Определение № 282 от 23.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4871/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, Комисията), чрез процесуален представител С. К. – гл. инспектор в ТД – София на КОНПИ против определение № 2478/02.10.2024 г. по ч. гр. д. № 2373/2024 г. на Апелативен съд – София.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответникът по жалба Я. М. Ф. не взема становище.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 261936/13.03.2024 г. по гр. д. № 13162/2019 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, 1-ви състав, с което е оставена без уважение молба на КОНПИ за изменение по чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение № 260089/05.02.2024 г. в частта му за разноските.

За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск на Комисията срещу ответника Я. М. Ф. с правно основание чл. 151, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 1, във вр. с чл. 141 ЗПКОНПИ. Посочил е, че с постановеното по делото решение е отхвърлен искът на КОНПИ за отнемане от ответника на имущество на обща стойност 514 093. 60 лв. и Комисията е осъдена да заплати на ответната страна разноски в размер на 12 060 лв. (от които 12 000 лв. - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство) и държавна такса от 20 563. 74 лв. Развити са съображения, че съгласно § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗПКОНПИ приложим закон към процесния случай е именно този закон като при образуването на производството, по силата на чл. 154, ал. 3 ЗПКОНПИ от ищеца не е била събрана предварително държавна такса. Съставът на втората инстанция е установил като безспорно, че производството по делото е приключило с решение за отхвърляне на предявения иск и в съответствие с разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ е формирал извод, че ищецът на общо основание следва да носи отговорност за държавната такса и разноските по делото. Посочил е още, че законът в сегашната си редакция не предвижда пълно освобождаване от заплащане на държавната такса на Комисията, а единствено освобождаване от нейното предварително внасяне. Тълкувайки правилото на чл. 157, ал. 2 ГПК, е намерил, че разпоредбата задължава съдът да присъди държавната такса, независимо от това коя страна е отговорна за внасянето й, съобразно изхода на правния спор. Въззивният съд е споделил становището, при позоваване на определение № 13/12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на ВКС, IV г. о., че ЗОПДИППД (отм.) не предвижда хипотеза, в която Комисията да дължи държавна такса по предявения иск, но по следващите два закона – ЗОПДНПИ (отм.) и ЗПКОНПИ (сега с наименование ЗОНПИ), държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото. Не е възприет довода на жалбоподателя, че следва да намери приложение разрешението, дадено в посоченото от него определение № 328/26.06.2012 г. по ч. гр. д. № 318/2012 г. на ВКС, I г. о., по съображения, че не представлява актуална съдебна практика като постановено по отменен закон, а сега действащата правна уредба е различна. По отношение на присъдените на ответника разноски за адвокатско възнаграждение, въззивният състав е споделил мотивите на първостепенния съд, че възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК може да бъде направено най-късно до приключване на устните състезания в съдебното заседание, в което делото е било обявено за решаване. Доколкото е установено, че към датата на съдебното заседание, на което е даден ход по същество на делото и страните са представили списък с разноски по чл. 80 ГПК, представителят на КОНПИ не е възразил срещу размера на заплатеното адвокатско възнаграждение на насрещната страна, а е сторил това едва с молбата по чл. 248 ГПК, то въззивният съд е намерил за правилна преценката на първоинстанционния съд за преклузия на възражението за прекомерност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Дължи ли се държавна такса от субституента на притезанието при публично държавно вземане, когато държавен орган сезира съда като представител на държавата в изпълнение на възложената със закон компетентност? Правото за образуване на производства по реда на ЗОНПИ, представлява ли защита на интереси от по - висш ранг – публични държавни вземания по смисъла на ДОПК – чл. 162, ал. 2, т. 5?“;

2. „Следва ли разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ да се тълкува във връзка с чл. 159 ЗОНПИ и субсидиарното приложение на чл. 84, т. 1 ГПК, вр. с чл. 162, ал. 2, т. 5 ДОПК, а именно, че систематичното тълкуване на нормите дават правилото, че при отхвърляне на искове, по които страна е КОНПИ, в качеството на субституент на държавата, респ. е налице оттегляне на искове, то разпоредбите на чл. 157, ал. 2, вр. с чл. 159 ЗОНПИ, вр. с чл. 84, т. 1 ГПК, освобождават КОНПИ от внасяне на държавна такса?“;

3. В кои случаи при образувани производства, по които страна е държавен орган, е приложима нормата на чл. 84, т. 1, във вр. с чл. 71, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, предвид обстоятелството, че КОНПИ е държавно учреждение и действа в качеството на процесуален субституент на държавата?“.

Първото питане се поставя с оглед поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без обаче да се сочи конкретна практика на ВКС. Спрямо второто и трето питане се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Повдигнатите от жалбоподателя въпроси обобщено се свеждат до това дължи ли заплащане на държавна такса КОНПИ, като процесуален субституент на държавата, при отхвърляне, респ. оттегляне на иск по чл.153, ал.1 от ЗОНПИ. Така поставено, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и сочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По въпроса относно производствата по гражданска конфискация по реда на ЗОПДНПИ (отм.) и ЗОНПИ е създадена трайно установена и последователна съдебна практика на ВКС, а решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изцяло в съответствие с нея. Съгласно установеното в практиката, разрешението, че Комисията не дължи държавна такса в производства по гражданска конфискация е било обосновано в старата съдебна практика при действието на първия ЗОПДИППД (отм.) с отсъствието в този закон на специални разпоредби за държавните такси. Във връзка с това разрешение е възприето становището, че Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. В следващия по време ЗОПДНПИ (отм., 23.01.2018 г.) и в сега действащия ЗОНПИ обаче, изрично законодателят е разписал норми за дължимост на държавните такси в производството, които се присъждат в зависимост от изхода на спора, макар да не се събират първоначално при завеждане на делото – чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. При действието на тези разпоредби е формирана актуалната към настоящия момент съдена практика, според която КОНПИ дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. Комисията е публично държавно учреждение, но вземането – предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно. Приема се още, че в производството по ЗОНПИ Комисията не брани интереси от по - висш порядък, тъй като не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира установени публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. В този смисъл е приетото в практиката на ВКС, обективирана в определение № 6028 от 20.12.2024 г. по ч. гр. д. № 4863/2024 г. на III г. о., определение № 4274 от 26.09.2024 г. по ч. гр. д. № 2782/2024 г. на III г.о., определение № 2226 от 08.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1386/2024 г. на III г.о., определение № 2366 от 03.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на III г. о., определение № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV г. о., определение № 1666 от 15.06.2023 г. по гр. д. № 170/2023 г. на IV г. о., решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на IV г. о. и други. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение като е приел, че КОНПИ дължи заплащане на държавните такси по делото в зависимост от резултата, на основание чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ (сега ЗОНПИ). Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,