Определение № 339 от 01.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 758/2010 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. ч. “Т. Т.”(в ликвидация)[населено място], чрез адв. И. Ц. от Пазарджишката адв.колегия срещу въззивното решение на П. апелативен съд № 260 от 14.Х.2009 г. постановено по в.гр.д.№ 602/2008 г. за оставяне в сила на решението на Пазарджишкия окръжен съд № 284 от 17.ІV.2008 г. по гр.д.№ 1409/2002 г., с което е отхвърлен иска му срещу [община] за присъждане на сумата 992 944 лв представляваща обезщетение за имуществени вреди изразяващи се в невъзможността да ползва собствените движими вещи – детски фолклорни костюми и аксесоари към тях, като неоснователен. Поддържат се оплаквания за необоснованост, незаконосъобразност и съществени процесуални нарушения. В срока по чл. 287 от ГПК е постъпил отговор от [община] чрез гл. юрисконсулт Пл.В., в който се заявява, че не са налице условията по чл. 280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, евентуално се поддържа, че по същество тя е неоснователна. Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и поради това е процесуално допустима. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение взе предвид следното: Н. ч.“Т.Т.”[населено място] е предявило иск срещу [община] за посочената по-горе искова сума, представляваща обезщетение за ползване на движими вещи на читалището, представляващи реквизит, както и национални носии на фолклорен ансамбъл към читалището, както и музикални инструменти към този ансамбъл, иззети със заповед на Кмета на общината и предоставени на Общински център по фолклор. По съдебен ред заповедта на кмета е призната за нищожна с влязло в сила решение. По иск с правно основание чл. 108 от ЗС с влязло в сила решение по друго гр.дело между същите страни е прието, че вещите са собствени на ищеца и са във владение на ответника без правно основание. Предмет на спора по настоящото дело е искът за присъждане на обезщетение за невъзможността да се ползват тези движими вещи от собственика им за период от 15.VІ.2000 г. до 31.ХІІ.2002 г., като се твърди, че за предходен период преди VІ.2000 г. е воден съдебен спор, но няма влязло в сила съдебно решение. Такова не е представено и до приключване на разглеждане на настоящото дело в инстанциите по същество за периода от 2002 г. до 2009 г. Искът е разгледан като такъв за непозволено увреждане и е отхвърлен от Пазарджишкия окръжен съд като първа инстанция по съображение, че не е установено да са причинени на ищеца вреди от неползването на вещите. Пред втората инстанция изрично ищецът е изтъкнал, че задължение на съда е определянето на правната квалификация на иска, като се сочи противоречива съдебна практика по въпроса за обезщетяване на собственика поради невъзможността да ползва собствените си имущества - такива от 1958 и 1959 г. квалифициращи претенцията като непозволено увреждане, а по-късни решения – като неоснователно обогатяване. П. апелативен съд разглежда спора като такъв с правно основание чл. 49 от ЗЗД и оставя в сила решението за отхвърляне на иска. В изложението на касационната жалба се изтъква като основание за допускане на касационно обжалване наличието на противоречива съдебна практика по този въпрос – чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК с приложени противоречиви решения на ВС на РБ и на ВКС на РБ относно приетото правно основание на такъв вид претенции. ВКС на РБ, състав на 4 г.о., намира, че е налице съществуваща противоречива съдебна практика при решаване на сходни хипотези на търсено обезщетение за лишаване от възможност да се ползва собствено на ищеца имущество от страна на ответника по делото, което обосновава необходимостта от допускане на исканото от касатора касационно обжалване за преодоляването на тази противоречива практика по реда на чл. 291 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение