Определение № 1177 от 12.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2959/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор С., и от М. А. К., чрез адв. Г. Г., срещу въззивно решение № 163 от 16.02.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 1871 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260585/07.04.2023 г. по гр.д. № 1996/2021 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на М. А. К. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпления, за които е оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва от 27.06.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. и за законна лихва за периода 29.09.2010 г. - 27.06.2019 г. В касационната жалба на Прокуратурата на РБ са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Искането е за отмяна на решението и намаляване на присъденото обезщетение. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване от Прокуратурата на РБ се поставят следните въпроси: за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства при прилагане принципа на справедливостта, както и как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По въпросите се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ВКС, т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС, решение № 50073/2023 г. по гр.д. № 3257/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 53/2024 г. по гр.д. № 2382/2023 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 276/2017 г. по гр.д. № 106/2017 г. на ВКС, ІV г.о. Ответникът по касация М. А. К. не взема становище по касационната жалба. В касационната жалба на М. А. К. са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявения иск. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът изброява съдебни актове, на които според него въззивното решение противоречи относно критериите за определяне на обезщетението по справедливост. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставя въпроса от кой момент се дължи лихва за деликта по ЗОДОВ. Сочи и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касация Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: От фактическа страна по делото е установено, че досъдебното производство е образувано на 28.09.2010 г. с извършването на претърсване и изземване на подробно описани вещи от домовете, които обитавали касатора К. и майка му, както и от лекия автомобил, който той ползвал, а с протокол за доброволно предаване ищецът е предал на разследващите ловен автомат „Escort Magnum“. На 29.09.2010 г. К. е бил привлечен като обвиняем за участие в организирана престъпна група по чл. 321 НК за извършване на престъпление по чл. 277а, чл. 278, чл. 278а, чл. 339 от НК. Постановено е задържането му за 72 часа, а впоследствие е била определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 1000 лева. По образуваното НОХД № 455/2018 г. на ОС-Русе след проведени 3 съдебни заседания с участие на ищеца, на 17.10.2018 г. е постановена осъдителна присъда, отменена с присъда от 04.02.2019 г. на АС Велико Търново, която след протест е влязла в сила на 27.06.2019 г. От свидетелските показания се установява, че ищецът бил разстроен от отнемането на разрешителното да носи оръжие и от невъзможността да практикува ловното си хоби. Корял се за смъртта на майка си, настъпила една година след началото на наказателното производство и извършените обиски. Искал да започне работа в полицията или в митницата по специалността „Право“, която бил завършил, но се опасявал, че наказателното производство може да е препятствие за това. Колеги и познати му се подигравали, че бил „трафикант“. Ограничил контактите си, затворил се, напълнял и получил хипертония. При постановяване на осъдителната присъда бил съкрушен. След оправдателната присъда останала обидата от обвинението. Според заключението на съдебно-психиатричната експертиза психичните преживявания на ищеца във връзка с наказателното производство сочат на протрахирана депресивна реакция (адаптационно разстройство), проявила се през периода 2010-2013 г. и от 2012 г. е с първична хипертония. Пред въззивния съд предмет на спора е бил обемът на търпените вреди и справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на размера на дължимото обезщетение по справедливост съдът е взел предвид тежестта и характера на обвинението (тежки умишлени престъпления, за едно от които е предвидено наказание лишаване от свобода до осем години по смисъла на чл. 93, т. 7 НК); продължителността на наказателното преследване - производството срещу ищеца е продължило около осем години и девет месеца, за което е прието, че е извън разумния срок; характера и интензитета на търпените мерки на процесуална принуда (задържане за 72 часа, а след това - парична гаранция в размер 1000 лева), както и претърпените от ищеца морални страдания от преживения страх, тревоги и притеснения. Съобразени са извършените претърсвания и изземвания, станали достояние на семейството, колеги и познати; постановената осъдителна присъда от първоинстанционния съд (наказание пробация и три месеца лишаване от свобода с отлагане на изтърпяването); отнемането на разрешението за използване на оръжие. На ищеца не е върнато предаденото оръжие ловен автомат „Escort Magnum“, което не е преценено от съда като обуславящо по-висок интензитет на вреди. Съобразено е, че при повдигане на обвинението ищецът е бил на 27 години, със завършено юридическо и икономическо образование, като няма данни да е работил на длъжност, изискваща юридическо образование. При кандидатстване за работа в „Русенска корабостроителница Запад“ АД му е било отказано назначаване на длъжността „началник охрана“ поради липса на разрешително за носене на оръжие. Съдът е посочил, че няма други данни ищецът да е кандидатствал за друга работа, заемането на която да е било препятствано от повдигнатото обвинение и висящото наказателно производство и в този смисъл е приел за необосновани твърденията за ограничения в професионалното развитие. Въз основа на изслушаните свидетелски показания съдът е приел за установено, че повдигането на обвинение е причинило на ищеца душевни страдания и неудобства и е довело до промяна в поведението и начина му на живот. Преживените душевни страдания и неудобства са в рамките на обичайните, съпътстващи незаконно обвинение в престъпление – изпитвал тревога и страх, станал раздразнителен, проявил депресивна реакция. В този смисъл те не се нуждаят от изрично доказване, а се презумират с оглед на презумпцията за невиновност и конституционно защитените основни човешки права. Предвид изложеното съдът е приел, че ищецът е търпял значителни по продължителност и интензитет вреди, свързани и с продължилото наказателно производство извън разумния срок, които следва да се обезщетят чрез заплащане на сумата от 15000 лв. По отношение на оплакването за неправилност на определената начална дата, от която се дължи обезщетението, е отхвърлено като неоснователно, съдът е посочил, че фактическият състав, от който ищецът черпи права, е осъществен с влизане в сила на оправдателната присъда и от този момент се дължи обезщетението за незаконно повдигане на обвинение. При тези мотиви на въззивния съд решението не следва да се допуска до касационно обжалване поради следното. По касационната жалба на Прокуратурата на РБ: Поставените въпроси са обусловили изхода на спора, но същите са разрешени не в противоречие, а в съответствие със задължителните указания, дадени с ППВС 4/1968 г., както и константната практика на ВКС, включително цитираната от касатора. В нея се приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда, а справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението, не е абстрактно понятие, а предпоставя за всеки отделен случай съдът да извърши преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства. Конкретно при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение; съдебното му минало, разгласяването и публичността на обвинението, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и др. В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения, а е взел предвид всички установени по делото релевантни факти, като ги е съобразил поотделно и в съвкупност и е обосновал извода си за размера на дължимото обезщетение. По касационната жалба на М. А. К.: Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т. 1 – 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т. 1 от ТР 1/2010 по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. В случая във връзка с посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът не следва сам да формулира въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало. Доколкото липсва яснота и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ от касаторът, обосновал решаващите изводи на съда, не следва да се обсъжда и въпросът за наличие на хипотезите по точка 1 от чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед на цитираните решения на ВКС, за които се сочи, че не са съобразени от въззивния съд. В случая изложението на касатора за допустимост на касационното обжалване съставлява по същността си излагане на доводи за материална незаконосъобразност на въззивното решение, свързани с преценката на фактическата обстановка по делото. Само за пълнота следва да се посочи, че доколкото и в касационната жалба на Прокуратурата на РБ се обсъждат критериите за определяне на обезщетението по справедливост, важимо е изложеното по-горе относно тях. По въпроса от кой момент се дължи лихва за деликта по ЗОДОВ касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно ТР 1/2010 по т.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая следва да се отбележи, че касаторът не е обосновал цитираното от него основание, а още повече поставеният въпрос е изяснен в задължителното за прилагане ТР № 3/2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. В т. 4 от него е прието, началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва е от влизане в сила на оправдателната присъда за извършено престъпление. Тази принципна постановка е доразвита в съдебната практика на ВКС – напр. решение № 191 от 20.05.2015 г. по гр. д. № 6686/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 42 от 1.07.2019 г. по гр. д. № 1914/2018 г. на ВКС, III г. о. и др., като се приема, че обезщетението за вреди от неоснователно обвинение се определя и съответно се дължи към влизането в сила на оправдателната присъда или прекратяването на наказателното преследване, тъй като от този момент се прекратяват увреждащите въздействия върху личната и имуществената сфера на пострадалия и са претърпени голямата част от нанесените вреди. Липсват предпоставки, които да обосновават преосмисляне или осъвременяване на възприетото разбиране. Предвид изложеното касационно обжалване по този въпрос не следва да се допуска. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,