причинените вреди, отразили на общото психично и физическо състояние на незаконно обвиненото лице. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, доколкото поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд съобразено установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. Съгласно същите - справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Във всички хипотези на чл.2 ЗОДОВ релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на увреждането, като се отчитат съответните обществено-икономическите условия в страната. Доколкото, съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, приложените конкретни решения са ирелевантни, защото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. /Именно заради тази различна конкретика на всеки отделен случай, не може да бъде споделена и тезата на касатора, че в практиката се приемало за приемливо обезщетение от по 1 000лв. за всяка година наказателно производство/. В случая, въззивният съд е преценил всички обстоятелства, които са от значение за спора, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Принципът за справедливост е съобразен, защото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения. След като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, настъпилите вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалия и установеното състояние, общественото му и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Недопускането на касационната жалба изключва разглеждането на насрещната /чл.287, ал.4 ГПК/ и на процесуалния представител, който я е изготвил, не се дължи определяне на разноски, пред вид разпоредбата на чл.38, ал.2, изр.2 от Закона за адвокатурата. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение