Определение № 2504 от 22.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4437/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 17106/21.07.2023г., подадена от „Софекс-Консулт“ АД, гр. София, чрез процесуалните представители адвокат Д. Д. и адвокат И. Б. от АК Х., срещу решение № 641/16.05.2023г. по в. гр. д. № 1937/2022г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 260763/01.03.2022г. по гр.д. № 7848/2019г. на Софийския градски съд, ГО, 14 състав, е уважен предявеният от Българска православна църква - Българска патриаршия срещу касатора отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за установяване, че ответникът „Софекс- Консулт“ АД, гр. София не е собственик на поземлен имот, находящ се в [населено място], район „О.“, [улица], целият с площ от 5576 кв.м. съставляващ по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], О. С., област С., одобрени със заповед № РД-18-51/15.07.2010г. на изпълнителния директор на АГКК - София имот с идентификатор №*, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с номер по предходен план: *, квартал *, парцел *, при съседи: №*, №*, №*, №*, №*, №*.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което отрицателният установителен иск за собственост бъде отхвърлен със законните последици.

Касаторът излага оплаквания, че въззивният съд е постановил недопустимо решение, тъй като ищецът не е имал правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Поддържа, че ищецът не е доказал наличието на самостоятелно право на собственост или друго защитимо вещно право върху процесният недвижим имот. Твърди, че не е налице правоприемство между Съюза на свещеническите братства в България и ищеца, както и не е налице идентичност на имотите описани в нотариалните актове на Съюза на свещеническите братства в България и на касатора нито по землища, нито по местности, нито по граници и площ. Сочи, че ищецът не е доказал и упражняването на фактическа власт върху процесният недвижим имот, нито като владелец, нито като държател. Поддържа, че при преценката на допустимостта на иска съдът не е взел предвид и начина, по който имотът е придобит от ответника, с оглед допустимата защита на ищеца. Посочва, че ищецът не е доказал и възможност за придобиване на права при успешно провеждане на отрицателния установителен иск.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1. Следва ли при произнасянето на решението си съдът да извърши преценка на всички наведени от страните твърдения, правни доводи и представени доказателства, да ги обсъди и да посочи кои от тях приема и цени и защо;

Поддържа, че въззивната инстанция не се е произнесла по наведените доводи, че С. на свещеническите братства е самостоятелно ЮЛ, което никога не е било част от структурата на БПЦ и че между двете образувания никога не е настъпвало нито универсално, нито частно правоприемство. Поддържа също така, че при формиране на извода за идентичност между имота, описан в н.а.№194/1925г. и процесния недвижим имот въззивният съд не е обсъдил всички събрани доказателства, както и доводите и възраженията срещу приетата тройна съдебно-техническа експертиза.

2.Допустимо ли е разглеждането на отрицателен установителен иск в случай, че ищецът не разполага в патримониума си със защитимо материално право и възможност при уважаване на иска да постигне реална защита на това право;

Поставянето на този въпрос касаторът обосновава с твърдението си, че Българската православна църква не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот.

3.Допустимо ли е да се установява универсално или частно правоприемство без нормативна обоснованост за възникването му;

Поддържа, че нормативната уредба от този период не допуска възникване на правоприемство ex lege, когато едно ЮЛ не е част от структурата на друго. За неправилен счита извода на въззивния съд, че С. на свещеническите братства е бил част от структурата на БПЦ.

4.Следва ли въззивната инстанция служебно да се произнесе по приложението на императивна процесуална правна норма в случай, че първоинстанционния съд е отказал или пропуснал да го направи;

Обосновавайки искането си за допускане на касационно обжалване по така поставения правен въпрос касаторът навежда довод, че по отношение на представените по делото договори за наем своевременно е било направено оспорване досежно тяхното авторство, но съдът е допуснал изслушване на експертиза само по отношение на подписа, положен за „наемател“, без да съобрази, че в някои от договорите липсва подпис за „наемодател“. Поддържа, че в подобна хипотеза въззивният съд е бил длъжен да събере служебно доказателства (експертиза, оглед, освидетелстване) според приетото в ТР №1 от 9.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, след като с въззивната жалба са направени съответните оплаквания.

5. Ползва ли се присъдата на наказателният съд със задължителна сила по смисълът на чл. 300 ГПК по въпроси извън последиците от деянието.

Поддържа, че в мотивите си въззивната инстанция е обосновала извода си, че ищецът е собственик на процесния имот със съществуването на присъда по НОХД №13293/2013г. по описа на СРС, като е излязъл извън обхвата на задължителната сила на присъдата.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Българска православна църква - Българска патриаршия, чрез процесуалния си представител адвокат С. С., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от Българска православна църква - Българска патриаршия срещу „Софекс- Консулт“ АД, гр. София отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че ответното дружество не е собственик на процесния поземлен имот. Релевирани са доводи, че с н.а. за продажба на недвижим имот №*, том *, издаден по н.д. №2599 от 1925г. на нотариус при СОС, Съюзът на свещеническите братства купува от Драгалевски манастир „Света Богородица" нива от пространство 9.5 дка, находяща се в местността „Г.“, К. землище, при съседи: гробищата В., подполковник К., В. А., Ст. К. и В. река, който имот Драгалевският манастир е притежавал по н.а. № 65, том VI, дело № 111, дело № 211/1925г. на IV нотариус при СОС. Твърди, че е издаден и н.а. за отчуждение по регулация №199, том V, рег.№ 1096 по нот.дело №1038/1935г. на нотариус при СОС, с който е удостоверено, че се придава по регулация към недвижимия имот на Свещеническото братство в гр. София, находящ се в землището на [населено място], С. в кв.*, парцел *по плана на [населено място] село, местността „В.“ пространство от 960 кв.м., при съседи общинско място, улица и Свещеническото братство. Посочва, че СО - район „Овча купел“ е издала скица № АБ-92-00-294 от 23.06.2008г. на парцел * в кв. *по плана на [населено място] местност „О.“, като в нея е посочено, че този имот е собственост на Съюза на свещеническото братство, съгласно нот. акт № 194/1925г. Процесният имот е бил записан на Съюза на свещеническите братства, а в кадастралната карта, изработена през 2010г., той е записан като собственост на Светия синод на БПЦ- БП. Поддържа, че Българска православна църква - Българска Патриаршия е правоприемник на активите и пасивите на Съюза на свещеническите братства. Посочва, че ответното дружество е придобило въз основа на постановление за възлагане недвижим имот изх.№ 128069/29.07.2016г. по изп.д. № 20158510401171 по описа на ЧСИ М. П. имот с идентификатор ***при длъжник Г. К., който не е притежавал право на собственост върху този имот. Поддържа, че е налице частична идентичност между имота, описан в горепосочените н.а. с имота, описан в постановлението за възлагане на ЧСИ, предвид което е засегнато правото на собственост на ищеца. Поддържа, че ответното дружество, въз основа на издаденото му постановление за възлагане, е вписано като собственик на имота в регистъра на недвижимите имоти към кадастралната карта, с което обосновава правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск. Твърди, че длъжникът по изпълнителното дело - Г. К. е само държател на имота по силата на наемно правоотношение, възникнало през 1961г. между неговия баща и ищеца.

