Определение № 3361 от 06.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 830/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ЕТ „Янаки Досев“, ЕИК 812185785 гр.Несебър против решение № 189 от 03.11.2022 г. по гр.д.№ 271/2022 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение №279 от 20.08.2021г. по гр.д. № 903/2020г. на Бургаския окръжен съд. С последното са отхвърлени предявените от касатора искове против Община Несебър: 1. по чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на рибен павилион №7, представляващ сграда за обществено хранене на площ от 50 кв.м., с идентификатор ***по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица] осъждане на ответника да му предаде владението върху същия имот на следните основания: а/ получен като дял от договор за съвместна дейност от 06.02.2004г. б/ евентуално придобивна давност, и 2 .иск за осъждане на общината за сумата от 50 000 лв., представляваща направени от ищеца подобрения в имота, и за признаване право на задържане на същия до заплащане на претендираните подобрения в размер на стойността на цялата постройка. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 357 и сл. ЗЗД на изводите на съда, че договорът от 06.02.2004 г. не е договор за гражданско дружество по чл.357 и сл. ЗЗД, а е възмезден ненаименуван договор, който не е породил вещноправно действие, за това, че този договор е нищожен на осн чл.26, ал.1 ЗЗД поради нарушение на закона, защото е сключен без проведена тръжна или конкурсна процедура, съгл. чл.37, ал.1 ЗОбС. Според касатора, за сключването на такъв договор не се изисква предварително решение на общинския съвет, както и провеждането на търг или конкурс, а дори да се приеме, че включва елементи на договор за учредяване на суперфициарна собственост върху общински имот, чл.39 ЗОбС не е единствено относимия текст към спора, а следва да намери приложение чл.359, ал.1 ЗЗД, който според касатора предвижда придобитото „за дружеството“ автоматично става обща собственост на съдружниците. Позовава се на взето решение от Общински съвет Несебър по обявена и прекратена конкурсна процедура преди сключване на договора от 06.02.2004 г. и счита, че е налице валидно разпореждане с правото на собственост върху недвижим имот – частна общинска собственост, а не на правото на ползване за определен срок, че този договор изключва приложението на чл.92 ЗС, че на основание чл. 359, ал.1 ЗЗД е станал собственик или поне съсобственик на процесния павилион № 7. Твърди, че клаузата на чл. 13 от договора не касае предоставяне за срочно 15-годишно ползване на съответния търговски обект, а предвижда разпределение на ползването на обектите по смисъла на чл. 30-36 ЗС, което не влияе на принадлежността на правото на суперфициарна собственост. Според касатора, построените обекти са единствената печалба на дружеството и той не може да бъде изключен от нея на основание чл. 361 ЗЗД. Наведено е твърдание за процесуално нарушение, изразяващо се в това, че въззивната инстанция не се е произнесла по предявеното евентуално основание на правото на собственост – предобивна давност и то е свързано с това, че част от мястото е на трето лице „Черноморски риболов“ ЕАД. Нарушение на чл. 266, ал.3 ГПК се твърди и защото съдът не допуснал СТЕ за проследяване статута на УПИ***,*** в кв. ***, като обосновава това искане с евентуално приложение на чл. 95, ал.2 ЗС и СИЕ за установяване печалбата на дружеството с оглед евентуално приложение на чл. 261 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК по пет въпроса с подвъпроси към тях, възпроизвеждащи изрази от договора от 06.02.2004 г. Ответникът по касация Община Несебър оспорва касационната жалба и допускането до касация. Относно изводът на въззивния съд за нищожност на договора, Общината счита, че решението е съобразено с решение № 22 от 04.11.2022 г. по гр.д.№ 1743/2020 г. на ВКС, ІV гр.о. Първата група въпроси 1а, 1б, 1в счита че съставляват искане за тълкуване на договора, въпроси 2а, 3б и 3в не отговарят на изискването на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, защото не ся ясно и точно формулирани и н са от значение за изхода от конкретното дело. По въпрос 5а и 5б, апелативният съд е изложил мотиви, т.е. въпросите не кореспондират на мотивите на обжалваното решение. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Между Община Несебър и 18 фирми, включително ЕТ „Янаки Досев“, гр.Несебър и едно физическо лице от друга страна, наричана „втора“ е сключен на 06.02.2004г. договор за съвместна дейност, с който са декларираали, че обединяват усилията си за организиране и реализация на съвместна дейност по: а/ организацията, строителството и експлоатацията на едноетажни обслужващи постройки за КОО в УПИ ***, ***, в кв.***по плана на [населено място] /стара част/, б/ изграждане на цялостна вертикална планировка, подмяна на канализацията в имота, в/ изграждане на трафопост и ел. инсталация, обслужващи имота, г/ изграждане на обществена тоалетна, благоустрояване и хигиенизиране на имота, д/ изграждане на комплекс „Рибна борса“ в същия имот и околовръстен път, като за тази цел създават гражданско дружество по чл.357 ЗЗД за срок до изграждането на обектите по договора и приемането им с разрешение за ползване. Страните са се задължили да постигнат горната цел чрез координация, сътрудничество, разработване на обща стратегия и разпределение на функциите и задачите. Общината се е задължила да внесе в дружеството собствения си горепосочен недвижим имот на площ от 6 744,42 кв.м., да предостави проектите за изграждане на обектите, визирани в горните б. „б“, „в“, „г“ и „д“, а задълженията на страна втора са да извърши за своя сметка, по одобрени и съгласувани с общината проекти, изграждането на едноетажни обслужващи постройки /за КОО/ в имота, както и да финансира изграждането на обектите, визирани в б.„б“, „в“, „г“ и „д“. Имуществото на дружеството се състои в дялови вноски, внесени в пари, вещи и имоти /чл.9/, както и придобитото от дейността, като внесените пари, заместими вещи и употребими такива са общи на съдружниците, а останалите са за общо ползване, „като внеслият ги съдружник запазва правото си на собственост върху тях“ /чл.10/. Определени са дяловете на съдружниците: на общината – правото на собственост върху недвижимия имот с площ 6744,42 кв.м. на стойност 800000 лв., равняващ се на 18 дяла; на страна втора – средствата за изграждане на обектите, при авансова вноска за всеки от този страна е 20000 лв., с която сума ще се изградят обектите, които ще се предоставят на общината в завършен вид и на павилионите в „груб строеж“. Всеки от съдружниците от страна втора има един дял. Съгласно чл.13 от договора, след прекратяване дейността на дружеството, собствеността върху земята и върху посочените в б.„б“, „в“, „г“ и „д“ обекти остават в собственост на община Несебър, а обектите по б.„а“ /едноетажните обслужващи постройки/ се предоставят за ползване на съдружниците – фирми и физически лица безвъзмездно за срок от 15 години, ведно с прилежащите територии към тях, при изрично посочено в договора разпределение, като ищецът ЕТ „Янаки Досев“ е предвидено да ползва процесния павилион № 7. Едноетажни постройки за КОО са били изградени и въведени в експлоатация поетапно, като за процесния павилион №7 това е станало на 16.09.2004г. С протокол № 6 от 03.12.2005г. общото събрание на гражданско дружество „Пристанище-юг“, е взело решение за прекратяване на същото, считано от 03.12.2005г., поради изпълнение на целите при условия: 1. община Несебър да актува всички обекти, предмет на договора като своя собственост; 2. фирмите-съдружници, участвали в изграждането на обектите запазват право на ползване за срок от 15 години, считано от 15.10.2004г., като след изтичане на срока общината влиза във владение и ползване на тези обекти без дотогавашните ползватели да имат никакви претенции към нея; 3. ползвателите могат да демонтират от обектите тези вещи от оборудването, които не са здраво закрепени и функционално свързани с характеристиката на обекта. Протоколът е подписан от страните, включително от ищеца ЕТ „Янаки Досев“. След изтичане на 15- годишния срок за ползване на договорените търговските обекти, същите са предадени от ползвалите ги страни по процесния договор, с изключение на ищеца. В хода на делото пред първата инстанция спорният павилион №7 е предаден доброволно от управителя Янаки Досев, видно от протокол от 10.07.2020 г. за приемане и предаване на обект, предвид допуснатото предварително изпълнение на заповед № 489/20.05.2020 г. на кмета на община Несебър, потвърдено с определение № 8482/30.06.2020г. на ВАС За да потвърди решението на първата инстанция, с което всички искове са отхвърлени, възивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като собственик или съсобственик на павилион № 7 на основание договора от 06.02.2004 г. Прието е, че този договор няма характеристиките на договор за гражданско дружество по 357 ЗЗД, защото с него са уговорени насрещни задължения на първа и втора страна, каквито не следва да съществуват в многостранната сделка по чл. 357 ЗЗД - уговорено, че общината предоставя безвъзмездно право на ползване на лицата от „страна втора“ на общински терен и предвидените за изграждане върху него търговски обекти за срок от 15 години, срещу задължението на насрещната „страна втора“ за своя сметка да изгради същите обекти и съответната инфраструктура, благоустрояване и хигиенизиране на имота, които след изтичане срока на ползване оставал собственост на общината. Въззивният съд е приел, че липсва общо за страните основание, обща за постигане стопанска цел по процесния договор, каквито следва да има при договора по чл. 357 ЗЗД. С тези аргументи е прието, че договора от 06.02.2004 г. е двустранен, ненаименован, възмезден договор. Разгледана е и хипотезата ако се приеме, че договора от 06.02.2004г. е за гражданско дружество по чл. 357 ЗЗД, то от клаузите му не следва, че ищецът е придобил въз основа на договора правото на собственост или съсобственост на павилион № 7, защото с договора не е уговорено павилионите да станат собственост на дружеството, поради което е неприложим чл. 359, ал.1 ЗЗД. Съдът се е позовал освен на клаузите на договора – чл. 10 и чл. 13 и на чл. 358, ал.2 ЗЗД - теренът, съставляващ УПИ ***, ***, в кв. ***по плана на [населено място], не е обща собственост на съдружниците, както и изградените павилиони, за които изрично е уговорено, че съдруждиците от втората страна придобиват само правото на ползване за 15 години, след което са длъжни да ги освободят. Тъй като не е учредено право на строеж с договора или отделно на субектите от страна „втора“ и не е установено друго, съдът е приел, че на основание чл. 92 ЗС общината, като собственик на имота – частна общинска собственост е придобила правото на собственост върху павилионите. Въззивната инстанция е приела, че клаузата за предоставяне право на ползване за период от 15 г. на общинска постройка изградена върху земя –частна общинска собственост без търг или конкурс е нищожна поради противоречие с чл. 39 ЗОбС. Не е възприета тезата на касатора, че договора е сключен въз основа на проведен конкурс през 2003 г., тъй като административната процедура, от която този конкурс е бил част е прекратена преди сключване на договора с влязла в сила заповед на кмета. По тези съображения е прието, че ищецът не е собственик или съсобственик на процесния павилион на основание договора за съвместна дейност. Съдът е приел, че не е доказано и евентуално предявеното придобивно основание – придобивна давност, че е доказано установяване на фактическа власт върху павилион № 7, но не е доказан субективният елемент – своене на имота, тъй като ищецът е бил държател на основание чл. 13 от договора. Изводът за липса на намерение за своене е подкрепен с доказателства по делото - заповеди за категоризация на търговския обект-бистро, наречен „Морски вълк“, от 04.09..2008 г. и от 02.09.2016 г. /л. 236 и л. 259/, въз основа на които се издава категорийна символика, включваща удостоверение и отличителен знак-табела, където изрично е записано, че собственик на обекта е община Несебър. Обсъдена е липсата на действия, сочещи на промяна на намерението, показанията на св. Д. П. и А. М., пред които Я. Д. винаги се представял като собственик на процесния търговски обект, но те са трети лица, а не собственици, пред които следва да се демонстрира промяната на намерението. Съдът е съобразил и действието на императивната норма на пар.1 от ЗДЗС, отменена за напред с решение на КС № 3, публикувано в ДВ бр. 18/2022 г. Въззивният съд е обсъдил, но е приел за неоснователен доводът на касатора във въззивната жалба, че теренът, върху който е изграден претендираният търговският обект е бил отчасти собственост на трето лице – „Черноморски риболов“ ЕАД. Съдът се е мотивирал с това, че посоченото трето лице не е страна по настоящия спор, не е обвързано от решението и по отношение на него не може в този процес да се установява придобивна давност, текла за ищеца. Заявеното при условията на евентуалност възражение по чл. 72 ЗС за сумата 50 000 лв., съставляваща стойността на извършени в имота подобрения и признаване право на задържане до заплащането им са приети за неоснователни, тъй като ищецът не е бил владелец – нито добросъвестен нито недобросъвестен, а павилионите са изградени и ползвани в изпълнение клаузите на договора от 06.02.2004 г. Обжалваното решение е валидно, като постановено от надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт на съда и в изискуемата форма. Съдът не констатира и основания за вероятна недопустимост на решението. Поради това на основание чл. 280, ал.2 пр. 1 и 2 ГПК не се допуска касационен контрол Наведено е основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Първия въпрос е формулиран на една страница /поради което съдът не го възпроизвежда/ и включва характеристиките на договора за гражданско дружество и дали процесния договор, от който са включени във въпроса определени изрази, съставлява такъв договор. Въпроса не е ясно и точно формулиран и в условието си съдържа изрази от доказателство по спора, т.е. по-скоро е фактически. Относно характеристиките на договора за гражданско дружество, може да се разглежда като правен, но сам по себе си той не обосновава допускане до касация. Приетото от съда, че договора по чл. 357 и сл. ЗЗД не предполага насрещни задължения е безспорно в съдебната практика: /Решение № 159 от 21.02.2000 г. на ВКС по гр. д. № 713/99 г., Решение № 962 от 18.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1943/2008 г., IV г. о., Решение № 2906 от 20.12.2005 г. на ВКС по гр. д. № 2188/2004 г., IV г. о., Решение № 78 от 17.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 756/2008 г., II т. о., ТК / или, че този договор изисква обща цел и при наличие на различни цели за участниците в него това не е договор за дружество /Решение № 1597 от 8.01.1997 г. на ВКС по гр. д. № 2014/1995 г., V г. о./ Не се констатира противоречие с цитираните от касатора решения. С решение № 118/21.10.2020 г. по т.д.№ 2027/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., съдът е отговарял по друг въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. „длъжен ли е решаващият спора съдебен състав да изложи във въззивното решение съображенията си по възраженията и доводите, наведени в отговора на въззивната жалба, а също и поддържани пред първата инстанция“. Цитираният от касатора пасаж касае обсъждане на фактите, предмет на посоченото дело, а и по съдържание не противоречи на приетото в обжалваното решение. Съдът не е отрекъл възможността в един договор да са инкорпорирани както договор за гражданско дружество, така и друг вид договори с насрещни задължения, но посочените от касатора Решение № 34/06.03.2013 г. по гр.д.№ 94/2012 г. на ІІ т.о. и Решение № 60166 от 21.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1803/2020 г., II т. о. изискват втория договор да не противоречи, а да е в съответствие с характера и задълженията на съдружниците, поети с договора за гражданско дружество. В случая целите за всяка от страните са различни – общината да придобие обектите, които ще се построят върху общинска земя ведно с инфраструктурата към тях, а лицата от страна „втора“ – да ползват безвъзмездно в продължение на 15 години търговските обекти без да се явяват на търг или конкурс за тях. Отделно от това, съдът е изложил мотиви и ако се приеме, че е сключен договор за гражданско дружество, но е приел, че от него не следва извод, че ищецът е придобил правото на собственост, респективно съсобственост върху процесиня павилион. Така по първия въпрос не е налице противоречие със съдебната практика и не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Въпросът не отговаря и на изискването на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Това основание е налице когато за решаването на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са непълни неясни и се налага чрез тълкуване разкриване на точния им смисъл, или когато е налице съдебна практика, с която те са разяснявани, но тя е остаряла и неадекватна на обществените отношения или е противоречива и се налага уеднаквяването й. Видно от цитираните решения, характеристиките на договора за гражданско дружество са изяснени в съдебната практика, както и възможността този договор да инкорпорира друг двустранен договор с насрещни задължения, но следва те да не си противоречат и разбира се да не противоречат на закона. Предвид наличието на съдебна практика относно характеристиките на договора за гражданско дружество, съдът намира, че не е налице и основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Втория въпрос също е формулиран на една страните, поради което съдът не го възпроизвежда и така формулиран не отговаря на изискването на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Той се свежда до това дали е възникнала съсобственост върху изградените обекти – павилиони в изпълнение на договора от 06.02.2004 г. на основание чл. 359, ал.1 ЗЗД, който касатора приема, че е договор по чл. 357 ЗЗД, съставлява ли построеното печалба, от която не може да бъде изключен никой съдружник на осн. чл. 361 ГПК и дали уговорената цел с договора по чл. 357 ЗЗД съставлява уговорено нещо друго по смисъла на чл. 92 ЗС, което изключва приращението по този текст. По този въпрос, касаторът се позовава на ПП-5-72, според което построеното по време на брака върху земя, която е индивидуална собственост на единия съпруг става съпружеска имуществена общност. Този тълкувателен акт е неприложим към спора. Съдържанието на нормата на чл. 92 ЗС е достатъчно ясна и е видно от нея, че приращението може да бъде изключено ако е установено друго. В случая обаче е уговорено с договора от 06.02.2004 г. само учредяване право на ползване за срок от 15 години на лицата от страна „втора“. Независимо дали е уговорено като вещно право или като облигационно, то не дава право на собственост за ищеца. Нормата на чл. 358, ал.2 ЗЗД предвижда възникване на „обща собственост на съдружниците“ само на „внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба“. За всяка друга вещ, закона – чл. 358, ал.2, изр.2 ЗЗД е установило презумпция – счита се „внесена за общо ползване, ако не е уговорено друго“. Както се посочи, в случая е уговорено друго в договора – чл. 10 и чл. 13, поради което тезата на касатора, залегнала във въпроса за придобиване на право на собственост върху построеното на основание договора не кореспондира на съдържанието му и на закона и поради това не определя изхода от спора. Затова по този въпрос не се допуска касационно обжалване както на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, по което не е доказано и противоречие със съдебната практика. На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК също не се допуска касация, защото въпроса не определя изхода на спора с оглед доказателствата и защото е налице съдебна практика - Решение № 50168 от 1.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 1900/2021 г., I т. о. и цитираните в него относно това какво придобива съдружник гражданско дружество по ЗЗД след прекратяването му. В Решение № 118 от 17.02.2005 г. гр. д. № 376/2004 г., II т.о. на ВКС изрично е прието, че „внесената за общо ползване вещ остава собственост на съдружника, който я е внесъл“ и след прекратяване на договора вещта се връща в патримониума на вносителя. Следващите въпроси от 3а до 3в, формулирани на две страници също включват конкретни факти по делото и са по-скоро фактически, а не правни. Така формулирани, те не съответстват на изискването на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за ясно и точно формулиране на относимия към спора правен въпрос. От съдържанието им може да се извлече /което не е задължение на касационната инстанция/ въпроса за това дали построяването на обектите /павилиони/ или ползването на обектите без заплащане, или печалбата от развиваната от всеки ползвател дейност, може да се определи за печалба на дружеството с оглед приложението на чл. 361 ЗЗД и дали придобиването на построеното /ако се приеме, че е печалба/ само от общината е нарушение на правилото на чл.361, ал.2 ЗЗД. По аргумент от чл. 358, ал.2, изр.2 ЗЗД, клаузите на чл. 10 и 13 от договора и подписаният от всички съдружници, включително и ищеца протокол № 6 от 03.12.2005г. не може да бъде формулиран извод, че построените павилиони в изпълнение на договора съставляват печалба за дружеството, и правото на собственост следва да се разпредели между всички съдружници. Тъй като формулираните въпроси не кореспондират на установените с доказателствата факти по делото и на закона, въпроси 3а-3в не определят изхода от спора. Поради изложените аргументи, съдът не допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Отделно от това, предявеният иск е за собственост, а не за печалба от прекратеното дружество, поради което е неотносимо Решение № 469 от 6.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 410/2009 г., III г. о., на което се позовава касатора. Четвърти въпрос е формулиран на една страница и изхожда от описания предмет на договора от 06.02.2004 г., като въпросите са свързани с това, дали договор с описания предмет е нищожен поради противоречие с чл. 39 ЗОС, дали може да се приеме, че се касае за незавършен фактически състав поради невземане на решение на общинския съвет за сключването му или евентуално налице ли е частична нищожност или унищожаемост поради конкретни факти, които ищецът е твърдял по делото. И този въпрос не е правен, а фактически – в хипотезата на въпросите са включени редица твърдени от ищеца факти по делото или съдържание на доказателства. Съдът е посочил, че договора е нищожен поради противоречие с чл. 39 ЗОбС в редакцията, действала към момента на сключване на договора – 06.02.2004 г., защото учредяването на право на ползване върху общински имот е следвало да стане след проведен търг или конкурс. Договорът, на който се позовава ищецът не е сключен в процедура, по която да е проведен търг или конкурс, а процедурата, по която такива са били проведени е прекратена преди сключване на договора. Предвид императивната норма на чл. 39 ЗС във всичките й редакции, формулираните въпроси освен, че са фактически, съдържащи в хипотезата си твърдения на ищеца и изрази от доказателства по делото изведени от контекста, са и неотносими. Затова по тази група въпроси не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Не кореспондира на мотивите на обжалваното решение твърдението на касатора, че съдът не е обсъдил доводът му, че УПИ, върху който са изградени павилионите бил собственост и на трето лице. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е посочил, че в настоящото производство не може да се обсъжда владение против собственик, който не е страна по делото. В тази част мотивите са съобразени със закона – чл. 298 ГПК и съдебната практика - Решение № 50041 от 2.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1685/2022 г., I г. о. В настоящото производство третото лице не е страна и не може да се обсъжда неговото право на собственост, респективно придобиването му по давност от ищеца. Отделно от това, дори имота да не е изцяло на общината, а част от него да е на трето лице, общината е ответник по настоящия спор, а по предявения иск по чл. 108 ЗС ищецът следва да докаже придобиване правото си на собственост. По въпроси 5б и 5в отнасящи се до това, че въззивната инстанция не е допуснала допустими и относими доказателства – СТЕ /за проследяване регулационния статут на имота, в който са построени павилионите и СИЕ за изследване печалбата на дружеството, следва да се отбележи, че съдът се е произнесъл по искането, но е намерил задачите към тези експертизи за неотносими и това му становище е обосновано в мотивите на решението – правата на трето лице върху парцела не могат да се обсъждат в това производство и павилионите не са печалба, а друга такава не се претендира по спора. Така по въпрос 5а за задължението на съда да се произнесе и да обсъди всички доводи и възражения на страните, съдът констатира, че съдебната практика, обосноваваща тези задължения не е нарушена. Поради това не се допуска касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по посочените въпроси. Наличието на съдебна практика по въпрос 5а е основание да не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Поради това, че въпроси 5б и 5в не кореспондират на фактите по делото и на мотивите на съда, не се допуска касационно обжалване и по тях и на двете посочени основания. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност. Това основание е налице когато обжалваното решение страда от неправилност в една от трите й форми в особено тежка степен, която се установява от мотивите на акта без да се извършва същинския касационен контрол на основанията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Съдът не констатира подобни породи, поради което не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение