Определение № 5735 от 09.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1525/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. М. Т. срещу решение № 1244 от 08.11.2023 г. по в.гр.д.№ 474 от 2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, с което потвърдено решение № 3038 от 03.11.2022 г. по гр.д. № 8457 от 2021 г. на Софийски градски съд, ГО, I-14 състав за отхвърляне на предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК от В. М. Т. против М. М. Г. за признаване за установено, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от първи надпартерен етаж от масивна двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 94 кв.м., заедно с две зимнични помещения /югозападни в сутерена на сградата/, таванско помещение, заемащо цялото подпокривно пространство на сградата и урегулирания поземлен имот, върху който е построена тази сграда, подробно индивидуализирани в решението.

В касационната жалба се твърди, че решението на съда е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основание за касационно обжалване по чл 281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Представлява ли обща част по естеството си земята, върху която е построена сградата и има ли тази земя различен правен статут от земята, представляваща дворно място ?

2. В противоречие на закона /на чл.185 ЗУТ/ ли е приетото, че е обособена/завзета част от общите части на сградата, въпреки че липсва нотариално заверено съгласие на всички етажни собственици за това ?

3. Може ли да бъде валидно решение, при което съдът е пропуснал и не е обсъдил гласни и писмени доказателства, представени и събрани в процеса ?

По поставените въпроси се твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 34 от 15.08.1983 г. по гр.д.№ 11 от 1983 г. на ОСГК на ВС, решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 979 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 734 от 14.03.2011 г. по гр.д.№ 1270 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 211 от 13.09.2011 г. по гр.д.№ 1940 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о.

В писмен отговор от 01.04.2024 г. ответникът по жалбата М. М. Г. оспорва тази жалба. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да му се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: С констативен нотариален акт № 56 от 28.03.1929 г., том IV, регистър 651, нот.дело № 634 от 1929 г. М. Р. Г. е бил признат за собственик на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], парцел *. от кв.*, с площ 207,30 кв.м., с построената в него двуетажна масивна постройка с площ от 94 кв.м., при съседи, описани в акта, а със записка за вписване от 28.03.1929 г. актът е вписан.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 152 от 17.10.1959 г., том XX, дело № 3754 от 1959 г. М. Р. Г. е продал на Д. М. С. собствен недвижим имот, представляващ партерен етаж /апартамент/, състоящ се от две стаи, хол, кухня и клозет в двуетажната сграда, находяща се в [населено място], [улица], застроена върху 94 кв.м., в парцел *./5/ в кв.*, с общо пространство на парцела 207 кв.м., при съседи: улица Ж., Н. Б., наследници на Г. Г. и държавна сграда, заедно с 1/2 идеална част от общите части на сградата и едно мазе /североизточно/. Изрично в акта е посочено, че не се прехвърлят таванското помещение и дворното място.

Не е било спорно между страните и от представените удостоверения за наследници е установено, че М. Р. Г. е починал на 30.07.1961 г. и е оставил за наследници по закон: съпругата си И. Д. Г., сина си М. М. Г. и дъщеря си Д. М. С.. Съпругата И. Г. е починала на 02.08.1973 г. и е оставила за наследници двете си деца М. Г. и Д. С.. От удостоверение, издадено по гр.д.№ 72 от 1961 г. от 23.08.1961 г. на Софийски народен съд-Сталински район се установява, че Д. С. се е отказала от наследството, останало от баща й М. Г., като отказът е вписан в специалната книга на съда под № 72 от 1961 г. Видно от удостоверение № 92/73 от 22.08.1973 г. на Софийския районен съд- I район, на 21.08.1973 г. Д. С. е подала молба, с която заявява, че се отказва от наследството, останало от покойната й майка И. Г., като отказът е вписан в специалната книга на съда под № 92 от 1973 г. Видно от удостоверениe за наследници № РСЦ18-УГ01-7440 от 05.12.2018 г. Д. М. С. е починала на 26.11.2018 г. и е оставила за единствен наследник дъщеря си и ищца по делото В. М. Т..

С нотариален акт № 26 от 06.12.2005 г., том IІІ, peг.№ 4858, дело № 393 от 2005 г. М. М. Г. е признат за собственик по наследство и отказ от наследство на недвижим имот, представляващ първи надпартерен етаж от масивна двуетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 94 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, вестибюл, баня с тоалетна и стълбище, заедно с две зимнични помещения- югозападните в сутерена на сградата, заедно с таванското помещение, заемащо цялото подпокривно пространство, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и заедно с урегулирания поземлен имот, върху който е построена сградата, целия с площ от 218,45 кв. м. по скица, а по нотариален акт с площ от 207,30 кв. м., който имот съгласно действащия план за регулация, утвърден със заповед № РД-50-09-252А от 18.09.1989 г. представлява парцел *.-* от кв.*, по плана на [населено място], м.„Ц." при граници: ул.Ж., УПИ *.-*, УПИ *.-*, УПИ *.-***.

От разпитаните свидетели С. Т. и Т. П., чиито показания съдът е кредитирал, е прието за установено, че на първия етаж от сградата живее семейството на ищцата, а на първия надпартерен етаж- семейството на ответника. Таванското помещение на сградата представлява общо пространство, разделено с етажерки и секции, което се използва за книгохранилище, с дървени подпори, прозорец и мебели. В това помещение се намирала колекция от стари книги, вестници и документация на М. Р., която ответникът надградил.

Въз основа на заключение на съдебно-техническата експертиза е прието, че таванското помещение представлява общо пространство, тоест в него няма обособени отделни тавански помещения. В същото се намирали комини на жилищните етажи, както и разширителен съд и част от тръбна разводка на отоплителна инсталация. Дворното място било равно оградено с телена ограда с различна височина, затревено, с дървета, храсти и цветя. Около жилищната сграда от север, изток и юг са оформени алеи с каменни плочи. Към момента на изготвяне на заключението няма вход от партерния етаж към дворното място. Съгласно проекта на двуетажната къща на М. Г. от 1925 г. /намиращ се на листове 21, 22 и 23 от делото/, тя се състои от сутерен, партерен етаж и първи етаж, като за достъп до партерния етаж от североизток по източната фасада е била предвидена и изградена веранда със стълбище, които понастоящем не съществуват. Входът за дворното място е от северозапад през метална врата.

При така установената фактическа обстановка съдът е намерил за неоснователни доводите на ищцата, че е придобила вещното право на собственост върху претендираните от нея обекти въз основа на наследствено правоприемство от майка си Д. С., която от своя страна пък била придобила вещното право върху имотите на основание наследство от родителите си и договор за покупко-продажба от 17.10.1959 г. Съдебният състав е посочил, че доколкото не е установено към момента на придобиване на имота /удостоверено с нотариален акт от 28.03.1929 г./ общият наследодател на страните М. Р. Г. да е бил в брак с някого, то този имот /дворното място и двуетажната сграда в него/ са били негова индивидуална собственост. Поради това на основание чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 ЗН /ДВ.бр.22 от 29.01.1949 г./ след смъртта на М. Р. Г. всеки от наследниците му /съпругата му и двете му деца/ е наследил по 1/3 от имуществото му. Дъщерята Д. С. се е отказала от наследството, останало от баща й и от майка й, като съдът е приел, че извършените откази са действителни, надлежно са вписани в специалната книга на съда и са породили правните си последици. Тъй като съгласно чл.53 ЗН делът на отказалия се наследник уголемява дяловете на останалите наследници, след смъртта на М. Р. Г. и впоследствие на съпругата му И. Г. и след отказа на Д. С. от наследството на родителите й, собствеността е преминала в патримониума на брата М. М. Г.. Затова изводът на съда е, че ищцата В. Т. /дъщеря на Д. С./ не е собственик по наследство на претендираните имоти, бивша собственост на дядо й М. Р. Г..

На следващо място, съдът е приел, че ищцата е собственик по силата на наследяването от майка си Д. С. на партерен етаж /апартамент/ от двуетажната сграда, ведно с 1/2 ид.ч. от общите части на тази сграда, но не и на изрично изключените от предмета на сключения с Д. С. договор от 17.10.1959 г. таванско помещение и дворно място, в което е изградена сградата. За да отговори на въпроса за това представлява ли таванското помещение обща част на сградата, съдът е съобразил статута, който то е имало към момента на възникване на етажната собственост, станало с продажбата на апартамент на партерния етаж през 1959 г. Цитирал е Тълкувателно решение № 34 от 1983 г. на ОСГК на ВС, според което, ако подпокривното пространство представлява само обем между последната етажна плоча и покрива, то е обща част по естеството си, но когато има нужната височина и в него могат да се изградят складови помещения, трябва да се приеме, че е обща част по предназначение. Промяната в предназначението може да се извърши по общо съгласие на собствениците, за което не се изисква особена форма, като може да бъде дадено и мълчаливо или да следва недвусмислено от поведението им- Тълкувателно решение № 39 от 1987 г. на ОСГК на ВС. Освен това, общите части по предназначение могат да преминат в самостоятелна собственост на някои от собствениците или на трети лица, а също и да се придобиват по давност. Според съда, в случая липсват доказателства за извършено преустройство чрез изграждане на отделни тавански помещения, а от приетата техническа експертиза и свидетелските показания се установява, че това е едно общо пространство. Експертизата установява също така, че достъпът до таванското помещение е по стълбище във входа на сградата, което не преминава през жилището на втория етаж, а отворът към таванското помещение е 0,98/1,97 м., т. е. има височина поне 1,97 м. Свидетелите свидетелствали за това, че в продължение на около 40 години таванът се ползвал като библиотека /книгохранилище/, с изградени в същото стелажи за книги, а след това се е ползвал като кабинет, имал прозорец, мебели и бюро. При тези данни въззивният съд е приел, че това подпокривно пространство е обща част по предназначение и би могло да се придаде към самостоятелен обект в сградата. Обстоятелството, че в таванското помещение е разположена и част от отоплителна инсталация, не го прави обща част по естеството си /такива общи части по естеството си били тръбните свръзки, но не и самото помещение, в което те се намират/. Съдът е стигнал до извода, че към момента на възникване на етажната собственост през 1959 г., доколкото таванското помещение е изрично изключено от продажбата, на същото е придадено значение, различно от това на обща част на сградата, от единствения към онзи момент собственик на тази сграда. Но дори да бъде прието, че таванското помещение е с характер на такава обща част, то етажните собственици- М. Р. Г. и Д. М. С. изрично са постигнали съгласие за придаване на помещението към жилището на втория жилищен етаж от сградата, чрез изключването му от предмета на сключения договор за покупко-продажба от 17.10.1959 г. за първия жилищен етаж. Затова, според съда, със закупуването на жилището на партерния /първи жилищен/ етаж от сградата наследодателката на ищцата Д. С. не е придобила 1/2 ид.ч. от подпокривното пространство на сградата.

За неоснователно е прието и твърдението, че ищцата притежава 1/2 ид.ч. от дворното място по силата на вещно транслативната сделка от 1959 г. и наследственото правоприемство от майка й Д. С., тъй като в договора за продажба от 17.10.1959 г. изрично е посочено, че от неговия предмет се изключва дворното място. А други придобивни основания за преминаване правото на собственост върху идеални части от дворното място в патримониума на Д. С. не са установени по делото.

Според съда, същите мотиви са относими и към претенцията за складовите помещения- двете югозападни зимнични помещения, които са придадени към обект, различен от придобития от наследодателката на ищцата. Съобразено е, че съгласно строителните правила и норми от 1959 г. придобитото от Д. С. по силата на договора от 17.10.1959 г. жилище разполага със задължителното за обект „жилище“ помещение- зимник или складово помещение /с договора от 17.10.1959 г. на Д. С. е прехвърлено не само жилището на партерния етаж от сградата, но и едно мазе- североизточното мазе, находящо се в сутерена на сградата/.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото от касаторката основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по поставените въпроси, поради следното:

По първия въпрос /Представлява ли обща част по естеството си земята, върху която е построена сградата и има ли тази земя различен правен статут от земята, представляваща дворно място ?/ не се констатира противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. В посоченото решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 979 от 2009 г. на ВКС, ГК, І г.о. се приема, че земята, върху която е построена сградата, винаги е обща част, тъй като без нея сградата не може да съществува, за разлика от двора, чийто статут може да бъде различен. Когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на дворното място, дворът е обща част. Когато обаче дворното място, в което е построена сградата- етажна собственост, не принадлежи на всички етажни собственици, той няма да бъде обща част на сградата. Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение е прието, че тъй като към момента на възникване на етажната собственост няма съвпадение между собствениците на дворното място и етажните собственици на сградата, то дворното място не е обща част на сградата. Съобразено е, че етажната собственост е възникнала по силата на сключен между собственика на мястото и на двуетажната сграда М. Р. Г. и майката на ищцата Д. С. договор за продажба на жилището на партерния етаж от сградата от 17.10.1959 г., от чийто предмет по волята на прехвърлителя М. Р. Г. изрично са изключени таванското помещение и дворното място. Затова последното няма как да бъде обща част на сградата- етажна собственост.

Вторият въпрос / В противоречие на закона /на чл.185 ЗУТ/ ли е приетото, че е обособена/завзета част от общите части на сградата, въпреки че липсва нотариално заверено съгласие на всички етажни собственици за това ?/ не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като е напълно неотносим към конкретното дело, по което не е приложима разпоредбата на чл.185 ЗУТ: тъй като придаването на таванското помещение към жилището на първия надпартерен етаж от сградата е извършено много преди приемането на ЗУТ- по силата на договора от 17.10.1959 г. между собственика на цялата сграда и майката на ищцата, придобиваща по силата на този договор жилището на партерния етаж от сградата, без таванското помещение и дворното място.

Третият въпрос /Може ли да бъде валидно решение, при което съдът е пропуснал и не е обсъдил гласни и писмени доказателства, представени и събрани в процеса ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд, поради следното: Действително, съдът не е обсъдил показанията на свидетелите Г. и И. и подадената от дъщерята на ответника жалба до РУ на СДВР. Необсъждането на тези доказателства обаче не представлява процесуално нарушение на съда, тъй като те не са относими към конкретния правен спор: Свидетелите Г. и И. не са свидетелствали относно вида на таванското помещение и ползването му. И двамата свидетели имат наблюдения относно ползването на дворното място от членове на семейството на ищцата през годините и описват как изглежда то. От разказаното от тях обаче не могат да се направят изводи относно статута на тези части от имота и правото на собственост върху тях. Техните показания, както и изложеното в жалбата на дъщерята на ответника до РУ на СДВР не сочат на придобиване на дворното място и на таванското помещение на заявените от ищцата основания: наследствено правоприемство и договор за продажба от 17.10.1959 г. Показанията на свидетелите биха имали значение, ако ищцата се бе позовала на давностно владение като основание за придобиване на част от дворното място, но такова придобивно основание не е заявено от нея и съответно съдът не се е произнасял по него в решението си.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗН, ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание на чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 28.03.2024г.

Настоящият състав на ВКС констатира, че така наречената „касационна жалба- допълнение“ с вх.№ 437 от 08.01.2024 г., уточнена с молба вх.№ 2929 от 05.02.2024 г., има характер на молба по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Тъй като съгласно чл.248, ал.1 ГПК компетентен да се произнесе по тази молба е постановилият въззивното решение състав на Софийския апелативен съд, след обявяване на настоящото определение делото следва да бъде върнато на САС за произнасяне по тази молба.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение,