Определение № 4623 от 16.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2132/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника - Прокуратурата на Република България срещу решение № 313 от 20.03.2025 г. г. по в. гр. д. № 1366/2024 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 942 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 6001/2023 г. на Софийски градски съд в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца П. Л. Б. сумата 14 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в престъпление по чл. 321,, ал. 3, пр. 3 вр. с ал. 1 вр. с чл. 253, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1, пр. 2 НК и чл. 253, ал. 5 вр. с ал. 3, т. 1 вр. с ал. 2, пр. 2 вр. с ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда по НОХД № 470/2022 г. на ВКС, ведно със законната лихва от 19.05.2023 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт да бъде намалено до справедливия им размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба жалбоподателят релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички конкретни обстоятелства, които обуславят справедливия размер на неимуществените вреди?, който твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, и 2. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ?, който счита за разрешен в противоречие с решение № 50209/02.11.2022 г. по гр.д. № 811/2022 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 60200/28.10.2021 г. по гр.д. № 3764/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 60245/18.01.2022 г. по гр.д. № 996/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о.. Ответникът по касационната жалба – ищецът П. Л. не подава отговор на същата. Касационната жалба е допустима като подадена в срок, от надлежна страна и като насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Второинстанционният съд е приел по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата за вреди от непозволено увреждане от незаконно обвинение в престъпление в хипотезата на постановена влязла в сила на 19.05.2023 г. оправдателна присъда. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, включващи се в понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е продължителността на воденото наказателно производство – около 14 г. в досъдебна и съдебна фаза (от м. декември 2009 г. до 19.05.2023 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда), която надхвърля разумната продължителност и не е установено да е обусловена от действията на самия ищец, който е имал коректно процесуално поведение, и възрастта на ищеца – 47 г. в началото на наказателното преследване и 61 г. в края му. Взел е предвид и вида и тежестта на повдигнатото обвинение за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Отчел е, че спрямо пострадалия е била наложена най-леката мярка за неотклонение – „подписка“. Съобразил е, че от приетите в процеса доказателства, вкл. гласни такива, не се установяват трайни увреждания на физическото и психическото здраве на пострадалия, твърдяните оставане без работа и социална изолация, които да са в причинно – следствена връзка с процесното непозволено увреждане. Отчел е също конкретната икономическа конюнктура към момента на приключване на процесното наказателно производство. Горепосочените конкретни обстоятелства, преценени в тяхната съвкупност и взаимовръзка, са мотивирали решаващият съд да приеме предявеният иск за частично основателен до размера на сумата от 14 000 лв., съставляваща справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд в настоящия състав намира следното: Поставените от касатора два въпроса могат да бъдат обобщени в един въпрос, касаещ начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и критериите, които трябва да бъдат установени и взети предвид от решаващия съд за точното прилагане на принципа на справедливост. Така преформулиран и обобщен поставеният въпрос притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. спрямо него е осъществено общото основание за допускане на касационния контрол. Същият обаче е разрешен в съответствие с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 112/14. 06. 2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС; решение № 140 от 14.12.2017 г. по гр. д. № 919/2017 г. на III г. о. на ВКС; решение № 361 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 1851/2023 г. на IV г. о. на ВКС и др., вкл. посочените от касатора), поради което спрямо него не е осъществено релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според горепосочената съдебна практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди от квалифицирания деликт по ЗОДОВ се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например вида и тежестта на незаконното обвинение в престъпление; продължителността на наказателното производство; наличието или не на наложена мярка за неотклонение и/или на процесуална принуда, както и техния вид и срок; засягането на физическото и психическото здраве на увредения, респективно неговото влошаване поради наказателното преследване; негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот; възрастта на пострадалия, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В мотивите към решението си решаващият съд следва да обсъди всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. В конкретния случай, въззивният съд е съобразил горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в своето решение, постановявайки го изцяло в съответствие със същата. Решаващият съд е взел предвид именно горепосочените правнозначими обстоятелства, установени спрямо ищеца – вида и тежестта на процесното обвинение в престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; значително надхвърляща разумната продължителност на процесното наказателното производство от около 14 г., през които ищецът е търпял болки и страдания, ненадхвърлящи обичайните при подобни деликти; взетата най - лека мярка за неотклонение – „подписка“; възрастта на пострадалия през 14 - годишното времетраене на наказателното преследване, която преминава от средна към зряла (61 г.), в която в никой случай не е лесно поставянето на „ново начало“ в живота; липсата на трайни здравословни увреждания спрямо пострадалия; чистото му съдебно минало с оглед издаденото свидетелство за съдимост, отразяващо настъпила реабилитация за две осъждания с изтърпени наказания по НК и НПК, и социално-икономическите условия в страната към релевантния период на наказателното преследване. Извършил е съвкупна преценка на горепосочените конкретни правнозначими обстоятелства, посочвайки кои приема за определящи (продължителността на наказателното производство, надхвърляща значително разумната такава, необусловена от поведението на ищеца, тежестта на незаконното обвинение и напредналата възраст на пострадалия), след което е определил размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, съобразявайки нормата на чл. 52 ЗЗД. Поради неосъществяване на релевираните общо и допълнително основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационен контрол на атакуваното въззивно решение по горепосочения правен въпрос не следва да бъде допускан. Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване – вероятна нищожност и вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение