Определение № 3560 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 450/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. В. С., чрез процесуален представител адв. И. К., против въззивно решение № 222 от 24.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 298/2024 г. по описа на Окръжен съд - Шумен, в частта му, с която е отменено частично решение № 50 от 06.03.2024 г. по гр. д. № 1037/2023 г. по описа на Районен съд - Нови пазар, с което Районен съд - Варна и Окръжен съд - Варна са осъдени да заплатят солидарно на С. В. С. сумата от 2000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 11929/2016 г. по описа на Районен съд - Варна в разумен срок, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска – 08.06.2023 г. до окончателното изплащане на задължението и вместо това, искът е приет за неоснователен.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответните страни по касационната жалба Районен съд - Варна и Окръжен съд - Варна, в които поддържат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно.

Контролиращата страна Окръжна прокуратура - Шумен не е подала отговор и не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира:

Въззивният съд, разглеждащ спора по чл. 2б ЗОДОВ, е изложил, че в производството по гр. д. № 11929/2016 г. по описа на Районен съд - Варна са били разгледани, предявени при условията на обективно кумулативно съединяване първоначални искове по чл. 109 ЗС, чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86 ЗЗД и насрещни искове по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86 ЗЗД, общо девет на брой, което само по себе си определя спора като такъв със значителна фактическа и правна сложност. Производството е започнало на 05.10.2016 г., с подаване на исковата молба и е приключило на 02.06.2022 г., когато е било постановено определение № 100 от 02.06.2022 г. по гр. д. № 1154/2022 г. на ВКС, като продължителността му е била 5 години 7 месеца и 28 дни. По отношение на ответника С. В. С. производството е започнало считано от 22.12.2016 г., когато му е бил връчен препис от исковата молба и е продължило 5 години, 5 месеца и 11 дни. Във връзка с правния спор са били разгледани, последователно: 1. гр. д. № 11929/2016 г. на Районен съд - Варна, с продължителност 3 години и 17 дни; 2. в. гр. д. № 544/2019 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с продължителност 1 месец; 3. в. гр. д. № 1094/2019 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с продължителност 1 година, 2 месеца и 12 дни; 4. гр. д. № 2594/2020 г. по описа на ВКС, с продължителност 1 година, 1 месец и 10 дни; 5. в. ч. гр. д. № 1259/2017 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с продължителност 1 месец и 15 дни; 6. ч. гр. д. № 2593/2020 г. на ВКС, с продължителност 1 година, 1 месец и 10 дни; 7. в. ч. гр. д. № 2748/2021 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с продължителност 4 месеца и 4 дни и 8. ч. гр. д. № 1154/2022 г. по описа на ВКС, с продължителност 2 месеца и 5 дни.

Производството по гр. д. № 11929/2016 г. по описа на Районен съд - Варна е започнало на 05.10.2016 г., като съдът се е произнесъл с решение по съществото на правния спор на 17.12.2018 г. В рамките на този срок от 2 години и 2 месеца, в периода от 06.10.2016 г. до 22.02.2017 г. от страна на съда и страните са били осъществени процесуални действия във връзка с отстраняване нередности на първоначалната и насрещна искова молба, размяна на книжа и предоставяне на срок за отговор по чл. 131 ГПК. След 22.02.2017 г. по делото са били проведени общо 12 броя открити заседания, първото от които – за предварително събиране на доказателства, както и множество закрити заседания, като съдът се е произнасял по исканията на страните и вещите лица в рамките на от 0 до 13 дни от постъпването им и е насрочвал съдебните заседания в срок от 1 до 2 месеца, с изключение на едно, което е било насрочено почти четири месеца след предходното поради депозирана от ответника частна жалба срещу определението на съда, като в този период попада и лятната ваканция от месец и половина, през която делото не е могло да бъде гледано.

