Определение № 127 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1535/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 2451 от 23.04.2024г. по в.гр.д. № 6030/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 5644 от 10.04.2023г. по гр.д. № 38518/2022г. на Софийски районен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Кодена“ ООД на основание чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, вр. чл. 59 от ЗЗД сумата от 17 149. 22 лева, със законната лихва от 18.07.2022г., датата на исковата молба, до окончателното плащане. Присъденото обезщетение е било за ползването от касатора, в периода от 18.07.2017г. до 14.07.2021г., на изградените за сметка на „Кодена“ ООД присъединителен топлопровод и абонатна станция, находящи се в [населено място],[жк], [улица]. В частта за отхвърляне на иска по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ в пълния предявен размер от 21 647. 04 лева, съответно за периода от 14.07.2016г. до 18.07.2017г., като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Ищецът „Кодена“ ООД не е материалноправно легитимиран да води иска. Такива са клиентите на топлинна енергия. Ищецът е единствено изпълнител по договор за възлагане изграждането на енергийния обект. Неправилен е и изводът на въззивния съд, че чл. 137, ал. 2 от ЗЕ въвежда задължение за обезщетение, което по същността си е хипотеза на неоснователно обогатяване. Това обезщетение не е за неоснователно обогатяване. Не може да има лишаване от ползване на вещта (присъединителен топлопровод и абонатна станция), тъй като те са извън гражданския оборот. Ползването им е забранено на ищеца (липсва лиценз на производство и търговия с топлинна енергия) и поради това не е дължимо обезщетение. Обезщетението в случая се покрива повече с фактическия състав на непозволеното увреждане. Ищецът е лишен от възстановяването на средства, вложени в изграждането на съоръжението. Същевременно обезщетението за ползване на вещта се изчислява по методиката на КЕВР, като последната определя, че то е дължимо в лева/месечно, при което е приложима кратката тригодишна погасителна давност. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения (Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС), както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните въпроси са: 1.) Какъв е характерът на иска по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, с който се въвежда задължение за обезщетение за използването на съоръжение със специално приложение – абонатна станция и присъединителен топлопровод и по-конкретно проекция на иска по чл. 59 от ЗЗД ли е или се касае за виновно причиняване на вреди от неизпълнение на задължение за сключване на договор чл. 45, вр. чл. 51 от ЗЗД или представлява самостоятелен правен институт? 2.) В случай че искът по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ се характеризира като такъв по чл. 59 от ЗЗД, допустимо ли е прилагането на кратката тригодишна давност поради обстоятелството, че не се касае за пълна съвместимост между двете обезщетения – това по ЗЗД и това по ЗЕ? 3.) При определяне на приложимата давност по делата по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ от характера на правния институт ли следва да се изхожда или от характера на престацията като периодична? 4.) В случай че искът по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ се характеризира като обезщетение на деликтно основание, прилага ли се правилото на чл. 51 от ЗЗД и можели да се приложи кратката тригодишна давност? 5.) В случай че искът по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ представлява самостоятелен правен институт, с каква давност се погасява – общата или кратката? От насрещната страна „Кодена“ ООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде то допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Софийски градски съд е приел, че във връзка с изграждането на жилищна сграда на адрес [населено място],[жк], [улица] (УПИ VІІІ-114, кв. 246,[жк]) през 2005г. от ищеца „Кодена“ ООД са били изградени съоръжения за присъединяване с цел сградата да бъде захранена с топлинна енергия за отопление и за битово горещо водоснабдяване. Съоръженията са включвали външен (присъединителен) топлопровод със съответна дължина по трасе, както и абонатна станция. Те са били присъединени към съществуващ топлопровод. Строежът е бил въведен в експлоатация на 13.04.2006г., съгласно разрешение за ползване № ДК-07-142/13.04.2006г., и е започнало подаването на топлинна енергия, за което от ответника „Топлофикация София“ ЕАД, топлопреносно предприятие, са били открити абонатни номера на отделните етажни собственици. Възложители, съгласно разрешението за ползване, са били Столична община (за външен топлопровод) и етажните собственици (за абонатната станция). Макар изградени от ищеца, съоръженията за присъединяване е следвало да се изградят от ответника (за негова сметка) и да станат негова собственост (чл. 137, ал. 1 от ЗЕ). За това още на 02.11.2005г. между страните е бил сключен Договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди. Съгласно договора ищецът, потребител, се е задължил да изгради съоръженията, да изпълни всички демонтажни и възстановителни работи в мястото на присъединяване към топлопреносната мрежа и да съдейства за 72-часова проба. Ответникът се е задължил да поеме прехвърлянето на собствеността от потребителя върху изградените съоръжения при условия на разсрочено плащане за срок не повече от 8 години, което да е предмет на отделен договор. До прехвърлянето на собствеността на съоръженията ищецът е бил техен собственик. Ответникът не е изпълнил тези свои задължения. Също съгласно изложеното от въззивния съд според изменението на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ (ДВ, бр. 74 от 2006г., в сила от 08.09.2006г.) при тези обстоятелства ответникът дължи цена за ползването на изградените съоръжения, определена съгласно размер по методиката на КЕВР по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ (Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители чрез собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, приета с Протокол 27 от 04.08.2008г.). Според заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебна техническа експертиза цената за ползване за процесния във въззивното производство период (от 18.07.2017г. до 14.07.2021г.) по цени на КЕВР е 17 149. 22 лева. За тази сума искът по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ е бил приет за основателен, със законната лихва за забава от датата на исковата молба (18.07.2022г.), така както е приел и първоинстанционният съд. За неоснователно е било счетено възражението на „Топлофикация София“ ЕАД за погасяване на вземането с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност (за погасяване на вземането за обезщетение преди 18.07.2019г.). Според въззивния съд задължението за обезщетение по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ по същността си е проявление на принципа за забрана на неоснователното обогатяване (хипотеза на чл. 59 от ЗЗД) и е приложим общият петгодишен давностен срок, установен в чл. 110 от ЗЗД. Касае се за неоснователно разместване на имуществени блага, до което се е стигнало тъй като функциониращ обект, който е следвало да се изгради за сметка на топлопреносното предприятия, като бъде негова собственост, е бил изграден за сметка на битов клиент, без обектът да е прехвърлен в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи до изкупуването се дължи цена за ползването. С оглед възприетото от въззивния съд, поставените от касатора материалноправи въпроси са от значение за изхода на делото и отговорят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Уточнени и конкретизирани, въпросите съдържат питане относно характера на иска по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ и приложимата към него погасителна давност – относно срока на давността на задължението на топлопреносното предприятие да заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от клиенти на топлинна енергия за битови нужди с оглед присъединяването им към топлопреносната мрежа. Въпросите съставляват част от правния спор и са обусловили правните изводи на въззивния съд съгласно разясненията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Това е, тъй като въззивният съд е приел за приложима общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД при задължение, основано на неоснователно обогатяване, което касаторът – ответник не споделя. Според дружеството се касае за задължение, основано на правилата на непозволено увреждане или за специално предвидено в закона основание, при приложима кратката погасителна давност. Във връзка с въпросите не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на която се позовава страната. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Напротив, отговори на въпросите могат да бъдат изведени от практиката на Върховния касационен съд (Върховния съд) и тя е съобразена от въззивния съд в решението му, при което не е налице и допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно практиката на ВКС при аналогична хипотеза на ползване от оператор на електропреносната мрежа или от оператор на електроразпределителната мрежа на електрически уредби и съоръжения на клиенти, без сключен договор, операторите дължат цена, определена по методиката по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ, като основание за плащането е общата разпоредба на чл. 59 от ЗЗД. В този смисъл са решение № 179 от 18.05.2011г. по т.д. № 13/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 6 от 02.02.2015г. по т.д. № 184/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 291 от 27.02.2015г. по гр.д. № 4016/2014г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 145/12.11.2020г. по гр.д. № 256/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др. Разрешението е приложимо в случая на чл. 137, ал. 2 от ЗЕ с оглед осъществения пренос на топлинна енергия от топлопреносното предприятие, регламентиран от методиката по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ - Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители чрез собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. Съставът на Софийски градски съд е възприел, че чл. 137, ал. 2 от ЗЕ е проекция в специален закон на общото правило на чл. 59 от ЗЗД, недопускащо неоснователно обогатяване, и този извод се явява в съответствие с практиката на ВКС. Съобразено е, че съгласно чл. 137, ал. 1 и ал 3 от ЗЕ само изградените от топлопреносното предприятие или прехвърлени му съоръжения са негова собственост, а за изградените от клиенти и непрехвърлени съоръжения е дължима цена за ползването. Изрично съгласно сключения между страните договор до прехвърлянето на собствеността на съоръженията ищецът е бил техен собственик. В съответствие със задължителната съдебната практика е и отговорът на въззивния съд за приложимата обща погасителна давност относно задължението на касатора по чл. 137, ал. 2 от ЗЕ, основано на правилата относно неоснователното обогатяване. Съгласно Постановление № 1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС (мотиви), вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 от ЗЗД. Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, на което се позовава касаторът, е неприложимо. То касае периодичните плащания, каквито не са задълженията, възникнали от неоснователно обогатяване. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. От името на „Кодена“ ООД е поискано присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокат за изготвяне на отговор на касационната жалба. Търговското дружество установява разноски от 2 300 лева по представен договор за правна помощ и съдействие от 09.07.2024г. С оглед изхода на делото тези разноски следва да бъдат присъдени изцяло (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК). Воден от горното съдът