Определение № 537 от 08.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1470/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Агротоник“ ООД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ответникът „Адванс Терафонд“ АДСИЦ оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивното производство е било образувано по жалба на ищеца срещу решение на Окръжен съд - Шумен в частите, с които 1) е бил отхвърлен изцяло главният иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и 2) е бил отхвърлен частично за разликата над уважения размер от 41 333,69 лв. евентуалният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Въззивният съд е потвърдил решението по отношение на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като след частична отмяна е уважил иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД в по-висок размер - до 61 430,09 лв., потвърждавайки отхвърлянето на същия за разликата над този размер.

Изводите си по основателността на исковете въззивният съд е основал върху приетите за установени обстоятелства, че между страните бил сключен процесният предварителен договор за продажба на недвижими имоти (земеделска земя) при уговорено разсрочено плащане на цената от страна на ищеца-купувач на отделни вноски с точно определени падежи и предвидено сключване на окончателен договор едва след пълното изплащане на цената. Задължението си ищецът изпълнил частично, заплащайки само част от предвидените вноски, а самите плащания били извършени със закъснение. Незаплатени останали петата вноска с падеж 31.03.2020 г., шестата вноска с падеж 30.09.2020 г. и последната вноска с падеж 30.09.2021 г. В договора била предвидена и възможност за разваляне на същия от страна на продавача с едностранно изявление без допълнителен срок за плащане, при условие, че е настъпила забава за плащане на някоя от вноските за повече от 45 дни.

Приел е също, че с нотариална покана, връчена на 25.01.2021 г., ответникът се е позовал на предходно свое изявление за разваляне на предварителния договор, считано от 22.12.2020 г., на основание настъпилата забава в плащанията, както и че същото изявление е било потвърдено и от явилия се на същата дата пред нотариус негов представител в присъствието на представител на ищеца.

Установил е освен това, че считано от м. юни 2020 г. между страните били водени кореспонденция и преговори, насочени към сключване на окончателния договор преди настъпване на крайния срок по предварителния договор със съответно изплащане на остатъка от цената, но допълнителни споразумения в резултат на тези преговори не били постигнати, нито бил заплатен остатъкът от цената, включително изискуемата към м. декември 2020 г. част от него.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че в полза на ответника е възникнало правото да развали предварителния договор и същият надлежно е упражнил това право, с което действието на предварителния договор е отпаднало с обратна сила като обстоятелство, обуславящо неоснователността на предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Във връзка с това съдът е отхвърлил като неоснователни доводите на ищеца, че предварителният договор може да бъде развален само по съдебен ред, че неизпълнението от страна на ищеца е незначително, както и че е било необходимо определянето на допълнителен срок за плащане съгласно чл. 87, ал. 1 ЗЗД, по съображения, че предварителният договор за продажба на недвижим имот не е от категорията на договорите, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, поради което спрямо него правилото по чл. 87, ал. 3, изр. 1 ЗЗД не се прилага, че установеното неизпълнение не е незначително по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД и че дори и да е било необходимо определянето на допълнителен срок за изпълнение, такова не е било направено дори и след връчването на нотариалната покана, нито в хода на процеса.

По отношение на приетата за неоснователна част от иска по чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за разликата над уважения размер от 61 430,09 лв. въззивният съд е приел, че ответникът не дължи да върне първите две вноски от цената, доколкото в договора страните изрично са уговорили, че тази част от цената изпълнява и функцията на задатък, поради което и съгласно чл. 93, ал. 2, изр. 1 ЗЗД ответникът има право да задържи получената сума.

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението се съдържа също и позоваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се, че очевидната неправилност на въззивното решение се обуславя от оплакванията в касационната жалба, свеждащи се до обширни твърдения за липса на обсъждане на доказателства и доводи, но без конкретно посочване на отделните доказателства и доводи, за които се твърди да са останали извън вниманието на въззивната инстанция, а по същество изразяващи несъгласието на жалбоподателя с фактическите и правните изводи на съда. Във връзка с това се поддържа и довод за противоречие с посочена практика на ВКС относно задълженията на въззивния съд за обсъждане на доказателствата и доводите на страните в цялост и за служебно приложение на императивни материални норми.

Поддържа се също, че в противоречие с практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл по въпросите:

• представлява ли процесуално нарушение и нарушение на принципите на гражданското съдопроизводство неоснователното лишаване от възможност на страната да участва пълноценно в производството пред въззивния съд;

• прилага ли се ЗИДГПК, обнародван в ДВ, бр. 11/2023 г., за дела, образувани преди датата на влизане в сила на закона;

• изрично заявяване пред съда от страната, че не желае да бъде представлявана от конкретен процесуален представител, представлява ли оттегляне на пълномощно и следва ли съдът да се съобрази със заявеното;

• задължен ли е съдът да търси действителната обща воля на страните, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Липсата на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се разкрива и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата и доводите на страните, които обаче, като касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, са извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Изложените оплаквания не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед направеното позоваване на тази разпоредба. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК задължение на жалбоподателя е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен, т. е. не разполага с правомощието, да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК. В разглеждания случай от страна на жалбоподателя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с изложените доводи за неправилност не е формулиран.

Първите три от формулираните въпроси се отнасят до отказа на въззивния съд да отложи разглеждането на делото в насроченото и проведено на 05.04.2023 г. въпреки депозираните от упълномощения адвокат молби за това, обосновани с твърдения и доказателства за отсъствие от страната, както и депозираната от законния представител на дружеството-жалбоподател молба, че пълномощното за другия упълномощен адвокат е ограничено само до първоинстанционното производство и жалбоподателят желае да бъде представляван само от възпрепятствания пълномощник. По така направените искания съдът е приел, че актуалната към този момент редакция на чл. 142, ал. 2 ГПК (ЗИДГПК, ДВ, бр. 11/2023 г., в сила от 02.02.2023 г.) не намира приложение, тъй като производството е образувано преди влизането в сила на ЗИДГПК, както и че според приложеното по делото пълномощно представителната власт на другия адвокат не е била ограничена само до първоинстанционното производство, като не е налице оттегляне на пълномощията.

По втория въпрос не се обосновава наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото не е посочена каквато и да било практика на ВКС, още по-малко такава, на която посочените по-горе процесуалноправни изводи на въззивния съд да противоречат. Освен това категоричен отговор на поставения въпрос се съдържа в § 24 от същия ЗИДГПК, съгласно която разпоредба по делата, образувани до влизането на закона в сила, се прилагат досегашните правила, т. е. правилото по чл. 142, ал. 2 ГПК в редакцията преди изменението, предвиждаща едновременна невъзможност за явяване както на пълномощника, така и на страната.

С оглед горното първият и третият от формулираните въпроси, като обусловени от втория, се явяват неудовлетворяващи общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване.

Четвъртият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, извън общото твърдение, че въззивната инстанция незаконосъобразно не е приложила правилото на чл. 20 ЗЗД за установяване на волята на изправната страна по двустранен договор да го развали по смисъла на чл. 87 ЗЗД, не е посочено кои конкретни обстоятелства, представляващи критерии за тълкуване съгласно установената последователна практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, въззивната инстанция не е взела предвид, и които обстоятелства да разкриват според жалбоподателя липса на воля на ответника за разваляне на договора към релевантния според установената от въззивния съд фактическа обстановка момент на изявлението за разваляне 25.01.2021 г. Единственото посочено в тази насока е обстоятелството, че ответникът е водил преговори за сключване на окончателен договор и е изготвял споразумения - факти, които обаче значително предхождат по време момента на изявлението за разваляне и поради това не могат да обосноват релевантност на формулирания въпрос към изводите на въззивния съд.

Основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице с оглед на бланкетното позоваване на тази разпоредба, без по формулираните въпроси да е обоснована специалната предпоставка въпросите да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства (договор за правна помощ, фактура и платежно нареждане) жалбоподателят следва да заплати на ответника направените за касационното производство разноски в размер на 16 200 лв.

С тези мотиви съдът