Видно от приложените справки, заседанията са били отлагани поради необходимостта от събиране на доказателства, като не се установява те да са били недопустими или неотносими към правния спор, предвид естеството му. По делото са били изслушани свидетели и назначени и изслушани една ССЕ, две СТЕ, една повторна СТЕ и една допълнителна СТЕ, които са били допуснати по повод предявени от страните доказателствени искания и възражения и за изясняване на релевантни за спора факти и обстоятелства, за които безспорно е било необходимо изслушване заключения от съответните специалисти. Видно от приложените материали, ССЕ и първата СТЕ са били изслушани, респективно приети в следващото редовно съдебно заседание след допускането им. Изслушването на втората СТЕ е било отложено три поредни заседания, поради следните причини: 1/ в първото заседание - поради конкретизиране задачите на вещото лице и определяне допълнителен депозит за изготвяне на експертизата; 2/ във второто заседание – поради неизготвяне на СТЕ; 3/ в третото заседание, поради възпрепятстване вещото лице да извърши оглед на имота, като съдът е указал изрично на процесуалните представители на страните да съдействат на вещото лице по СТЕ за изпълнението й, както и на ответника да се въздържа от пречки за събиране на доказателства и възпрепятстване на вещото лице по СТЕ. Изслушването на повторната СТЕ е било отложено с едно заседание, тъй като съдът е констатирал, че е депозирано заключение само по въпросите на ищцата, като ответникът не е заплатил своевременно дължимия от него депозит за вещо лице, поради което е уведомил вещото лице да отговори и на въпросите на ответната страна и е разпоредил изслушване на заключението по повторната СТЕ в цялост в следващо съдебно заседание.

Тоест забавянето се дължи изцяло на поведението на страните и в частност – на това на ответника, като районният съд е предприел съответните подходящи процесуални действия за обезпечаване своевременното събиране на необходимите за изясняване на спора доказателства. След постановяване на първоначалното решение, то е било обжалвано от ищцата, като двете страни са поискали поправка на очевидна фактическа грешка и изменение на същото в частта за разноските, което е станало причина за иницииране на съответните производства по чл. 247 и чл. 248 ГПК, които са се развили на три инстанции. В рамките на тези производства първоинстанционният съд е извършил всички процесуални действия по администриране на молбите, съответно жалбите и произнасяне по тях в срок най-късно до един месец. От визираните производства само това по чл. 247 ГПК е било инициирано по причина на съда, но то е приключило в рамките на един месец и 10 дни, което не е довело до съществено забавяне на делото. Производствата по чл. 248 ГПК, както и тези по обжалване решенията на районния съд са се развили поради възражения на страните относно правилността на съответния съдебен акт, поради което осъществяването им и тяхната продължителност не влияе върху преценката за разглеждане на делото в разумен срок, по причина, че вредите от неправилни или недопустими съдебни актове не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ.

Въззивно гражданско дело № 1094/2019 г. по описа на Окръжен съд - Варна е било образувано на 14.06.2019 г., а с разпореждане от 17.06.2019 г. е било насрочено за 17.12.2019 г., в което заседание е било обявено за решаване. Съдебното заседание е било насрочено за след шест месеца, като периодът обхваща и съдебната ваканция от 15.07.2019 г. до 01.09.2019 г., през която делото не е могло да бъде гледано, от което следва, че забавата на съда е от 3 месеца и 15 дни, а именно за периода от 02.09.2019 г. до 17.12.2019 г., когато делото е могло да бъде насрочено. Съдът се е произнесъл с решение по същество на 05.05.2020 г., тоест почти четири месеца след инструктивния срок по чл. 235, ал. 5 ГПК, като този период на забава включва извънредното положение поради пандемия от Ковид-19, по време на което в продължение на един месец достъпът на магистрати до работните им места е бил забранен. Обективно Окръжен съд - Варна е допуснал забава при постановяване на съдебния акт от три месеца, която, предвид факта, че предмет на разглеждане в производството са били две въззивни и две въззивни частни жалби срещу четири съдебни акта на първоинстанционния съд, не може да бъде определена като неоправдана съобразно фактическата и правна сложност на делото. Касателно продължителността на останалите производства, ищецът не навежда твърдения за разглеждане на делото в неразумен срок, но следва да се отбележи, че продължителността им се е отразила на общата такава, без това да се дължи на поведението на съдебните състави, участвали при разглеждане на гр. д. № 11929/2016 г. по описа на Районен съд - Варна и в. гр. д. № 1094/2019 г. по описа на Окръжен съд - Варна.

В заключение въззивният съд е приел, че предявеният от жалбоподателя иск по чл. 2б ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС е неоснователен, тъй като продължителността на воденото производство е съответна на фактическата и правна сложност на делото, обусловена от броя и естеството на предявените искове /пет първоначални и четири насрещни/, необходимостта от изготвяне на експертизи във връзка с всяка от предявените претенции, сложността на фактите и на правните въпроси и предприетите от страните правомерни процесуални действия за защита на правата им. Посочил е, че безспорно производството е продължило 5 години, но в рамките на този период са били осъществени множество допълнителни производства по повод предявени от страните искания и жалби, които обективно, дори при липса на каквато и да е забава от страна на решаващите органи, не са могли да бъдат приключени в рамките на срок по-кратък от 4 години и 6 месеца, предвид необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на всяко от тях. Действително от съда са били допуснати забавяния при осъществяване на определени процесуални действия и постановяване на съдебни актове, но те не рефлектират върху разумността на стока, в който са били извършени предвид наличието на обективни и независещи от волята на решаващия орган обективни обстоятелства, довели до забавянето им /нормативно уредените периоди на съдебна ваканция, както и на извънредното положение поради на пандемия от Ковид-19/. На следващо място, продължителността на производството се дължи и на множеството предприети от страните процесуални действия, част от които нередовни, което е наложило, с оглед охраняване правото им на защита и при спазване на принципите, заложени в чл. 7, чл. 8 и чл. 9 ГПК, съдът да им предоставя многократно срок за изправянето им, както и срок за отговор на насрещните искания и възражения, което е удължило производството с над половин година. Причина за забавяне на производството е станало и поведението на жалбоподателя, който не е съдействал на съда за своевременно изготвяне заключенията на вещите лица по СТЕ, поради неплащане на дължимия депозит и неосигуряване достъп до имота.

Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението.

Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Следва ли съдът, сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ, при създаване на вътрешното си убеждение при решаването на спора да обсъди и процесуалното поведение на неучастващата по иска по чл. 2б ЗОДОВ страна по предходното производство, за което е заведен иска по чл. 2б ЗОДОВ, като се изследва и посочи в мотивите на решението по чл. 2б ЗОДОВ поведението й в хода на производството, както и въздействието над него на съдебните инстанции ответници по иска по чл. 2б ЗОДОВ, за да се изследва в пълнота въпроса дали ищеца или ответниците по иска по чл. 2б ЗОДОВ са способствали и са причина за забавянето на производството и за приключването му извън разумния срок?“; 2. „Допустимо ли е и/или следва ли съдът сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ, при формирането си на критерия за разглеждането на делото в „разумен срок” по конкретно производство, ведно с индивидуалния подход за разглеждане на същото производство, което с приоритет, да се ползва, в качеството на допълнителен критерий или времеви ориентир, със сравнителен материал – справка от системата за дела – за средната продължителност на същите по вид съдебни производства през съответния период, засягащ този по иска по чл. 2б ЗОДОВ?“; 3. „Допустимо ли е и/или следва ли ответник по иска по чл. 2б ЗОДОВ да възразява липса на отговорност за гледането на производство извън „разумен срок” поради обявено „извънредно положение” /в случая поради Ковид-19 пандемия/, когато производството преди датата на обявяване на „извънредното положение” е било обявено за решаване, а съответно срокът за постановяване на решението е изтекъл преди този период /в случая е изтекъл два месеца преди обявяването на „извънредното положение”/?“;

4. „В „разумен срок” ли е разглеждането на производство по чл. 250 ГПК за допълване на решение, ако същото е продължило три години и половина /в случая в периода 10.01.2019 г. - 02.06.2022 г. /?“ и 5. „Следва ли съдът сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ да е обвързан с мотивите и диспозитива на влезлия в сила съдебен акт в производството, по което се разглежда критерия за произнасяне в „разумен срок” или не е обвързан и може да се ползва със собствен необвързан и дори обратен на влязлото в сила решение поглед по същината на събраните доказателства и обсъжда същите, включително в случая – от показанията на разпитан по делото свидетел?“. Сочи, че възивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, ВКС, решение № 50002 от 20.03.2024 г. по гр. д. № 290/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 50258 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4461/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 1886 от 28.06.2023 г. по гр. д. № 259/2023 г. на ВКС, III г. о., както и, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Атакуваното решение е валидно и допустимо.

Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване. По приложението на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС има създадена практика на ВКС, която е известна на настоящия състав и на която въззивното решение не противоречи. В практиката е разяснено /вж. решение № 66 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72 от 18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. и др./, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда специален ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧОС, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. В тази практика /вж. - Finger v. Bulgaria, Zmalinski v. Poland, Piatkowsky v. Poland, Scordino v. Italy, Obermeier v. Austria, Pretto and Others v. Italy, Capuano v. Italy, Surmeli v. Germany, Zimmermann and Steiner v. Switzerland и др./ последователно е приемано, че държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят и на изискванията на чл. 6, § 1 от Конвенцията, включително – задължението да разглеждат делата в разумен срок.

Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи. Разумността на срока, в който е продължило едно дело се оценява с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценява съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на страните и свидетелите, нуждата да се проучат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение са създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Общи забавяния, причинени случайно /внезапно/ от пренатовареността на съда, могат да бъдат допуснати, ако не са продължителни, и когато властите са предприели съответните разумни мерки за разглеждане на делата с оглед на тяхната спешност и значимост /вж. - Zimmerman and Steiner, §§ 27-32; Pretto and others, §§ 30-37/. Освен това, ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 от Конвенцията е напълно автономен от начина, по който националното производство определя продължителността на процесуалните действия, респективно че нарушение на законови срокове не води непременно до нарушение на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС /вж. - Khan v. the United Kingdom, §§ 34-40/.

Съгласно практиката на ЕСПЧ, не съществуват фиксирани срокове за нито един вид съдебно производство и всяка отделна ситуация се разглежда на принципа „случай-за-случай“, като преценката на „разумния срок“ варира в зависимост от конкретните обстоятелства. Нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията изисква проверка на производството като цяло и от гледна точка на всички етапи и възможности, предоставени на жалбоподателя, а не оценка на отделни процедурни нарушения сами по себе си /„per se“/. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тези правни разрешения. Решаващият съд е съобразил критериите, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и в практиката на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, като след анализ и оценка на събраните по делото доказателства е приел, че в случая общата продължителност на производството пред Районен съд - Варна и продължението му пред Окръжен съд - Варна не може да се квалифицира като „неразумен срок“ за разглеждането на делото. Производството се отличава със сложност, предвид множеството съединени искове, продължило е 5 години, но в рамките на този период са били осъществени множество допълнителни производства по повод предявени от страните искания и жалби /включително по молбата на жалбоподателя по допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските по чл. 250 ГПК/, които обективно, дори при липса на каквато и да е забава от страна на решаващите органи, не са могли да бъдат приключени в рамките на срок по-кратък от 4 години и 6 месеца, предвид необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на всяко от тях. Действително от съда са били допуснати забавяния при осъществяване на определени процесуални действия и постановяване на съдебни актове, но те не рефлектират върху разумността на стока, в който са били извършени предвид наличието на обективни и независещи от волята на решаващия орган обективни обстоятелства, довели до забавянето им /нормативно уредените периоди на съдебна ваканция, както и на извънредното положение поради на пандемия от Ковид-19/.

Причина за забавяне на производството пред първата инстанция е станало и поведението на жалбоподателя, който не е съдействал на съда за своевременно изготвяне заключенията на вещите лица по СТЕ, поради неплащане на дължимия депозит и неосигуряване достъп до имота, в тази връзка са предприети навременни и адекватни процесуални действия от съда по дисциплиниране на страната и ускоряване на производството. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда, доколкото същите са съобразени с посочената и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика, само по себе си не може да обоснове достъп до касационно обжалване, то представлява касационно оплакване за неправилност на решението. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът само бланкетно се е позовал на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите, но не го е обосновал. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил ясно съдебната практика по въпросите, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, липсва обосновка в тази насока в изложението.

Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение.

В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение