Определение № 2416 от 24.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 679/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Т. Б. С. и „ЗАД „ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД срещу решение № 251/20.10.2025 г. по в. гр. д. № 360/2025 г. на Апелативен съд Варна, с което след отмяна и потвърждаване на решение № 73/2025 г. по гр. д. № 164/2024 г. на Окръжен съд Разград в полза на ищеца касатор Т. С. е присъдено обезщетение в размер на 850 000 лв., за заплащането на което е осъден ответникът касатор „ЗАД „ДаллБогг Живот и Здраве“ АД.

Касаторът ищец Т. Б. С. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на окръжния съд за отхвърляне на претенцията с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над 850 000 лв. до претендираните 1 450 000 лв. с твърдения, че определеното от съда обезщетение е занижено. То не кореспондира с експертното заключение, че възстановяване след такова травматично увреждане на гръбначния мозък не може да се очаква до края на живота на ищеца, а качеството му на живот единствено ще се влошава. Лечението на пострадалия ще продължи с години, което също се потвърждава от извършения преглед по повод допуснатата от съда медицинска експертиза. Липсва и прогнозируем риск за психиката на момчето за в бъдеще. Счита, че не е взета предвид възрастта на пострадалия, която към датата на ПТП е била 17 години, и данните за възможно посттравматично стресово разстройство, което ще изисква допълнително лечение, тъй като с времето пострадалият все по-пълно и все повече ще започне да осъзнава, че състоянието, в което се намира, е невъзможно да бъде преодоляно. Той и занапред ще остане напълно зависим от грижите на близките си до края на своя живот. Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. Относно критериите за приложение на принципа за справедливо възмездяване на претърпените от ищеца болки и страдания, пряка и непосредствена последица от настъпилия деликт, който принцип е интегриран в чл. 52 ЗЗД. Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществени вреди – самото преживяване на страданието, или и понасянето му?

2. „Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителния характер на законната лихва?“

3. „Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от касатора неимуществени вреди, както и да изложи съображения при определяне размера на дължимото обезщетение?“

4. „Следва ли решаващия съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми, както и да се съобрази със съдебната практика при сходни казуси на ВКС?“

Поставените въпроси са формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са разрешени в противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС.

От ответника по касация „ЗАД ДаллБогг:Живот и здраве“ АД и от С. И. не е депозиран отговор.

Касаторът ответник „ЗАД „ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД оспорва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение в размер над 100 000 лв. до присъдените 850 000 лв. В подадената от дружеството жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради необоснованост, нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и на съдопроизводствените правила. Заявява се теза, че изводът на съда за липса на съпричиняващо поведение от страна на пострадалия е неправилно. Релевират се хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация. Поставят се материалноправни и процесуалноправни въпроси, касаещи правоприлагането с цел определяне справедливия размер на обезщетението. Според касатора този размер е неоснователно завишен.

1. „Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри на загубата на работоспособност на дадена личност като размер на неговите доходи и финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее материалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?“

2. При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички релевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?“

3. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“

Отделно се твърди, че решението на Апелативен съд Варна е очевидно неправилно.

Претендира се постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде селектирано за извършване на касационна проверка и в резултата на това отменено в обжалваната част.

По касационната жалба от Т. С. се заявява становище за нейната неоснователност и липсата на необходимост въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. От процесуалния представител на С. се заявява искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Двете касационни жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговарят на изискванията за редовност, поради което те се явява процесуално допустими.

Исковото производство е образувано по предявен от Т. С. иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на сума в размер 1 450 000 лв. – обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди в резултат от ПТП, реализирано на 17.12.2023 г. от лице, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество, както и за заплащане на 5 859 лв. – обезщетение за имуществени вреди от същия инцидент. Не е спорно между страните обстоятелството, че ответникът е заплатил на ищеца извънсъдебно обезщетение в размер на 50 000 лв. Със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните относно дължимостта на обезщетение за претърпени имуществени вреди в заявения от ищеца размер и дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди до 100 000 лв. Следователно са установени между страните всички правопораждащи отговорността на застрахователя факти. Спорът пред въззивната инстанция е концентриран върху размера на обезщетението за причинени на ищеца неимуществени вреди и наличие на съпричиняване от негова страна.

При подадени и от двете страни въззивни жалби срещу приетия от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди с атакуваното в настоящото производство решение съдът е постановил увеличението му с 280 000 лв., като е преценил, че ищецът е получил множество и тежки наранявания, както и, че те са се отразили много негативно на неговото психическо състояние. За да стигне до тези изводи, решаващият състав е възприел становището на експертите, които са дали заключение, че С. е претърпял травма на шийния отдел на гръбначния стълб и гръбначния мозък, изразяваща се в контузия на шийния отдел на гръбначния мозък с квадрипаретичен синдром; тежка парапареза на горни крайници и параплегия на долни крайници; невъзможност за контрол на тазови резервоари; фрактура-луксация на С4-С5-С6 с дислокация на фрагментите и абсолютно стеснение на гръбначно-мозъчния канал /стеноза на спиналния канал/, изместване /листеза/ на 5-ти шиен прешлен спрямо 6-ти шиен прешлен към гръбно /С5 дорзално спрямо С6/, фрактура на 7-ми шиен прешлен /С7/; травма на гръдния кош, изразяваща се в контузия на бял дроб; дихателна недостатъчност, наложила продължителна белодробна вентилация, впоследствие – необходимост от конвенционална трахеостома с деканюлиране на 29.04.2024 г.; натрупване на патологична колекция въздух /пневмоторакс/ в дясна гръдна половина; ателектаза на ляв долен лоб и тотална ателектаза вдясно; голям подкожен емфизем в двете яремни /югуларни/ ямки, подмишнично /аксиларно/ двустранно, в областта на десен голям гръден /пекторален/ мускул, разпростиращ се в каудална /към опашна област/ посока по десен коремен фланг до нивото на таза; изразен пневмомедиастинум /свободен въздух в средостението/ и натрупване на патологична колекция кръв в гръдна кухина /хемоторакс/; по време на болничното лечение - епизоди на спадане на сърдечната честота /брадикардия/. Установени са късни последици от преживяната травма и усложнения от нея, изразяващи се в следното: флегмон на кожа и подкожие - гнойна колекция на раните от залежаване; аспирационна пневмония вляво; кървене от катетъра /хематурия/; детеродна неспособност. Съдът е приел, че сочените увреждания по своята медико-биологична характеристика обуславят постоянно разстройство на здравето, опасно за живота. Гръбначномозъчната травма е причинила детеродна неспособност, както и невъзможност за контрол на тазовите резервоари, които няма прогноза да бъдат възстановени. Пострадалият е с поставен катетър и ползва памперси, а по тялото му има сериозни декубитални рани, което състояние е невъзможно да бъде преодоляно. Налице е висок риск от вторични усложнения като дълбока венозна тромбоза, язви, пневмония, консумация на тегло /кахексия/ и уроинфекции. Въззивният съд е кредитирал заключението, според което здравословното състояние на ищеца е много тежко, а прогнозата за бъдещето – негативна.

Съставът на Апелативен съд Варна е оценил психологическото състояние на Т. С. и е счел, че при него е налице тежък стрес и разстройство на адаптацията, които са пряк резултат от тежката и значима загуба на двигателна активност и самостоятелност, вследствие на получените травми. За да изгради този извод, съдът е кредитирал заключението на съдебно-психологическата експертиза, според което пострадалият е в депресивно състояние с промяна в поведението му, характеризираща се с пасивност, снижаване на волевите действия и критичността, емоционално обедняване и прояви на безразличие. При него се наблюдава силна социална изолация, поради постоянната рехабилитация, зависимостта от чужда помощ, срам и страх от инвалидизирането. Има данни за възможно развитие на тревожно-депресивно или посттравматично стресово разстройство. Като позитивни фактори апелативният съд е отчел младата възраст на С. и подкрепящата го микросреда. В мотивите съдът е отбелязал, че болките и страданията във физически, психологически и емоционален план не се ограничават само до изживените в момента на самото ПТП болки и страдания, или в оздравителния период, а продължават и след това до момента на приключване на устните състезания, което е период от почти две години.

Описаните по-горе съображения са мотивирали съда да определи обезщетение в размер на 900 000 лв., от което е приспаднал платеното извънсъдебно обезщетение от 50 000 лева. За да формира този размер на обезщетението, съставът на въззивния съд е съобразил интензитета, степента и продължителността на болките и страданията, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото във връзка и с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Отказал е да присъди търсеното обезщетение в цялост с мотив, че такъв размер на обезщетение се присъжда за много по-тежки травматични и психо-емоционални вреди, включително и вреди от смърт.

Противопоставеното от ответника възражение за съпричиняване съставът на апелативния съд е счел за неоснователно. За да стигне до този извод, въззивният съд е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, приета в рамките на първоинстанционното производство, както и показанията на свидетелите А. А. и Т. А.. При установените по делото факти, че пострадалият е пътувал на задна средна седалка без поставен предпазен колан поради премахването му от свид.А. А., както и наличието на страничен удар в крайпътно дърво, решаващият състав е изложил мотиви за липса на техническа възможност коланът да бъде използван, както и, че поради спецификата на удара поставянето на предпазен колан не би ограничило обема на получените от ищеца травми. В допълнение към това съдът е анализирал и състоянието на делинквента С. И., като е посочил, че същият не е изглеждал повлиян от алкохол /установено е било наличие на алкохол в кръвта 0,68 на хиляда, т.е. малко над максимално допустимото от закона към момента на произшествието/. Наред с това е отчел и установеното от показанията на свидетелите, че последният е стоял на различна маса от тази на пострадалия.

Не са налице релевираните основания за достъп до касационен контрол на въззивното решение и по двете жалби.

Релевираното от касатора ответник директно основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е обосновано. Както е изяснено в практиката по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, прилагане на правна норма в нейния обратен смисъл, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. В настоящия случай искането за достъп до касация на това основание се явява неоснователно, доколкото такива пороци на обжалваното въззивно решение не се заявяват.

Поставените от касатора ищец въпроси, както и поставените от касатора ответник втори и трети въпроси могат да бъдат сведени до един, касаещ приложението на чл. 52 ЗЗД относно критериите, на които следва да отговаря обезщетението за причинени от деликт неимуществени вреди, така щото то да е справедливо. Този въпрос, макар да е обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд, не може да послужи за положителна селекция на въззивното решение с цел осъществяване на инстанционен контрол, тъй като неудовлетворен се явява допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В ППВС № 4/1968 г., цитирано от касатора, изрично е посочено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То се свързва с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. При телесните увреждания това могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. Тези базисни постановки въззивната инстанция е съобразила, като е обсъдила както физическите травми и причинените от тях болки и страдания, чието проявление и интензивност е преценила към датата на приключване на съдебното дирене, така и психическото състояние, което увредите са предизвикали. Няма основания да се приеме, че съставът на Апелативен съд Варна е процедирал в разрез със задължителната и казуална практика на ВКС, на която се позовава жалбоподателите. Съставът на апелативния съд не е отрекъл задължението си да обсъди всички факти и обстоятелства, както и тезите и доводите на страните, които имат значение за определяне размера на обезщетението, така че то да отговаря на изискването да е справедливо, включително чрез отчитане на социално-икономическите условия в страната, лимитите на застрахователно покритие и инфлационните процеси. Вярно е точно обратното – съдът е извършил съвкупна преценка на целия доказателствен материал – писмени доказателства, свидетелски показания, експертни заключения. Дали изводите му след прилагане на този подход са правилни няма как да бъде преценено в производството по чл. 288 ГПК, касаещо селекция на обжалваното въззивно решение с цел осъществяване на инстанционна проверка, но невключващо извършването на самата проверка за законосъобразност. Необходимо е да бъде посочено, че в касационните жалби липсват каквито и да било оплаквания кои конкретно факти, доказателства, възражения или твърдения съдът е игнорирал и, в случай, че беше обсъдил, би достигнал до различни от обективираните в решението правни изводи. Следва да бъде добавено, че съобразно конкретните по всяко дело факти, съдът определя конкретен размер на дължимото обезщетение. Към настоящия момент липсва единна Методика, която да унифицира обезщетенията по чл. 52 ЗЗД за вреди, причинени от ПТП. Касационният състав на съда счита, че определеното на Т. С. обезщетение е съотносимо с тези, определени от други състави на ВКС в решение № 22/2022 г. по т. д. № 117/2021 г., II т.о., решение № 50017/2023 г. по т. д. № 2643/2021 г. на II т.о., както и цитираните от касатора ищец решение № 705/2024 г. по гр. д. № 609/2023 г. на IV г. о. и решение № 144/2012 г. по т. д. № 196/2012 г. на II т. о. обезщетение е обусловено от „изключително тежки душевни страдания“ и „100% загуба на работоспособността“, които не са приети за доказани по процесния спор.

Поставеният от касатора ответник първи въпрос не покрива общата селективна предпоставка, тъй като по отношение на него отсъства характеристиката правен, изяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Въпросът има значение за определяне на обезщетението за имуществени вреди поради изгубена работоспособност, но по тази претенция въззивният съд не се е произнасял, доколкото първинстанционното решение не е било обжалвано в тази част.

Критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само декларативно посочен, но доводи относно приложението му не са изложени от касатора застрахователно дружество съобразно разяснението в т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В изложението не е обоснована неяснота или непълнота на конкретна правна норма, която намира приложение за казуса, нито необходимост от изоставяне на създадена до момента съдебна практика, която е неправилна или неактуална, предвид формираните обществени и икономически отношения. Касационната инстанция няма служебно задължение да обосновава достъп до касационен контрол, а това е единствено в тежест на касатора. Отделно, разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 432 КЗ не се нуждаят от изясняване, а по приложението им е създадена многобройна съдебна практика.

При липса на релевираните от двете страни по спора касационни основания следва да бъде отказан достъп до касационен контрол на атакуваното въззивно решение.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС