Определение № 5795 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2837/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. Х., чрез адв. М. против решение № 142/12.05.2025 г. по в.т.д. № 144/2025 г. на Апелативен съд П. в частта, с която са отхвърлени предявените при условията на евентуалност от касатора срещу „Силвер“ ЕООД, иск за заплащане на сумата от 46 214,12 лв., представляваща равностойността на 549 бр. кожи – 36 231 кв.дм. овча напа-антик, съгласно спецификация № 152 от 22.10.1997 г. на „Велур“АД, както и на 40 бр. облекла, ушити от останалите 138 бр.-21 897 кв.дм. овча напа, и иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 104 499,54 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 22.11.1997 г. до 5.11.2021 г. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че то е постановено при допуснато нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението, обективирано в касационната жалба се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните въпроси: 1/ За уважаването на иск по чл.521, ал.2 ГПК релевантни ли са качествените показатели на стоките, чиято равностойност се търси, наличието или не на счетоводни записвания, последваща продажба или бракуване и изобщо причината, поради която същите не са налични; 2/ По какъв начин и на каква база следва да се определи стойността на стоките, ако същите са погинали, или компрометирани и негодни за употреба-на база самите погинали стоки или на база средна пазарна цена на същите или подобни стоки към датата на бъдещото им закупуване; 3/ Може ли въззивният съд да се произнася по основания за неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба. По първия въпрос се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 3021/2016 г. на I г.о., по гр.д. № 1610/2009 г. на и по гр.д. № 394/2009 г. на IV г.о., както и на ТР № 114 от 1.11.1963 г. по гр.д. № 95/63 г. на ОСГК на ВС; по втория въпрос – на определение № 505/12.10.2009 г. на I т.о. по т.д. № 425/2009 г.; по третия – на решения по гр.д. № 212/2011 г. на IV г.о., по гр.д. № 307/2011 г. на II г.о. и по гр.д. № 1538/2010 г. на I г.о. В хипотезата на чл. 280, ал., т.3 ГПК са поставени въпросите длъжен ли е кредиторът да се грижи за съхранението на предоставените му стоки въз основа на право на задържане на стоките и ако да, каква е дължимата грижа; включва ли последната реализация на стоките на пазара преди настъпване на необходимост от бракуване, ако задължението на длъжника все още не е изплатено, като получената сума бъде вложена в банка на името на длъжника; съществува ли правен способ за реализация на стоките в случаите, подобни на настоящия; каква би била отговорността за неполагане на дължимата грижа, ако такава е дължима и положена ли е от кредитора. Допълнителният критерий е обоснован с липсата на съдебна практика по повдигнатите въпроси. Насрещната страна „Силвер“ ЕООД, не е депозирала отговор на касационната жалба. Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл.294, ал.1 ГПК. С решение № 145 от 12.03.2025 г. по гр.д. № 4496/2023 г., състав на Първо гражданско отделение на ВКС е обезсилил решение № 267 от 4.07.2023 г. по гр.д. № 645/2022 г. на Апелативен съд П. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав с указания относно правната квалификация на главния иск, а именно по чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД– за връщане на стоките и за произнасяне по евентуалния иск за заплащане на тяхната равностойност – в случай на отхвърляне на главния иск. С въззивното решение, съдът е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от М. М. Х. против „Силвер“ ЕООД иск по чл.79, ал.1 вр. чл.365 ЗЗД – за предаване на 549 бр. кожи – 36 231 кв.дм. овча напа-антик, съгласно спецификация № 152 от 22.10.1997 г. на „Велур“АД, както и на 40 бр. облекла, ушити от останалите 138 бр.-21 897 кв.дм. овча напа. За да достигне до извод, че искът е неоснователен, съдът е приел, че със споразумението от 23.01.1998 г. страните са постигнали съгласие ищецът М. М. Х. да заплати на ответника „Силвер“ ЕООД платената от него на трето лице цена за ишлеме – обработка на 867 бр. овчи кожи; каква стойност е издължена от ищеца към датата на споразумението; остатъкът на задължението му, което следва да погаси и че с погасяването му става дължимо насрещното задължение на ответника, а именно да върне посоченото количество кожи и ушити около 40 бр. облекла. За установени по делото е приел и следните обстоятелства: с влязло в сила решение по гр.д. № 73/2003 г. на Окръжен съд Пазарджик, ищецът е осъден да заплати на ответника, по предявения от него насрещен иск, сумата от 8 905,00 лв., представляваща левовата равностойност на неизпълненото парично задължение по споразумението от 23.01.1998 г., ведно със законната лихва от 21.10.2002 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1 507,53 лв.-мораторна лихва върху главницата за периода 31.10.2001 г. до 20.10.2002 г.; със същото решение са отхвърлени предявените от ищеца главни искове, произтичащи от твърдяно неизпълнение на задължения на ответника по процесното споразумение; издаден е изпълнителен лист на основание влязлото в сила решение и е образувано изпълнително дело № 2117/2005 г. пред ДСИ, впоследствие преобразувано, както следва: в изп.дело № 37/2006 г. на ЧСИ М.М., № 3182009 г. на ЧСИ В.Л. и № 553/2009 г. на ЧСИ В.Т., което е приключило на 14.12.2018 г. поради събиране на вземането.При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че към 14.12.2018 г. задължението на ищеца по споразумението от 23.01.1998 г. е изпълнено по реда на принудителното изпълнение и за ответника е възникнало задължението да върне процесните кожи и ушити облекла, като до този момент ответникът е имал правото по чл.315, ал.1 ТЗ за задържането на вещите. От горното е изведен извод, че правото на ищеца да иска връщане на вещите не се погасило поради изтичане на пет годишна давност от сключване на споразумението, тъй като вземането му е възникнало от момента, в който той е изпълнил задължението си по споразумението. На следващо място е прието, че по делото не се установява ответникът да държи процесните вещи, като съгласно заключението на приетата химико-технологична експертиза, след седемгодишен престой в складови бази, кожите имат необратимо влошаване на необходимите показатели за нормална употреба. Съгласно заключението на вещото лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза, при ответника не се съхраняват документи по бракуването или продажбата на процесните стоки, както и че към настоящия момент същите не са заведени в счетоводството на ответника. При тези данни, въззивният съд е приел, че понастоящем процесните вещи не се намират при ответника, поради което искът за връщането им се явява неоснователен. Горното поражда задължението му, да се произнесе по евентуално заявената претенция за заплащане на тяхната равностойност и обезщетение за забава, в който смисъл са и задължителните указания на ВКС в решението му от 12.03.2025 г. по гр.д. № 4496/2023 г. При съобразяване на последните и на твърденията, изложени в исковата молба, въззивният съд е приел, че искът е с правна квалификация чл.521, ал.2 ГПК – за присъждане на равностойност на подлежаща на предаване вещ, която не се намира при лицето, което следва да я предаде. Посочил е, че за уважаването на този иск е необходимо първо да се установи, че ответникът има задължение да предаване на ищеца на определена движима вещ, както и че това предаване не може да се осъществи, тъй като вещта не се намира при ответника, като е без значение поради какви причини не се намира у него, а след което да се установи равностойността на вещта към момента на установяване на липсата й по средни пазарни цени. В тази връзка и доколкото по делото не е установен факта, че уговорените в споразумението облекла са произведените, въззивният съд е приел, че следва да се установява стойността на обработени и предадени през 1997 г. на ответника овчи кожи –напа антик, 867 бр. Кредитирал е заключението на химическата експертиза, според което процесните обработени кожи след седемгодишен престой в складовите бази имат необратимо влошаване на необходимите показатели за нормална употреба, а не заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според което изминалият период от време не оказва значение и е достигнал до извод, че с оглед изминалия дванадесетгодишен период процесните вещи са със силно влошено качество, компрометирани и не се установява средната им пазарна стойност към релевантния момент – предявяване на иска и понастоящем. Въпреки изложените от въззивния съд съображения относно предпоставките, обуславящи основателността на иска по чл.521, ал.1 ГПК, последният е приел, че доколкото по делото не е установено преработването и продажбата на стоките или тяхното бракуване, както и липсата на счетоводното им записване, искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд по иска за присъждане на равностойността на подлежите на предаване вещи, квалифициран като иск по чл.521, ал.2 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първите два въпроса, които преформулирани от състава, съгласно правомощията му, разяснени с т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до въпросите има ли значение, за уважаването на иска по чл.521, ал.2 ГПК, причината поради която вещта не се намира у ответника и как и към кой момент се определя равностойността на вещта, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение противоречи на посочената от касатора съдебна практика на ВКС. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса на основание чл.18, ал.2, т.2 Т., които се събират от съдилищата по ГПК в размер на 924,28 лв. по иска за заплащане равностойността на вещите, а по иска за мораторна лихва – в размер на 2 089,99 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.