Определение № 4839 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2173/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. С. срещу решение №.7735/17.12.25 по г.д.№.3455/24 на Софийски градски съд /СГС/, ІV Гс., с което, след частична отмяна на решение №.2488/13.02.24 по г.д.№.56211/ 23 на СРС, 33с., е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че касаторката дължи 5458,60лв цена на доставена неплатена топлинна енергия за периода 1.05.20-30.04.22 за имот абонатен №.35785, находящ се на адрес [населено място], [улица]..., вх..., ет..., ап..., 689,02лв. лихви за периода 15.09.21-10.05.23, 49,68лв. възнаграждение за предоставяне на услугата дялово разпределение за времето 1.05.20-30.04.22, законната лихва върху главниците, считано от 17.05.23 до окончателното изплащане-за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 23.05.23 по ч.г.д.№.26707/23 на СРС, 33с. Ответната страна „Топлофикация София”ЕАД оспорва жалбата; претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Третото лице помагач „Техем сървисиз”ЕООД не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и от процесуално легитимирано за това лице. Тя е процесуално допустима само в частта по претенцията за заплащане на 5458,60лв. цена на доставена неплатена топлинна енергия и акцесорната такава за 689,02лв. изтекли лихви. Размерът на иска за възнаграждение за предоставяне на услугата дялово разпределение – 49,68лв., е под предвидения в чл.280 ал.3 т.1 ГПК минимум – 5000лв. /с равностойност в евро 2 556,46 евро/ за граждански дела. Поради това и въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване, респективно касационната жалба, касаеща същата, следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е изяснено, че с нотариален акт №... по н.д.№..../... М. Д. К. е признат за собственик на апартамент №.5, находящ се в [населено място] в сградата на ЖСК „Б.“, [улица]..., ет...; 6-етажната жилищна сграда на ЖСК„Б.“ с три входа, означени като вх.А, Б и В, нанесена в имот с пл.№... в кад. листове ... и ... по плана на [населено място], кв....,[жк], находяща се на [улица]/старо име„С. Д.“/, р-н „С.“, СО, има следните административни адреси: вх.А- [улица], вх.Б- [улица]..., и вх.В- [улица]...; [улица]е преименувана на [улица]с решение №.53, протокол №.73/4.10.95 на СОС /писмо на ГИС [населено място] изх.№ 68-00-739/ 07.06.11/. М. Д. К. е починал на 31.10.03 и е оставил за наследници по закон Е. Р. К.-съпруга, починала на 17.11.14, и М. М. С.-дъщеря /удост. за наследници №.260889/05.07.10 и №. РСЛ23-ДИ11-421/29.11.23 на СО-р-н „С.“/. Прието е, че съгласно чл.145 ал.1 ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда етажна собственост при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти; според чл.150 ал.1 и 2 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично известни общи условия /ОУ/, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията, които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите; в разпоредбата на чл.153 ал.3 ЗЕ е предвидена възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на ОУ клиентите, които не са съгласни с тях, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия; по делото липсват доказателствата ответницата, респ. наследодателят й, да са възразили срещу ОУ в предвидения срок-поради което и за процесния период са приложими ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в [населено място], в сила от 12.08.16. В чл.3 ал.2 и 3 ОУ е посочено, че месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.73 НТ, се формира въз основа на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача; след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки; съгласно чл.33 ал.2 клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32 ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал.4 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.32 ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2. Съгласно чл.153 ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия; според пар.1 т.2а ДР на ЗЕ „битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. В случая от представените по делото писмени доказателства-нотариален акт, удостоверения за наследници, документ за главен отчет на топлинната енергия, е установено, че ответницата е била собственик на процесния имот през исковия период и има качеството на потребител на топлинна енергия. Размерът на претендираните суми не е оспорен. По тези съображения оплакването, че по делото не е доказано, че М.С. е била в облигационни отношения с ищеца, е намерено за неоснователно. Доколкото не е оспорен размера на претендираната сума за топлинна енергия и с оглед отхвърляне на възражението за погасителна давност, съдът е уважил изляло иска за претендираната за това главница. Оплакването, че потребителят не дължи мораторна лихва върху главницата за потребена топлинна енергия, е намерено за неоснователно. Посочено е, че съгласно чл.33 ал.2 ОУ в сила от 12.08.16, действащи през процесния период, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32 ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, а съгласно ал.4 продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.32 ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2; задължението е уговорено като срочно и е изискуемо с изтичането на срока, а съгласно разпоредбата на чл.84 ал.1 изр. 1 ЗЗД когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. По тези съображения е прието, че се дължи мораторна лихва като обезщетение за изпадането в забава. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Следва ли въззивната инстанция да изложи собствени мотиви като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?“ /реш.№.23 по г.д.№.2634/16, ІІІ ГО, реш.№.802 по г.д.№.1783/09, ІV ГО, реш.№.166 по г.д.№.1285/12, ІІІ ГО, реш.0.139 по г.д.№.926/12, ІV ГО/; 2.“Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа и обсъди всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните, както и да основе решението си на фактите, установени от събраните по делото доказателства?“ /опр.№.54/18.02.21 по г.д.№.3338/20, І ГО, реш.№.161/4.10.16 по търг.д.№.2229/15, ІІ ТО, реш.№.212/1.02.12 по т.д.№.1106/10, ІІ ТО, и др./ Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Според цитираната във връзка с първия въпрос практика императивната разпоредба на чл.236 ал.2 ГПК изисква решението да съдържа мотиви; при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора; в мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Въпросът се задава в контекста на твърдения, че съдът не е изложил мотиви защо намира претенцията за мораторна лихва за неоснователна. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Изложила е подробни мотиви, позовавайки се на приложимите разпоредби, с които е обосновала защо вземането за лихва е станало изискуемо, респективно защо, като не е платила в срок, ответницата е изпаднала в забава и дължи обезщетение за това в размер на мораторната лихва. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС относно втория въпрос, в това число цитираната, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба; въззивния съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения от значение за изхода на спора. Съдът не е отрекъл горните постановки. Обсъдил е събраните по делото доказателства и относимите доводи и възражения на страните. Доколкото въпросът се задава в контекста на твърдения във връзка с кредитирания от въззивната инстанция нотариален акт, тя изрично е посочила, че изводът за наличие на облигационно правоотношение се прави на база приложените нотариален акт за придобиване на правото на собственост върху процесния имот от наследодателя на ответницата М. Д. К. /който очевидно е разчела/, удостоверението за наследници на същия, доказващо наследственото правоприемство между тях като баща и дъщеря, и удостоверението относно административния адрес на процесния имот. Приела е завереното копие от нотариалния акт за достатъчно четливо и безспорно удостоверяващо необходимите данни за индивидуализацията на собственика и имота /недоброто качество на копието в лявата част на страницата не препятства успешното разчитане на текста/; такова е било и становището на първоинстанционния съд - който изрично е отказал задължаване на ищеца да представи четливо копие от акта /ако за ответната страна то е било нечетливо, тя е могла сама да представи такова, в това число, да се снабди със същото по установения ред, ако не разполага със свой оригинал/. От друга страна доколкото с въззивното решение е отменено първоинстанционното в частта за изтеклите лихви и такива са присъдени, съдът е бил сезиран в тази част с въззивна жалба от ищеца, като е обсъдил изложените в тази връзка доводи и възражения и е посочил ясни съображения кое разбиране намира за правилно и защо, цитирайки приложимите разпоредби. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко посочено по-горе касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна трябва да се присъдят 40,90евро юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,