Определение № 50015 от 14.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 956/2022 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на публичен изпълнител срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ответниците „Анджи и Ко“ ЕООД и А. Ж. не изразяват становище. Третото лице - помагач на страната на ответниците „Алианц Банк България“ АД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на държавата на договор за продажба, с който първият ответник е продал на втория недвижим имот - апартамент в [населено място] като сключен след връчване на заповед за възлагане на ревизия на първия ответник и с намерение да се увредят публичните взискатели.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че не е налице основната предвидена в т. 4 на чл. 216, ал. 1 ДОПК предпоставка „намерение за увреждане“ поради недоказаност на същата. Извода си е основал върху приетите за установени обстоятелства, че процесният договор бил сключен като част от поредица продажби на самостоятелни обекти в сграда, построена от първия ответник в рамките на обичайната му търговска дейност, както и че сключването било извършено в изпълнение на предварителен договор, предхождащ връчването на заповедта за ревизия. Последният бил сключен по инициатива на втория ответник за задоволяване на семейната нужда от жилище, и то при положение, че имотът бил обявен за продажба и по-рано, при което бил предмет на извършени и от редица други потенциални купувачи огледи. За пълното покриване на цената по окончателния договор третото лице - помагач предоставило на втория ответник банков кредит, обезпечен с вписана впоследствие законна ипотека върху продадения имот в полза на банката, като пълният размер на цената бил заплатен по банкова сметка на първия ответник. Посочил е също, че в процеса на подготовка на сделката е било издадено от НАП и използвано от страните удостоверение, съгласно което продавачът няма задължения. Установил е освен това, че не е налице свързаност на страните по сделката, както и че след сключване на сделката в имуществото на дружеството-продавач е останал друг недвижим имот на стойност по данъчна оценка, покриваща повече от 80 % от впоследствие установените с ревизията данъчни задължения. Отрекъл е намерение за увреждане да се разкрива от факта, че в хода на ревизията първият ответник представил подписана справка, в която не са били отразени притежаваните към този момент недвижими имоти, мотивирайки извода си с възможността за установяване на такива имоти от публичния регистър и с липсата на предупреждение за последиците при невярно съдържание на справката. Анализирайки горните факти, съдът е приел, че същите не разкриват намерение за увреждане на публичния взискател. Отхвърлил е като неоснователен и довода на жалбоподателя за възможност на продавача след връчването на заповедта за ревизия да се откаже от договора, като понесе съответните последици (задатък, неустойки) предвид задължителната сила на предварителния договор и изискванията за добросъвестно изпълнение на поетите договорни задължения, както и предвид липсата на основание за продавача да развали договора на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД поради отсъствието на неизпълнение от страна на купувача.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

• налице ли е умисъл за увреждане на публичния взискател при връчена заповед за възлагане на ревизия, когато в резултат данъчни задължения бъдат установени след сключване на сделката; има ли обратно действие установяването на данъчни задължения за минал период спрямо попълнена декларация по чл. 264 ДОПК за липса на данъчни задължения към дата преди тяхното установяване и невярна ли се явява същата;

• има ли ищецът правен интерес от установяване на относителната недействителност на сделка относно имот, който се намира в имуществото на ответника и към датата на предявяване на иска и вписване на исковата молба е обременен с ипотека в полза на кредитор;

• разполага ли с оперативна самостоятелност данъчният орган за насочване на иска към избран от него обект или искът следва да бъде насочен към всички възможни обекти в случай на реализиране на отговорност по реда на чл. 216 ДОПК;

• представлява ли нормална търговска практика и липсва ли евентуален умисъл за избягване плащането на бъдещи данъчни задължения разпореждане с недвижим имот след връчване на заповедта за ревизия.

Не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване.

На първо място, поставените въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са от правно естество, да са включени в предмета на спора и да са обусловили правните изводи на въззивния съд.

Съобразно изложените към въззивното решение мотиви правният извод на съда се свежда до липса на основната предпоставка по т. 4 на чл. 216, ал. 1 ДОПК, а именно намерение за увреждане. Към този правен извод поставените въпроси нямат отношение. Що се отнася до поставения в основата му извод за липса на намерение за увреждане, последният представлява констатация за неосъществяването на правнорелевантен факт, т. е. е от фактическо естество. От тази гледна точка относими към него могат да бъдат само процесуалноправни въпроси във връзка с правилата за попълване на делото с факти и доказателства и за тяхната оценка, каквито правни въпроси не са формулирани.

Конкретно първата част от първия въпрос и четвъртият въпрос не са правни, а фактически, доколкото се отнасят до възможността фактът на връчване на заповедта за ревизия да представлява единствено и достатъчно доказателство за намерение за увреждане. Самото намерение обаче представлява не правен извод, а факт, установим въз основа на доказаните отделни факти, които могат да бъдат различни според особеностите на конкретния случай. Да се приеме, че във всички случаи на разпореждане след връчване на заповедта за ревизия намерението за увреждане се установява само въз основа на факта на връчване на заповедта, когато по-късно ревизията установи наличие на публични задължения, би означавало да се въведе презумпция за наличие на намерение, каквато в чл. 216 ДОПК не е установена, а моментът на връчване на заповедта и намерението за увреждане са уредени като самостоятелни кумулативни предпоставки, подлежащи на доказване поотделно.

Втората част от първия въпрос не се явява обусловила правните изводи на въззивния съд, тъй като декларацията по чл. 264 ДОПК и действието на ревизионния акт не са били предмет на обсъждане от въззивния съд.

Същото се отнася и до втория въпрос, доколкото наличието на интерес от обявяване на относителна недействителност, и то при наличието на посочените във въпроса условия (вписана към момента на предявяване на иска ипотека в полза на трето лице) не е обсъждано от въззивния съд. Освен това, доколкото правният интерес се явява процесуална предпоставка за допустимост на иска, така формулираният въпрос е относим само към хипотезата на прекратяване на производството.

Що се отнася до последния въпрос относно възможността за избор на публичния взискател/изпълнител да атакува на основание чл. 216 ДОПК една или повече сделки на длъжника, достатъчно е да се отбележи, че същият се явява очевидно неотносим към спора.

На второ място, не е обоснована и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се сочи също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложената аргументация се свежда до възпроизвеждането на текста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че отговорите на поставените въпроси биха били от съществено значение за развитието на правото, като общо се излага, че са необходими с оглед създаването на съдебна практика, която да даде авторитетно тълкуване на поставените въпроси, както и насоки за правилното им прилагане от съдилищата, и биха довели до запълване на наличните празнини в правнонормативната уредба, без обаче да е обосновано наличието на такива непълноти. Конкретни аргументи не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

С тези мотиви съдът