„Софекс-Консулт“ АД, гр. София в отговора на исковата молба е изложило становище за недопустимост и неоснователност на исковата претенция. Поддържа, че за ищеца не е налице интерес от предявяването отрицателен установителен иск, доколкото не се доказва да е собственик на процесния недвижим имот. Навежда доводи за липса на проведена по отношение на имота процедура по ЗСПЗЗ и актовете по прилагането му, като не е представен акт, с който на ищеца се възстановява собствеността върху имота. Твърди че представеният нотариален акт за собственост на земеделска земя не е бил годен да прехвърли право на собственост, предвид императивните норми на реституционния закон за такива имоти - ЗСПЗЗ. Твърди, че собственик на недвижимия имот е длъжникът по изпълнителното дело - Г. К., който се явява праводател на ответника по силата на проведената публична продан. Твърди, че за ищеца не е налице интерес от предявяване на иска, доколкото той не упражнява фактическата власт върху имота. Излага съображения, че при уважаване на иска, за ищеца не се открива възможност за придобиване на права, като в случая за това съществува специален ред - чл. 54 ЗКИР. Счита, че липсва идентичност между имота, обект на н.а. № 2599/1925г. и процесния, като имотите се намират в различни землища. Твърди, че представената комбинирана скица не е от естеството да удостовери правото на собственост на ищеца или идентичност между имота по н.а.№2599/1925г. и този възложен на ответника. Счита, че липсват данни към момента на твърдяното правоприемство между ищеца и Съюзът на свещеническите братства през 1955г. имотът да е бил собственост на праводателя, предвид национализацията на частната собственост в периода 1944-1959г. При условията на евентуалност релевира възражение за придобивна давност. Твърди, че ищецът е бил осведомен за провежданата по отношение на имота публична продан, като не се е възползвал от реда за защита по чл. 435, ал. 3 и 4 ГПК и по този начин се е съгласил със законността на проведената процедура и с правата на праводателите на ответника.

При постановяване на решението си въззивният съд е разгледал спора по същество, като е изложил съображенията си както досежно правата на Българската православна църква, така и досежно правата на „Софекс-Консулт“ АД, проследявайки последователно и правата на праводателите на спорещите страни, както и твърдяните основания за правоприемство. Приел е, че предявеният иск е допустим, като е изложил съображения, че съгласно Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Отрицателният установителен иск не може да цели единствено отричане на собствеността на ответника, без ищецът да заявява самостоятелни права върху същия имот; затова в исковата молба ищецът следва да обоснове твърдението си, че притежава субективното право и под каква форма то се оспорва от ответника; при липса на спор за собственост, липсва и правен интерес за ищеца от отричане на правото на ответника.

Съобразено е, че ответното дружество оспорва наличието на универсално правоприемство между Съюзът на свещеническите братства в България и Синода на православната църква в България, т.е. оспорва преминаването правото на собственост върху процесния имот в полза на ищеца, което обосновава наличието на правен интерес от депозиране на отрицателен установителен иск.

Така изложените от въззивния съд съображения досежно наличието на правен интерес от предявяването на отрицателния установителен иск напълно съответстват както на посоченото в мотивите към решението ТР №8/2012г. на ОСГТК на ВКС, така и на последващата практика на ВКС, според която твърдението за притежавано от ищеца право на собственост при наличието на легитимационен документ на ответника за конкуриращо право обосновава правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост (решение №135 от 03.02.2020г. по гр.д.№980/2019г.на ІІ г.о. на ВКС). Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация - въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот (решение №9/10.02.2017г. по гр.д.№6320/2015г. на ІІ г.о. на ВКС и посочените в него определение № 427/12.12.2013г. по ч.гр.д.№3593/13г. на ВКС, ІІ г.о., решение №15 от 19.02.2016г. по гр.д.№4705/15г. на ВКС, ІІ г.о. и решение №13 от 12.03.2016г. по гр.д.№3637/15г. на ІІ г.о.). И доколкото касаторът поставя втория си въпрос, обосновавайки теза, че при недоказаност на правата на ищеца отрицателният установителен иск е недопустим, следва да се приеме, че в настоящия случай не е налице основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос.

Произнасяйки се по правата на Българската православна църква, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. №194, том VI, дело № 2599/1925г. от 16.11.1925г., Драгалевският манастир „Св.Богородица“ прехвърля в полза на Съюза на свещеническите братства в България собствеността върху нива с пространство 9 декара и 5 ара, находяща се в местността „Г.“, Княжевско землище при съседи: гробищата В., подполковник К., В. А., Ст. К. и В. река. Посочено е, че Драгалевският манастир притежава имота по силата на н.а. №65, том III, дело №211/1925г. на IV нотариус при Софийски окръжен съд, с който манастир „Успение на Пресвета Богородица“ при с. Драгалевци, е признат за собственик на нива в местността „Г. “ от пространство 9,5 декара при съседи: гробища В., подполковник К., В. А., Ст. К. и В. река.

Взето е предвид също така, че с нотариален акт за отчуждение и придобиване по регулация №199, том V, дело № 1038/1935г., към имот, находящ се в землището на [населено място], кв. *, парцел *-ти по плана на [населено място] село, местността „В.“ се придава пространство от още 960кв.м., при съседи: общинско място, улица и Централен секретариат на свещеническото братство.

Посочено е, че дружеството оспорва наличието на универсално правоприемство между Съюза на свещеническите братства и БПЦ с твърдението, че съобразно действащата към момента на твърдяното правоприемство редакция на ЗЛС решение за прекратяване може да вземе само общото събрание на сдружението или съдът, след като е надлежно сезиран и установи причините, посочени в закона, както и че съгласно чл. 148 ЗЛС в тогавашната му редакция при прекратяване на сдружението имуществото му преминава в полза на държавата, а не в полза на Българската православна църква, както и че решението за прекратяване, взето от Светия Синод на БПЦ е нищожно като взето от некомпетентен орган.

Въззивният съд е приел тези доводи за неоснователни. Приел е, че Българска патриаршия се легитимира като собственик на процесния имот по силата на универсално правоприемство на активите и пасивите на Съюза на свещеническите братства, прекратен през 1955г. Изложил е подробни мотиви досежно наличието на правоприемство в правата между Съюза на свещеническите братства и Българската православна църква-Българска патриаршия като последователно е проследил фактите, довели до създаването и прекратяването на съюза, произнасяйки се и по доводите за необходимост от съдебна регистрация.

Въз основа на представените по делото писмени доказателства е прието за установено, че Съюзът на свещеническите братства (съгласно справка от публично достъпните източници) е основан през 1923г. Организацията е била самостоятелен правен субект - юридическо лице, със свои органи, устав и имущество.

Съобразено е, че през 1919г. Св.Синод изработил Устав за уредба и ръководство на Православно Добротворни-Просветни Братства в България, като последствията от несполуката във войната за националното обединение (1915-1918г.) забавят утвърждаването на Устава и той е утвърден едва през 1923г. Посочено е, че православни добротворни братства се организират във всички енории (чл. 1) със задачата да се държи списък на бедните и нуждаещите се енориаши и да ги подпомага; и да се грижи за настаняване на работа безработните, като увеличаващи непрекъснато броя и числеността си, православните християнски братства налагат преразглеждане и внасяне допълнения в уставите на съществуващите християнски братства. Взето е предвид, че на есенната сесия на Св. Синод с протокол № 100, п. 3 Синодалните архиереи приемат Устав на православното християнско братство, по който да се ръководят християнските братства при енорийските църкви в страната като братствата като прицърковни организации са проявление на доброволно посветили се членове на енорията и Църквата за по-усърдно и прилежно служение в нея. Съобразено е, че братството се ръководи от енорийския свещеник и чрез него на Околийския съюз с център архиерейското наместничество и по църковен ред на Епархийското братство със седалище съответната митрополия и на Общия съюз на православните християнски братства в България, като тази най-низша клетка на организираната църковно-просветна и благотворителна дейност на Църквата е юридическа личност: има право да притежава имоти, да купува и продава такива и съгласно чл. 22 и 25 от Наредбата-закон за общественото подпомагане, членува в Съюза за закрила на децата и съюз Обществено подпомагане в България. Взето е предвид, че целта на енорийското братство е по-тясно да обедини всички енориаши - православни християни; което ще спомогне наред с цялостния духовен живот в енорията; да развие у християните любов към ближния, като ги привлича да участват във всенародна църковна благотворителност и просвета, т.е. че целта на тази организация е пряко свързана с дейността на БПЦ.

Именно тези констатации са в основата на извода на въззивния съд, че Съюзът на свещеническите братства като юридическо лице е бил под върховното ръководство и надзора на БПЦ още от самото си създаване, доколкото е бил създаден именно с акт на Св. Синод, т.е. че това юридическо лице, макар и самостоятелно, се подчинява на различен правен режим и по отношение на него правилата на ЗЛС не са намирали приложение.

Проследени са в тяхната последователност фактите, осъществяването на които е довело до прекратяване съществуването на Съюза на свещеническите братства, както и на всички околийски свещенически братства, до приемането на нов Устав на БПЦ. Съобразено е, че на 8.7.1955г. Синодът на Българската православна църква взема решение да разпусне Свещеническия съюз и в замяна на този орган е създаден Отдел за социално-културна грижа, който е приел върху себе си грижата за енорийското духовенство, като това обстоятелство е установено по категоричен начин от представеното по делото удостоверение, представляващо официален документ, а именно удостоверение на Комитетът при Министерството на външните работи по въпросите на българската православна църква и на религиозните култове №518/05.01.1975г. Взето е предвид, че според това удостоверение по решение на Синода на православната църква в България, обективирано в Протокол №8/08.07.1955г., Съюзът на свещеническите братства в страната и околийските свещенически братства са престанали да съществуват, считано от 09.07.1955г. Посочено е, че според този протокол недвижимите имущества, активите и пасивите на Съюза на свещеническите братства в страната и околийските свещенически братства са преминали към Синода на православната църква в България, а имуществата на околийските свещенически братства - към съответните митрополии като недвижимите имущества на Съюзът на свещеническите братства следва да се предадат на Светия синод, а тези на околийските свещенически братства на съответните епархийски началства.

Съобразен е и статутът на Българската православна църква, която е с утвърден устав и собствено имущество; управлява се съгласно устава от Светия Синод; съгласно чл. 10, ал. 1, изр. 3 и 4 изразител и представител на източното православие е Българската православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия; член е на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква; ръководи се от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски.

Изложени са мотиви, че приетият през 1949г. Закон за изповеданията (отм.), който е действал към релевантния момент, не предвижда съдебна регистрация нито за вероизповеданията, нито за техните местни поделения, доколкото съгласно чл. 6 ЗИ (отм.), вероизповеданията придобиват качеството на юридическо лице от момента на утвърждаване устава им от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет като от този момент качество на ЮЛ добиват и местните поделения на вероизповеданието. Посочено е, че едва след приемането на ЗВ през 2002г. заварените местни поделения, които са ЮЛ, подлежат на вписване в регистъра на съответния окръжен съд, запазвайки този си статут съгласно въведения с § 2, ал. 4 ПЗР на ЗВ ред. Съобразено е от друга страна, че според чл. 13, ал. 1 от Устава на Българската православна църква (УБПЦ), в сила от 09.01.2009г., Българската православна църква - Българска Патриаршия и нейните местни поделения - митрополии, църкви и манастири, са юридически лица като според § 2 ПЗР на УБПЦ, съществуващите юридически лица на БПЦ към момента на влизането в сила на ЗВ (обн. ДВ, бр. 120/29.12.2002г.) по отменения закон за изповеданията по чл. 6 (отм. с § 8 ЗВ) и с отменения Устав на Българската православна църква (отм. с § 11) запазват статута си на юридически лица. Посочено е, че според чл. 10, ал. 2 ЗВ, БПЦ е юридическо лице, а устройството и управлението й се определят в нейния устав, като според § 2, ал. 1 ПЗР на ЗВ, регистрираните вероизповедания по чл. 6 ЗИ (отменен с § 8 ПЗР на ЗВ) запазват статута си на юридически лица. Съобразено е с оглед на това, че според чл. 6 ЗИ, отм. редакция към 31.12.1950г., от момента на утвърждението на устава от Министъра на външните работи, съюзът или изповеданието се счита за признато и добива качество на юридическа личност, като от този момент качество на юридическа личност добиват и местните му поделения като според чл. 13 от отменения Устав на БПЦ, утвърден на 31.12.1950г., необнародван в ДВ, (УБПЦ-1950г.,отм.), Българската патриаршия и нейните съставни части и учреждения, а така също и църковните фондации, институти, сдружения и просветни заведения, които имат утвърдени от Св.Синод устави, и се намират под върховното ръководство и надзор на Църквата, са юридически лица (чл. 6 ЗИ), т.е. именно тази уредба следва да намери приложение в случая.

Въз основа на този анализ въззивният съд е приел, че безспорно Съюзът на Свещеническите братства е бил юридическо лице и като такова именно е придобил процесния недвижим имот през 1925г. - същият е имал свой утвърден от Св.Синод Устав и се намирал под върховното ръководство и надзор на Църквата, в лицето на Българската патриаршия, която е била компетентна да вземе решение за прекратяване на дейността на Съюза, доколкото към този момент не се е изисквала първоначална регистрация в съда, респ. не е била необходима и дерегистрация в съда. Съобразено е следователно приложимото към момента на твърдяното правоприемство право, т.е. осъществяването на правоприемството е обосновано и нормативно, т.е. наведените в третия, поставен в изложението правен въпрос, не съответстват на данните по делото.

Съобразено е и тълкувателно решение № 1 от 23.11.2010г. по т.д. № 2/2010г., ОСТК на ВКС, съгласно което правната логика сочи, че след като регистърният режим е изключен за вероизповеданието, то този режим не се прилага и за неговите местни поделения. Изложени са съображения, че аргумент в полза на такова тълкуване е и разпоредбата на чл. 10, ал. 2, пр. 2 ЗВ, придаваща нормативна сила на Устава на БПЦ, който определя нейното устройство. Местните поделения - съставни части на БПЦ-БП, и техният правен статут като ЮЛ се определят от чл. 13 на Устава - заварения от ЗВ Устав от 1949г. и сега действащия Устав от 2009г. Процесуалният ред по § 2, ал. 4 предл. 3 ПЗР на ЗВ включва и задължителното представяне на документ, обусловен от вписването на вероизповеданието в регистъра по чл. 18 ЗВ, какъвто БПЦ-БП не може да представи, тъй като не подлежи на вписване в този регистър.

Формиран е решаващ извод, че Светия Синод на БПЦ-БП е бил компетентен да вземе решение за прекратяване на дейността на ССБ, т.е. към 09.07.1955г. е настъпило и универсално правоприемство на активите и пасивите, притежавани до този момент от ССБ към БПЦ-БП.

Взето е предвид, че към 1925г., когато е придобит процесния имот от ССБ, в Царство България са действали три закона, които в своята съвкупност са уреждали отношенията по придобиване, управление и прехвърляне на правото на собственост върху недвижими имоти - Закон за имуществата, собствеността и сервитутите (ДВ бр. 29/07.02.1904г., отм. от 16.12.1951г.), Закон за задълженията и договорите (ДВ бр. 268/05.12.1892г., отм. от 01.01.1951г.) и Закон за давността (ДВ бр. 23/30.01.1898г., отм. от 16.12.1951г.). В чл. 27 от първия от тях - ЗИСС изрично е предвидено, че имуществата на светски и църковни учреждения и на другите юридически лица принадлежат на тия учреждения и лица, само ако законите на царството им признават право да придобиват и владеят имущества, като имуществата на църковните учреждения подлежат на гражданските закони (чл. 28). Посочено е, че именно затова ССБ е участвал като купувач самостоятелно през 1925г., доколкото е със статут на юридическа личност, без съдебна регистрация, но с утвърден устав.

Така изложените от въззивния съд съображения досежно осъществяването на правоприемство между Съюза на свещеническите братства и Българската православна църква-Българска патриаршия са основани не само на проследяване осъществяването на съответните факти в техния исторически и политически контекст, но и на анализ на действащата към момента на осъществяването на съответните факти нормативна уредба. Изводът за настъпването на правоприемството е основан следователно на посочените от въззивния съд разпоредби на нормативни актове, както и на Устава на БПЦ, чиято приложимост също е надлежно мотивирана, т.е. изводът има своята нормативна обоснованост. Изложени са и съответстващи на правната уредба и на съдебната практика съображения по поставените въпроси за приложимостта на разпоредбите на ЗЛС според редакцията им към 1955г., като е прието, че както възникването, така и прекратяването на Съюза на свещеническите братства като организация, не се подчинява на установения в ЗЛС режим. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението трети правен въпрос. Поддържаният от касатора довод не съответства на съображенията, съдържащи се в мотивите към обжалваното въззивно решение и на установеното от събраните по делото доказателства.

По отношение на правата на „Софекс-Консулт“ АД е съобразено, че дружество се легитимира като собственик на процесния имот по силата на постановление за възлагане на недвижим имот изх. №128069/29.07.2016г. по изп.д. №20158510401171 по описа на ЧСИ М. П., образувано срещу длъжника Г. В. К. на поземлен имот №68134.4339.238, находящ се в [населено място], общ. С., обл. С., по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-51/15.07.2010г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: [населено място], район „О.“, [улица], площ 5577 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана; НТП: за друг вид застрояване, с номер по предходен план: *, квартал *, парцел *, при съседи: № *, № *, № *, № *, № *, № *, а съгласно н.а. представляващ празно дворно място с площ от 4800 кв.м., находящо се в землището на Б., местността О. - С., [улица], представляващо имот пл.№ *в кв.местност О., при съседи по н.а.: ул. Р., ул. Л., С. Ц. и ул. В. могила.

Взето е предвид, че длъжникът Г. В. К. се легитимира като собственик на имота по силата на наследствено правоприемство от майка му В. К., за която се поддържа, че го е придобила по силата на договор за дарение на недвижим имот №161, том IV, дело №688/1967г. Съобразено е, че съгласно влязла в сила на 28.12.2018г. присъда от 08.11.2017г. по НОХД 13293/2015г. по описа на СРС, НО, 6 състав, Г. В. К. е признат за виновен, за това, че на 27.01.2014г. в съучастие като съизвършител с майка си В. Т. К., с цел да набави за себе си и за В. Т. К. имотна облага, възбудил и поддържал заблуждение в И. И. П., че теренът, който предлагат за строителство на [улица], УПИ *, кв.*в [населено място] е собственост на починалия съпруг на В. Т. К. и баща на Г. В. К. - В. К., но за снабдяване с документи за собственост, са му необходими пари, с което са му причинили вреди в размер на 4300 лв. - престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, поради което е осъден за измама с лишаване от свобода за срок от 1 г. Посочено е, че според мотивите на присъдата всички действия на подсъдимия са били насочени към формиране на погрешна представа у пострадалия П. за собствеността върху процесния имот, находящ се в [населено място], м.О., [улица], УПИ *, кв.*като от субективна страна е бил налице пряк умисъл, тъй като подсъдимият е съзнавал, че обективно не е собственик на имота, още по-малко че притежава възможността да прехвърли правото на собственост върху имота на лица-инвеститори, занимаващи се със строителна дейност. Прието е, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателен съд е задължителна за гражданския по въпросите деяние, противоправност и вина, която при измама е винаги под формата на пряк умисъл.

Следва да се отбележи, че съображенията на въззивния съд, основани на мотивите към влязлата в сила присъда по НОХД №13293/2015г., са допълнителни спрямо основните, изразяващи се в проследяване и анализ на правата на праводателя на дружеството, извършен въз основа на установените по настоящето дело факти и обстоятелства. Тези съображения са изложени единствено с оглед формирането на извода за недобросъвестност на лицето, от което дружеството-касатор твърди, че е придобило правата върху процесния недвижим имот, вкл. с оглед доводите за придобиване правото на собственост върху имота по давност чрез присъединяване владението на праводателя. Съображения в друга насока, основани на присъдата, в обжалваното решение не се съдържат.

Произнасяйки се по правата на праводателя на дружеството-ответника по предявения иск, въззивният съд е съобразил, че по делото са представени два нотариални акта, с идентична сигнатура №161, том IV, дело №688/1967г. от 25.02.1967г. но с различно съдържание. С първия се извършва разпореждане с дворно място, находящо се в землището на [населено място], м. „О.“, С., [улица], представляващо имот пл. № *, *, кв. *, м. „О.“, съдържащ 5700 м2 по скица, а по нотариален акт, представляващо парцел *, кв. *при съседи: [улица], [улица], Ст. К. и [улица], докато вторият се отнася за дворно място, находящо се в землището на [населено място], м. „П.“ С., [улица], представляващо имот пл. № *в кв. *, м. „Т. -Б.“, съдържащ 3362 кв.м. по скица, а по нотариален акт представляващо парцели *и *, кв. *от по 1706 кв.м. всеки един, при съседи: [улица]сега „Ю.“, Ф. Р., С. Ц. и Г. Г.. Съобразено е, че с този договор, обективиран в н.а. за дарение на недвижим имот №161, том IV, дело № 688/25.02.1967г. Т. Д. К. е дарил на сина си В. Т. К. 800 идеални кв. м. от собственото му дворно място, находящо се в землището на [населено място], местността П. - С.. [улица], без постройки, представляващо имот пл. №*в кв. *, местността триъгълника - Б. по плана на С., съдържащ 3362 кв.м. по скица, а по н.а., представляващо парцел *и * от квартал *от по 1706 кв.м. всеки един, при съседи: [улица], сега „Ю.“, Ф. А., С. Ц. и Г. Г.. С другия представен по делото договор, обективиран в н.а. за дарение на недвижим имот № 161, том IV, дело № 688/1967г. от 25.02.1967г., на който именно Г. К. е основал правата си в изпълнителното производство, В. Т. К. е дарил на жена си В. Т. К. 4800 идеални кв.м. от собственото му дворно място, находящо се в землището на [населено място], местността О. - С., без постройки, [улица], представляващо имот пл. № *, *в кв. *, местност „О.“ по плана на С., съдържащ 5700 кв.м. по скица, а по н.а. представляващо парцел *от квартал *, при съседи: [улица], [улица], Ст. К. и [улица].

Констатирано е, че съгласно удостоверение на Служба по вписванията - гр. София, в СВ - гр. София - стар архив в книга по вписванията „Прехвърляния“ в том IV, акт № 161, дело №688/1967г. е вписан първия договор със страни Т. Д. К. и В. Т. К.. Посочено е, че второто дарение от В. К. за неговата съпруга и майка на длъжника В., е с невярно съдържание.

Установено е, че Г. В. К. е наследник по закон на В. Т. К. (починала на 09.09.2015г.) и на В. К. (починал на 24.02.2010г.), а В. К. е син на Т. К. (починал на 31.01.1986г.).

При тези данни и съобразявайки, че вторият нотариален акт не е вписан в Служба по вписванията с посоченото в него съдържание, т.е. е непротивопоставим на трети лица съгласно чл. 113 ЗС, въззивният съд е приел, че този нотариален акт не легитимира длъжника в изпълнителното производство като собственик на имота. Оспорването на този нотариален акт е прието за доказано. На основание чл. 194, ал. 2 ГПК документът е обявен за неистински и е изключен от доказателствения материал по делото.

Изследван е и въпросът за идентичността на процесния недвижим имот с имота, описан в н.а.№194, том VІ, дело №2599/1925г., както и с имотите, описани в изследваните нотариални актове с №161, том ІV, дело №688/1967г., като е посочено, че основният спорен по делото въпрос е има ли идентичност между притежавания от сем.К. имот, вкл. описания в договора, с който Т. К. е дарил имот на сина си В. К., и този, изнесен на публична продан.

Посочено е, че досежно идентичността между притежавания от К. имот и този, който е изнесен на публична продан са приети основно заключение на СТЕ, както и две допълнителни, като според вещото лице имот с идентификатор *по КККР на [населено място] е идентичен по местоположение с имотите, описани в н.а. №194, том VI, дело №2599/1925г. от 16.11.1925г. и нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, призната при обстоятелствена проверка №65, том VI, дело №111, дело №211/1925г. (притежаван от Светия Синод). Съобразено е, че според заключението на вещото лице имот с идентификатор *по КККР на [населено място] не е идентичен с имота по н.а. за дарение на недвижим имот №161, том IV, дело №688/1967г. от 25.02.1967г. като двата имота се намират от двете страни на [улица]и на разстояние 750 м. един от друг.

Посочено е, че съгласно заключението на приетата във въззивната инстанция тройна СТЕ, имотите описани в н.а.№194/1925г. и н.а.№ 199/1935г. (за придаване по регулация на 960 кв.м.) съвпадат с ПИ с идентификатор *по местонахождение, установено чрез местност и съседи - на метри от брега на р.В.; и частично идентичен по площ, вследствие на отчуждаване на площи от имота по регулационни промени през годините, а имотът описан в н.а. №161, том IV, дело №688/1967г. за дарение на сем.К., не е идентичен с ПИ с идентификатор *по действащата кадастрална карта като според вещите лица разстоянието от Княжевски гробища до брега на река В. е повече от 270 м. Взето е предвид, че според експертите имотът, описан в н.а.№161, том IV, дело №688/1967г. не съвпада по местонахождение с имот с идентификатор *от КККР на [населено място], район „О. ", [улица], с площ 5577 кв.м.; че са издадени н.а. №161, том IV, дело №688/1967 г. и друг н.а. №161, том IV, дело №688/1967 за различни имоти; че имотите се намират в различни местности, от двете страни на р. В. и не са идентични и по площ; че по време на съставянето на н.а.№161 том IV, дело №688/1967г., действащ регулационен план е бил одобрения със Зап.№419/18.06.1959г. и по този план, не съществува сигнатура с № *. Посочено е, че от 1914г. до този момент процесният имот има за една единствена граница, която е запазена, а именно - река В.; че в кадастрален план от 1943г. процесният имот е заснет и нанесен като имот пл. № * и в разписния лист срещу него е записан владелец Съюз на свещеническите братства; че този имот с пл. №* е нанесен в кадастрален план от 1943г. в резултат на прилагане на дворищно регулационния план от 1914г. като в този дворищно регулационен план, процесният имот е представлявал имот пл. №*, само че по прилагане не в границите на имот *, а в тези граници, които са посочени като имот пл. №*. При това връзката между разписния лист е помогнала косвено да се идентифицира по кадастрален план, при това два кадастрални плана - 1943 и 1914г., със записа от нотариалния акт от 1925г. и само една непроменена граница - река В. като границите на имота се изменят в последващите кадастрални регулационни планове до приемане на кадастралната карта, но така или иначе те са винаги в рамките на този имот пл.№ *по първоначалния кадастрален план от 1914г.

Съобразено е, че според експертизата няма данни за внасяне на имота в ТКЗС; че предмет на договора от 1925г. е нива с пространство 9,5 декара в местност „Г.“, но вещите лица не знаят къде са В. гробища или „Г.“ и идентификацията по местност не може да се направи; че идентификацията е направена по една граница и по кадастрален номер на имот, отразен в два последователни кадастрални плана. Изложено е, че границите на местностите не са документирани върху графичен материал за нито едно землище в България, както и че идентифицирането на един имот само по местности, не може да даде правилно идентифициране и да се установи, че един имот е идентичен с друг имот, защото не могат да се сравняват границите на местностите. Съобразено е, че вещите лица са идентифицирали имота по една граница, която е географска и кадастрален номер с кадастрални граници на един имот по два кадастрална плана от 1914 и от 1943г. и за прилагането на регулацията за *, *и *считат, че е приложена така, че да се нанесе имот №* под улицата, защото границите на този имот *излиза на север от улицата, която е посочена, но така или иначе парцелите са били под улицата и в рамките на тези парцели е нанесен в следващ кадастрален план на имот пл.№*, като тези кадастрални граници са бившите граници на регулационния план от 1914г. на трите парцела взети заедно. Тези два имота имат приблизителна площ толкова, колкото е по документа за собственост от 1925г. Посочено е, че няма обособен друг имот по кадастралния план от 1943г. между имот пл. № * и В. река към 1943г. в частта на имот пл. № *. Границата на имота, който е отразен в едромащабната топографска карта, червено оцветен, от тази едромащабна топографска карта личи, че материализираните граници на имота - червено оцветения граничат директно с леглото на В. река като топографската карта, използвана от вещите лица, е от 1950г.

При тези данни въззивният съд е приел за неоснователен довода за наличие на наследствено правоприемство в полза на длъжника в изпълнителното производство, основано на обстоятелството, че неговият дядо Т. Д. К. е придобил недвижим имот по н.а.№106/29.07.1949г., доколкото от заключенията на СТЕ е установено, че този имот е разположен в кв. 227.

По отношение на имота, описан в н.а.№161, том ІV, дело №688/1967г. отново въз основа на анализ на констатациите на вещите лица, въззивният съд е приел, че не е идентичен с процесния.

Всички съдебно-технически експертизи, които са изслушани в хода на производството, следователно са детайлно обсъдени от въззивния съд в съответствие с трайно установената практика на ВКС, като в проведеното от въззивния съд на 25.04.2023г. открито съдебно заседание при съобразяване на разпоредбите на чл. 201 и чл. 203, а именно, че изслушаната пред въззивния съд тройна СТЕ потвърждава изводите на депозираните пред първата инстанция основно заключение и две допълнителни заключения, е оставил без уважение искането на дружеството за допускане на повторна тройна експертиза. Изводите на съда са основани на цялостен и задълбочен анализ на всички, събрани по делото доказателства, вкл. на заключенията на всички изслушани по делото СТЕ, които са и подробно възпроизведени от въззивния съд в частта от мотивите, съдържаща фактическите констатации на съда и не създават съмнение в компетентността на вещите лица и в обосноваността на съдържащите се в експертизите констатации.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд е длъжен да допусне изслушването на нова, разширена или повторна експертиза само при наличие на противоречиви констатации на две единични експертизи по еднакви въпроси (решение №236/26.05.2011г. по гр.д.№644/2010г. на І г.о. на ВКС), когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, когато не е обосновано и възникват съмнения за неговата правилност, при дадени от вещото лице вероятни, а не категорични отговори на поставените въпроси, т.е. се касае за заключение, за чиято правилност възникват съмнения (решение № 342 от 17.02.1012 г. по гр.д.№ 71 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о.; решение № 197 от 19.10.2017 г. по гр.д.№ 60238 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение №165/22.10.2019г. по гр.д.№2622/2018г. на ВКС, І г.о.). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил.

Именно въз основа на тези констатации въззивният съд е приел, че дружеството не се легитимира като собственик на процесния недвижим имот въз основа на постановлението за възлагане по изп.д. №20158510401171.

Обсъдено е и релевираното в условията на евентуалност възражение за изтекла придобивна давност в полза на дружеството, вкл. и основаното на твърдения за присъединяване владението на праводателя.

Посочено е, че с договор от 24.01.1961г. Светия Синод на Българската православна църква е отдал на В. Т. К. под наем недвижим имот, с площ от 13 декара дворни места, находящ се в кв. О. К. - С., както следва парцел * от 3,4 дка, парцел * от 2дка, парцел *от 0,6 дка, останалите парцели общо 7 дка; с договор за наем от 20.02.1976г. Светия Синод на Българската православна църква е отдал на В. Т. К. недвижим имот, намиращ се[жк], местността „К. “, кв. *и площ 3250 кв.м. с граници: ул. Р., уличка и наемателите Д. К. и Н. П. С.; с договор за наем от 01.01.1982г. Светия Синод на Българската православна църква е отдал на В. Т. К. под наем недвижим имот, намиращ се[жк], местността „К. “, кв.***, с площ 1000 кв.м., с граници: ул. Ливади и наемателите Д. К., П. Х. и Х. Х..

Констатирано е от служебна бележка на служба „Църковни имоти“, че В. К. е плащал наем на Св. Синод до декември 1995г. включително.

Посочено е, че по делото е изслушана и приета СПЕ, въз основа на която е установено, че подписите, положени от името на В. Т. К. в договори за наем, сключени със Св. Синод от 24.01.1961г., 20.02.1976г. и 01.01.1982г.. са изпълнени реално от това лице като вещото лице е посочило, че заключението е основано на съвпадение по групи признаци с подпис, положен от В. К. в н.а. за дарение от 1967г., а ако се базира само на сравнителен материал, взет от БДС, подписът категорично не е негов.

Съобразено е, че са събрани и гласни доказателствени средства, а именно показанията на свидетеля А. Г. Г. - главен секретар на Светия Синод от 2014г. който твърди, че спорният имот се намира на [улица] при граници, В. река и [улица]; че данъците за имота били плащани от Светия Синод; че имотът е ограден от солидна ограда, изградена преди отдаването му под наем; че в периода от 2016 до 2019г. е посещавал 4 пъти имота, като два пъти се е срещал с Г. К. - наследник на наемателите на имота, които са го наели през 60-те години; че през 2018г. поставил табела върху имота, че е собственост на Светия Синод, която била впоследствие премахната, а катинарите на имота били сменени, като не знае от кого; че това се повторило три пъти; че през 2017г. било първото му посещение на имота и тогава върху него се намирал фургон с навес; че преди година и половина върху имота се появили гаражи, като не знае от кого са изградени.

Посочено е, че по делото са ангажирани и гласни доказателствени средства, а именно разпит на свидетелите С., М., Г. и Й., които посочват, че сем.К. повече от 40 години обработват процесното място, което е оградено, като отглеждат растителност в него, което е предмет на осъществяваната от тях търговска дейност. Същото е незастроено, има един фургон, в който се съхраняват работни материали.

Прието е, че безспорно купувачът от публична продан е добросъвестен владелец, поради наличието на годно правно основание-постановление за възлагане на ЧСИ от 29.07.2016г. и доколкото не знае, че неговият праводател длъжникът К. не е собственик, е достатъчно и необходимо упражняване на фактическа власт върху имота в рамките на 5 години, считано от въвода във владение т.е. от 04.11.2016г. до 04.11.2020г. Съобразено е, че ИМ е депозирана на 13.06.2019г., но доколкото искът е отрицателен установителен, а ответникът е длъжен да изчерпи и противопостави всички възможни придобивни основания, (в противен случай те се преклудират), течението на давността се прекъсва с връчване на препис от ИМ, а това е направено на 15.06.2020г., с оглед на което давността е прекъсната преди да изтече, респ. ответното дружество не може да се позове на кратката придобивна давност.

Изложени са мотиви, че не е налице и т.н. присъединено владение към това, упражнявано от сем.К., които „го владеят от 1977г. до публичната продан“, тъй като първоначално В. К. - баща на длъжника по изпълнението е бил наемател на Светия синод, т.е. само държател, а не владелец, за което редовно е плащал наем. Посочено е, че след смъртта на наемателя В. К. през 2010г. и доколкото няма сключени наемни договори с тях, е възможно В. и Г. К. да са трансформирали своето държане във владение, т.е. намерението за своене, но за да поставят начало на давностно владение е необходимо същото да бъде манифестирано пред досегашния собственик, в лицето на БПЦ ясно и недвусмислено, а това не е доказано по делото. Прието е, че спирането плащане на наем, обработване на земята и отглеждане на растителност в нея, плащането на консумативи и дори данъци не се приравняват на действия, с които се манифестира владение. Посочено е, че опитът им за измама на различни инвеститори с цел строителство в имота, за което е налице влязла в сила присъда по смисъла на чл. 300 ГПК също не доказва подобно манифестиране, тъй като никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

Взето е предвид, че от събраните гласни доказателства (показанията на свидетеля С.) е установено, че познава В., В. и Г. К. от 1991г., които обитавали постройка и фургон, самият имот бил ограден от стабилна ограда, изградена от циментови колове и мрежа, в долната част на имота е била разположена врата и портал, цялото семейство се грижело за парцела, който бил добре поддържан. От показанията на св.М. е установено, че познава В., В. и Г. К. от 2004г., имотът, бил ограден от стабилна ограда, като не знае дали е била поставена от посочените лица, в имота се намирал фургон, снабден с ток и вода, както и стара дъсчена постройка, ведно с малко фургонче, приобщено към нея, няма информация кога са изградени, до смъртта си В. и В. К. живеели там непрекъснато. Показанията на свидетеля Г. - главен секретар на Св. Синод от 2014г. са кредитирани при условията на чл. 172 ГПК като същият е посочил, че спорният имот се намира на [улица] при граници, В. река и [улица], имотът е ограден от солидна ограда, изградена още преди отдаването му под наем, в периода от 2016 до 2019г. е посещавал 4 пъти имота, като два пъти се е срещал с Г. К. - наследник на наемателите на имота, които са го наели през 60-те години, през 2018г. лично поставил табела върху имота че е собственост на Св. Синод, която била впоследствие премахната, а катинарите на имота били сменени, като не знае от кого, това се повторило три пъти, преди година и половина върху имота се появили гаражи, като не знае от кого са изградени. Свидетелят Й., живеещ в близост до процесния недвижим имот - на [улица], е заявил, че знае, че имотът е собствен на Св. Синод и е с площ около 6 дка, ограден с телена ограда, оградата е поставена от лицата обработвали мястото - В. К. и съпругата му В., преди това също е имало ограда, мястото е било обработвано до 2005-2007г., имотът граничел с [улица], [улица]и В. река, посочил, че преди години в района се намирали три разсадника, само разсадника, обработван от В. К., граничел с [улица], а другите два не, няколко пъти е виждал представители на Синода, вкл. свидетеля А. Г., като по негови спомени В. и В. К. обработват мястото от около 1970г.

Прието е, че така упражняваната фактическа власт е държане без намерение за своене, която, независимо от продължителността на упражняването й, не може да доведе до придобиване по давност, тъй като ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. Според въззивния съд за да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно. За да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението (interversio possessionis) за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика; след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. В такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение; общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани; в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание (сключен договор за наем) и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение. Формиран е решаващ извод, че тъй като първоначално установената от К. фактическа власт е държане, т.е. оборена е презумпцията на чл. 69 ЗС, за да бъде признат за собственик на претендираното основание (придобивна давност) е следвало да твърди и докаже промяната на намерението си от държател в намерение да свои, но по делото не са доказани извършвани действия, които недвусмислено да отричат правата на собственика на имота. Такива действия не е установено да са били насочени към собственика, нито са станали негово достояние като например отказ за допускане до имота, доведено до знанието на собственика намерение на владеещия да ползва имота по начин, изключващ владението на собственика. Като наемател К. е имал качеството държател, а не владелец на имота, затова упражняваната фактическа власт, без оглед продължителността на периода, не може да има за правна последица придобиването на имота по давност, поради което не е налице присъединено владение от страна на купувача на имота, който не може да придобие повече права, отколкото има неговия праводател.

Така изложените от въззивния съд съображения изцяло съответстват на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й (допускане от собственика), презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота (решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на І г.о. на ВКС и посочените в него решение №291/09.08.2010г. по гр.д.№859/2009г. на ІІ г.о. на ВКС, решение №270/20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС, решение №145/14.06.2011г. по гр.д.№627/2010г. на І г.о. на ВКС, решение №12/19.02.2014г. по гр.д.№1840/2013г. на I г.о. на ВКС; ТР №1/2012 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС).

Въззивният съд е изложил и съпътстващи мотиви, че възражението на ответника за невъзможност ищецът да се легитимира като собственик на земеделска земя (с оглед поддържаната от ответника по иска теза, че за да се легитимира ищецът като собственик на имота е било необходимо представяне на решение за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ) доводи е било необходимо), поради липса на проведена реституционна процедура по ЗСПЗЗ, е неоснователно, тъй като по делото няма данни процесният имот изобщо да е национализиран, като и вещите лица от тройната СТЕ изрично са заявили, че той никога не е внасян в ТКЗС. Посочено е, че съгласно писмо на СО, район О. Купел е установено, че в базата данни на техническия архив на район О. купел не се съхранява регулачна преписка от 1980г. във връзка с отчуждаване на част от имота на Светия синод, находящ се в кв.86, м.О. купел, поради което и не е било необходимо провеждане на реституционна процедура.

Така изложените от въззивния съд съображения изцяло съответстват на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, нито причислявани към ДПФ, както и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ. В случай на оспорване в тежест на лицето, което твърди, че имотът е следвало да бъде възстановен по реда на ЗСПЗЗ е да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ (решение №122 от 01.10.2019г. по гр.д.№3153/2018г. на І г.о. на ВКС, решение №145 от 16.11.2016г. по гр.д.№2412/2016г. на ІІ г.о. на ВКС и посочените в него решение №100 от 23.07.2010г. по гр. д. №3426/2008г. на ІV г. о., решение №249 от 4.07.2011г. по гр. д. №621/2010г. на І г. о. на ВКС).

След анализ и преценка на така изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав приема, че поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване не на налице.

Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Както вече беше посочено по-горе, при постановяване на решението си въззивният съд изцяло се е съобразил с практиката на ВКС по поставените в изложението правни въпроси, касаещи допустимостта на отрицателния установителен иск, допустимостта да се установява универсално или частно правоприемство, както и по приложението на разпоредбата на чл. 68 ЗС.

По отношение на съображенията на въззивния съд, основани на мотивите към представената по делото присъда на наказателен съд, както вече беше отбелязано, същите са само съпътстващи и са изложени с оглед формиране на извод за недобросъвестността на лицето, от което дружеството-касатор твърди, че е придобил правата върху процесния недвижим имот, вкл. с оглед доводите за придобиване правото на собственост върху имота по давност чрез присъединяване владението на праводателя. Съображения в друга насока, основани на присъдата, в обжалваното решение не се съдържат. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по петия, поставен в изложението правен въпрос.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по първия правен въпрос, който касаторът поставя в изложението. За да постанови решението си, в съответствие с трайно установената практика на ВКС въззивният съд е извършил цялостен и задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. Посочил е кои от събраните доказателства цени и защо, като е изложил подробни съображения и за причините, поради които не възприема за осъществили се факти, данни за които се съдържат в друга част от доказателствата (нотариалният акт, въз основа на който Г. К. се е легитимирал като собственик в изпълнителното производство). Задълбочен анализ е извършен и на показанията на изслушаните по делото свидетели, вкл. и при условията на чл. 172 ГПК.

Обсъдени са доводите за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, като изложените в тази насока съображения на въззивния съд изцяло съответстват на практиката на ВКС, както вече беше посочено по-горе. В тази връзка следва да се отбележи, че наличието на доказателства за упражняване на фактическа власт върху имота от страна на предявилото отрицателния установителен иск лице, не представлява условие за допустимостта на иска, както поддържа касаторът. Както е прието в т. 1 на ТР №8/2012 от 27 ноември 2013г. по тълк.д.№8/2012г. на ОСГТК на ВКС, видът на иска и обемът на защитата зависят от нуждата, обусловена от конкретното засягане на правата от насрещната претенция. Отречена е тезата, че отрицателният установителен иск винаги е субсидиарна форма на защита и че е недопустим по съображение, че защитата чрез него не би била в пълен обем по отношение засегнатото от спора право. А според т. 2 от същото тълкувателно решение, правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Т.е. дори да е лишен от възможността да упражнява фактическа власт върху имота, ищецът не е длъжен да предяви осъдителен иск.

Подробно са обсъдени и доводите, че в случая не е било необходимо провеждане на процедура по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, както и доводите, свързани с наличието на наемно правоотношение, както и доводите за изтекла в полза на дружеството и неговите праводатели придобивна давност.

Обсъдено е и направеното оспорване на авторството на представените договори за наем, като е съобразено заключението на изслушаната по делото съдебно-почеркова експертиза. По отношение на оспорването на подписите на лицата, които са представлявали БПЦ при сключването на тези договори не може да бъде споделена тезата на касатора, че въззивният съд е бил длъжен да допусне изслушването на съответните експертизи. Последователно ВКС приема в своята практика, че дори един договор да е бил сключен без наличието на представителна власт, ако страната потвърди договора, счита се, че същият е сключен от името на тази страна. В този смисъл и ТР №5/2014 от 12.12.2016г. по тълк.д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС, т. 2, според която договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Поради това следва да се приеме, че не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по четвъртия, поставен в изложението правен въпрос.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата от 13 744 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение