Определение № 337 от 30.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1245/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

А. А. А. обжалва решение № 9 от 11.02.2021 г. по в.гр.д. № 506/2020 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против ЗК „Лев Инс“ АД, София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 80 000 лв. до пълния предявен размер от 160 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, в резултат на ПТП, настъпило на 24.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на уведомяване на застрахователя – 28.09.2018 г., до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че решението е неправилно по отношение на определения размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди. Позовава се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД.

Счита, че следва да му се присъди обезщетение до изцяло претендирания от него размер, като се вземат предвид действителните вреди, които е претърпял и петитума, който е претендирал.

Моли да се отмени решението в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя? – противоречие с решение № 141 от 30.11.2017 г. по гр.д. № 60360/2016 г. на ВКС, I гр.о.; решение № 33 от 15.03.2021 г. по т.д. № 411/2020 г. на ВКС, II т.о.; ППВС № 4/1968 г.

2. Длъжен ли е съдът да вземе предвид фактите, настъпили след решението на първоинстанционния съд, които имат значение за спорното право, относими към приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК? Как следва съдът да цени тези доказателства, в случай, че не са оспорени и представляват официални документи? – противоречие с решение № 178 от 13.05.2011 г. по гр.д. № 984/2010 г. на ВКС, III гр.о.

На ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, София е връчен препис от касационната жалба. Не е постъпил отговор от същия.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на 01.03.2021 г. Касационната жалба е от 29.03.2021 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от А. А. А. срещу решението на първоинстанционния съд, в частта, с която е отхвърлен искът му до напълно предявения размер 160 000 лв, заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, болки и страдания, от телесни увреждания, в пътно-транспортно произшествие на 24.08.2018 г. в [населено място], кв. В., както и за имуществени вреди за разликата над уважения размер до напълно предявения 10 980,46 лв, имуществени вреди.

За да отмени частично решението на първоинстанционния съд за разликата над 53 333 лв и потвърди в останалата част, с която е осъден застрахователят да заплати обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, определяйки размер на обезщетението от 80 000 лв, въззивният съд е взел предвид, че в процеса е установено наличието на настъпило пътно-транспортно произшествие, причинено от С. Г. Г., управлявал л.а. марка „Сеат“, модел „Л.“ с ДК [рег.номер на МПС], в [населено място], по г.п. 6 км 486, района на[жк]и виновен за това пътно-транспортно произшествие е водачът на автомобила. Прието е за установено между страните, че ответникът-застраховател по силата на сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ отговаря за причинените от посочения водач на автомобила вреди в процесното пътно-транспортно произшествие. Прието е, че произшествието е настъпило в двулентово платно за движение, описващо плавна дясна крива с лек наклон на изкачване. Лентата за движение в посока Бургас е установено, че е с ширина 3 м, като към нея има площ, обозначена с коси успоредни линии – хоризонтална маркировка М 15 (площ забранена за движение на МПС), с ширина два и половина метра. Пътният участък е бил обозначен с пътен знак, забраняващ движение със скорост по-голяма от 60 км/ч. На базата на заключенията на експерта по изпълнената пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза относно механизма на ПТП, съдът бил приел, че преди инцидента въззивникът се намирал в защрихованата площ, обозначена като затревен разделителен остров, а сблъсъкът с автомобила бил настъпил на разстояние 1,5 м, в дясно от лявата граница на платното за движение в посока Бургас в средата на платното за движение, като мястото е отдалечено от селище и неосветено. Скоростта към началото на аварийното спиране на автомобила била 87-88 км/ч, а в момента на удара 75 км/ч, като при опасно зона за спиране 70,70 м, пешеходецът се е намирал на разстояние 38,80 м. От удара на автомобила на пешеходеца са причинени следните увреждания: открито счупване на лява мишнична кост с луксация, счупване на дясна мишнична кост, счупване на лява лъчева кост, гръдна травма със счупване на седмо, осмо и девето ребра в дясно с пневмоторакс, многофрагментно счупване на лява подбедрца, открито счупване на ляв глезен, счупване на носните кости, разкъсно-контузна рана на дясна ръка, охлузвания и кръвонасядания, остеомиелит на лява подбедрица, локална инфекция на кожа и подкожие в областта на оперативния цикатрикс на ляв глезен с изтичане на гноевидна течност.

Въззивният съд е установил, че всички тези увреждания имат комплексен характер за увреждане здравето на пострадалия, множество счупвания, част от които открити рани, охлузвания, кръвонасядания, белези. Увреденото лице е претърпяло осем оперативни интервенции, с поставяне и отстраняване на метален фиксатор, бил е на болнично лечение. Не е възстановен и не се знае кога ще се финализира оздравителния процес. Освен това съдът е приел за установено, че пострадалият психически преживява тежко уврежданията си и цялостната си житейска ситуация след катастрофата, в която е изпаднал на 55 г. и трдуоспособен. Оценени са счупванията на кости, ребра и носни кости, претърпените операции и усложнения, получените белези и загрозявания и невъзможността да се прогнозира с точност отшумяването на тези увреди, като въззивният съд е определил, че размерът на следващото се обезщетение е 120 000 лв.

Предвид направеното възражение за съпричиняване от застрахователя, въззивният съд е приел, че с оглед мястото на настъпване на удара, 1,5 м напречно в дясно от лявата ограничителна линия на платното за движение в посока Бургас, обща ширина на платното 3 м, ударът е установен като да е настъпил в средата на платното, което е прието за опровергаващо довода на въззивника, че се е намирал на защрихованата площ, когато е бил увреден. Въззивният съд е приел, че претърпелият вредите пешеходец-въззивник, при движението си, не е съобразил скоростта на автомобила и разстоянието, на което се е намирал и е предприел прибързано преминаване пред автомобила, не е пропуснал автомобила. Това поведение е преценено като участващо в увреждането и е възприето от въззивния съд, че увреждането е настъпило, не само поради движението на водача на автомобила с несъобразена скорост и с пътната обстановка, но и поради поведението на пешеходеца, което е допринесло за увреждането. С оглед установеното, и на основание чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че следва да се намали определеното обезщетение от 120 000 лв с 1/3 и е определил, че размерът на следващото се обезщетение е 80 000 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК, касационната инстанция може да допусне касационно обжалване и служебно, ако е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо. В настоящия случай, не се установява наличието на основания, които да обосновават предпоставки за допускане касационно обжалване служебно.

Извън посочените правниоснования, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

Посоченият първи правен въпрос, не обосновава общо основание за допускане касационно обжалване. Поставеният въпрос частично не кореспондира с предмета на делото. В случая, действително е налице предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, като фактическият състав обхваща и приложението на чл. 52 от ЗЗД, т.е. обезщетението за причинените неимуществени вреди на пострадалото лице се определя от съда по справедливост. В спора по делото, не се разглежда иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, както е зададен въпросът. Посочените от пострадалия и установени в процеса причинени неимуществени вреди, в резултат на противоправното поведение на лицето, за което застрахователят отговаря, са относно причинените му болки и страдания от телесни увреждания. Действително, въпросът за това какви са критериите, които съдът следва да съобрази при определяне на основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно който обезщетението за неимуществени вреди е въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора, чрез определяне на конкретното обезщетение за неимуществени вреди. В настоящия случай, въззивният съд е взел предвид начина на настъпване на увреждането, конкретните болки и страдания, обездвижването и зависимостта от чуждата помощ, броя претърпени операции, усложненията в оздравителния процес. Освен това е взел предвид усложненията, настъпилия остеомиелит и инфекция на кожа и подкожие, белези, изкривяване на носа. Въззивният съд е отчел и икономическото състояние в държавата, за да определи по справедливост размера на обезщетението.

Съобразявайки така посочените критерии, въззивният съд е съобразил тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, така както е направено в ППВС 4/68 г., както и трайната практика на ВКС. Конкретните факти, които са взети предвид, не могат да са от значение за допустимостта на касационното обжалване, тъй като са свързани с правилността на въззивното решение.

По отношение на втория, поставен въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, следва да се посочи, че въззивният съд е отчел представеното писмено доказателство и е направил общ извод, че оздравителният процес при пострадалия не е приключил, че продължава да търпи болки и страдания, както и че не може да се придвижва самостоятелно. Следователно, въззъвният съд е приел, че липсва завършване на оздравителния процес и в развитие, пострадалият продължава да търпи болки и страдания. Обективните факти, които са възприети от въззивния съд и са приети за доказани в процеса, респ. не са възприети за доказани други факти, за които касаторът твърди, че са настъпили, не могат да бъдат преценявани в производството по допускане касационно обжалване. Въпросът за това дали решението е обосновано и какви изводи следва да се направят от представените писмени доказателства, е въпрос, свързан с правилността на съдебното решение и не може да бъде обсъждан в производството по чл. 288 от ГПК, в отсъствие на страните. Следователно поставеният правен въпрос не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Още повече, че посочената трайна практика, според касатора, израз на която е конкретно решение, не може да обуслови наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. В разгледания с решение № 178 от 13.05.2011 г. по гр.д. 984/10 г., ВКС, III ГО случай представянето на писмено доказателство и необсъждането му засяга допустимостта на иска, чрез отчитане на процесуални предпоставки за предявяване на иска. Докато в настоящия случай, въззивният съд е отчел представянето на амбулаторен лист, който е издаден след приключване на делото пред първоинстанционния съд и преди приключване на делото пред въззвния съд, посочил е приемането му като писмено доказателство в съдебното решение. Въззивният съд е отчел, че пострадалият има затруднения в придвижването и че при него не е настъпил окончателно оздравителен процес. С поставения от касатора правен въпрос, не е обусловено основание за допускане касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България