Определение № 245 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 250/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Добрин - 371” ЕООД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 904 от 18.10.2019 г. по т.д.№ 865/ 2019 г., поправено и изменено в частта за разноските с решение № 1030 от 20.11.2019 г. по същото дело, с което е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 551/ 2018 г. и по този начин по предявения от Технически университет - Варна против жалбоподателя иск, квалифициран по чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.232 ал.2 ЗЗД, е признато за установено, че „Добрин - 371” ЕООД, [населено място], дължи на Технически университет - Варна 7 369,26 лв, представляваща сбор от консумативни разходи, дължими на основание чл.5 от сключен между страните договор за наем № 84 от 30.05.2016 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 17276/ 2017 г. на Варненски районен съд. Касаторът моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които касационната инстанция уточнява при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, в следния смисъл: предаването на нает имот с двустранно подписан от страните по договор за наем протокол санира ли неизпълнението на задължението на наемодателя по чл.230 ал.1 ЗЗД; как се тълкуват изразите, „ако не е уговорено друго” и „обикновено внимание” в цитираната разпоредба и съществува ли изискване уговореното „друго” да бъде изрично посочено в писмения текст на договора; при спор за неплащане на наемна цена релевантно обстоятелство ли е невъзможността на наемателя да ползва имота поради неизпълнение на задължението на наемодателя по чл.230 ал.1 ЗЗД; ако състоянието на нает имот не е изрично описано в протокола за предаването му, счита ли се налице мълчаливо съгласие на наемателя с това състояние, щом имотът не отговаря на изискванията за ползване по предназначение; извършените ремонти от наемателя освобождават ли наемодателя от отговорност за неизпълнение на задължението му по чл.230 ал.1 ЗЗД; длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по възраженията на ответника, направени с отговора срещу исковата молба, ако не са заявени изрично с въззивната жалба. Жалбоподателят счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Освен това поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно, като отклоняващо се от установената от Върховния касационен съд практика по формулираните по-горе въпроси. Ответната страна Технически университет - Варна оспорва жалбата като недопустима с оглед цената на иска, тъй като счита делото за търговско, като предявените вземания са под 20 000 лв, евентуално – ако делото е гражданско, то всяка от заявените отделни претенции за заплащане на консумативи е под 5 000 лв. Оспорва и наличието на основания за достъп до касационен контрол, като поддържа, че поставените от жалбоподателя въпроси касаят правилността на решението и са неотносими към правните разрешения на въззивния съд. Евентуално излага съображения, че тези въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като оспорва относимостта към процесния случай на посочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК решения на ВКС. Излага и съображения за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответната страна възразява, че делото е търговско. Търговски са споровете за изпълнение или не на търговски сделки, а процесният договор не е такъв. Неоснователно също се поддържа, че с оглед цената на предявения иск въззивното решение не подлежи на касационен контрол. Съдът не е сезиран с обективно кумулативно съединени искове, а с един иск за реално изпълнение на задълженията на наемател по договор за наем да заплати разноски, свързани с ползването на вещта. Цената на този иск е над 5 000 лв, поради което касационната жалба е допустима. Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно. За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е сключен договор за наем № 84/ 30.05.2016 г., по силата на който ищецът, в качеството му на наемодател, предоставил срещу заплащане на цена на ответника (наемател), недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ студентско общежитие [жилищен адрес] с прилежаща кафе-сладкарница, с обща площ от 10 302 кв.м., за срок от десет години. Месечното възнаграждение за ползването било уговорено в размер на 10 355 лв, платимо до 15 число на месеца, за който се отнася, считано от датата на въвеждането на обекта в експлоатация, но не по-късно от началото на учебната 2016/2017 г. Наемателят се задължил да заплаща консумативните разноски във връзка с ползването на вещта. Съгласно чл.2 ал.1 от договора, наемодателят трябвало да предаде обекта на наемателя в деня на подписването му. Съставен бил приемо-предавателен протокол от 31.05.2016 г., с който процесният имот бил предоставен за ползване на ответника. Тъй като сградата не била годна за ползване по предназначение, от месец юли 2016 г. наемателят започнал извършване на ремонтни работи в общежитието, които продължили до началото на септември 2017 г. За периода от септември 2016 г. до септември 2017 г. на името на наемодателя били издадени фактури за електрическа енергия, ползвана в обекта, а за периода август 2016 г. - януари 2017 г. – за ползвани ВиК услуги. С писмо изх.№ 47/ 05.01.2017 г. наемодателят поканил наемателя да заплати доброволно просрочени задължения за наем и за консумативни разноски, като го предупредил, че при неизпълнение в месечен срок, договорът за наем ще се счита развален. Наемателят не твърдял, че е платил тези задължения, а оспорвал дължимостта както на наемната цена, така и на консумативните разноски, като твърдял неизпълнение на задължението на наемодателя да предостави имота в годно за ползване по предназначение състояние. Имотът бил върнат от наемателя на наемодателя през август 2017 г. Съдът установил, че във връзка с ползването на наетия имот дружествата доставчици „Енерго про Продажби” АД и „ВиК – В.” ООД са фактурирали консумативни разходи за наемодателя Технически университет – Варна, а последният е префактурирал същите като вземане от наемателя. Тези разходи общо възлизали на 7 369,26 лв, от които 1 828,42 лв за електрическа енергия и 5 540,84 лв за вода. При тези факти въззивният съд намерил претенциите за доказани по основание и размер. Посочил, че последната фактура за ползвана вода в обекта е за направена консумация през месец август 2017 г., а самият ответник не спорил, че е до този месец не е бил върнал вещта на ищеца. С подписване на приемо-предавателния протокол на 31.05.2016 г. било предадено ползването на общежитието от наемодателя на наемателя, като към този момент наемателят бил огледал вещта и бил наясно със състоянието й. Съдът отхвърлил възраженията на ответника, че не носи отговорност, защото наемодателят е в неизпълнение на основното си задължение по чл.230 ал.1 ЗЗД – да предаде наетата вещ в състояние, годно за употреба според обичайното й предназначение. Посочил, че в договора за наем липсвала друга уговорка относно състоянието, в което се предава имота, приемо-предавателният протокол за вещта бил подписан от управителя на ответното дружество без забележки, а през лятото на 2016 г. наемателят започнал ремонт на вещта, като търсил и съдействието на наемодателя за извършването му (видно от разменената между страните кореспонденция). Според въззивния съд съвкупното обсъждане на тези обстоятелства сочело, че ответникът се е съгласил да наеме имота във вида, в който е бил, с ангажимент за извършване на ремонтни работи. С оглед извършването на ремонт в наетия обект от страна на наемателя, ползването на вещта от него било безспорно установено, като било установено и извършването на разноски във връзка с ремонта. По повод направени с въззивната жалба оплаквания за неразглеждане от първоинстанционния съд на направени своевременно с отговора възражения, въззивният съд посочил, че самият той е задължен да обсъди в решението си всички допустими и относими към спорния предмет възражения и доводи на страните, както и да изложи мотиви по тях По отношение на направеното с отговора възражение за прихващане на исковата сума със сторените от наемателя разходи за подобрения и необходими ремонти, въззивният съд посочил, че първата инстанция не е приела за разглеждане същото, поради което не следвало да се излагат изводи по същество. По отношение на останалите възражения (за забава на кредитора, за задържане и за неизпълнен договор) въззивният съд посочил, че те не са уточнени от ответника, не се поддържат с въззивната жалба и че доколкото произтичат от основното възражение на ответника за неизправност на наемодателя по чл.230 ал.1 ЗЗД, което е неоснователно, те също са неоснователни. Съдът отхвърлил и възраженията на ответника за липса на разкрити самостоятелни партиди на името на дружеството – наемател, като посочил, че това е без значение за дължимостта на консумативните разноски по договора за наем. Оспорването на факта на реалното потребление на вода и ток в имота съдът също намерил за неоснователно въз основа на приетото по делото заключение на вещо лице. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, поставеният процесуалноправен въпрос длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по възраженията на ответника, направени с отговора срещу исковата молба, ако не са заявени изрично с въззивната жалба, не обуславя обжалваното решение. Инстанцията по същество действително е посочила в мотивите си, че част от възраженията на ответника не се поддържат във въззивната жалба, но въпреки това тя ги е разгледала и ги е намерила за неоснователни поради подчинеността им на също неоснователното основно възражение за неизправност на наемодателя по смисъла на чл.230 ал.1 ЗЗД. Затова питането длъжна ли е тази инстанция да разгледа възражения, направени с отговора срещу исковата молба, но не и във въззивната жалба, е без значение за крайния резултат от спора. Материалноправните въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Нито едно от решенията на ВКС, посочени и представени от касатора, не разрешава някой от повдигнатите в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси. Решение по т.д.№ 143/ 2012 г., ІІ т.о. дава отговор на въпроса какво е основанието за заплащане на разноските за ремонт, извършен за привеждане на наета вещ в състояние, годно за обичайното й ползване, когато наемодателят не е изпълнил задължението си по чл.230 ал.1 ЗЗД. Разрешението няма общо с фактическите констатации по настоящето дело, което не касае претенция за разноски за ремонт, нито е установено неизпълнение на задължението на наемодателя по чл.230 ал.1 ЗЗД. То няма нищо общо и с въпросите на касатора. Без връзка с тези въпроси и с фактите по делото е и тълкуването на закона, обективирано в решение по гр.д.№ 5958/ 2015 г., ІV г.о. – че наемателят не дължи плащане на наемната цена, ако наемодателят не е изпълнил задължението си да му предаде наетата вещ. Същото важи и за решение по т.д.№ 72/ 2011 г., І т.о., в което исковете срещу наемателя са уважени и което не съдържа разрешение по никой от повдигнатите от касатора правни въпроси. Решение по гр.д.№ 1646/ 2010 г., ІІІ г.о. дава отговор на правния въпрос може ли държателят да претендира стойността на извършени в нает имот ремонти с цел привеждането му в състояние, годно за ползване по предназначение, съобразно правилата на неоснователното обогатяване. Този въпрос не е свързан по никакъв начин с конкретиката по настоящето дело. А що се касае до решение по т.д.№ 825/ 2012 г., ІІ т.о., то разрешава спор за дължимост на наемна цена в хипотеза, когато наемателят по договор за наем е бил обективно възпрепятстван да ползва наетата вещ по нейното предназначение поради действия на трети лица. Това няма никакво отношение към настоящия спор, с оглед релевираните твърдения на страните и установените правнорелевантни факти. Поради това не може да се приеме, че по обуславящите въпроси са налице предпоставките по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Такова не може да бъде допуснато и по доводите за очевидна неправилност на обжалвания акт. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява евентуални пороци на въззивното решение, той може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност изхождайки от самия акт и въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В случая жалбоподателят не формулира в изложението си други твърдения, освен за противоречия на правните разрешения на въззивния съд с установената практика. Щом такива не са налице и неправилността не може да се изведе от съдържанието на самия акт, без подлагането му на допълнителен контрол, тя не може да бъде окачествена като очевидна по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд