Определение № 4172 от 19.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1874/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество “Алианц България” АД, [населено място], подадена чрез адвокат К. Б. от САК, срещу въззивно решение № 1456/30.11.2022 г. по в.гр.д. № 1148/2022 г. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е потвърдено решение № 266418/04.11.2021 г. по гр.д. № 10293/2020 г. на Софийски градски съд, в частта с която касаторът е осъден на основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането, да заплати на Е. И. К., сумата 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и сумата 9 726,14 лв. – обезщетение за имуществени вреди, причинени от телесни увреждания, получени от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 08.03.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 29.08.2020 г. до окончателното изплащане на главниците. Въззивното решение, в частта му касаеща отхвърлената част от исковете на К., като необжалвано е влязло в сила. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение в обжалваната му осъдителна част, като постановено при допуснати нарушения на процесуалния закон и необоснованост. Твърди се, че не са обсъдени в цялост всички събрани по делото доказателства, като не е извършен цялостен анализ на показанията на двамата свидетели. Не са събрани доказателства, от които безспорно да се установи механизмът на ПТП, а изготвеното по делото заключение на САТЕ не е обсъдено в съвкупност с другите доказателства. Съдът не е посочил коя разпоредба от ЗДвП или ППЗДвП водачът на процесното МПС е нарушил, нито както е дължимото от него поведение като участник в движението на пътното платно. Поддържа се, че не са взети предвид и възраженията относно размера на имуществените вреди. Накрая се навеждат твърдения, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на практиката на ВКС и е изключително завишен, а определеният от въззивния съд принос на пострадалата за вредите в размер на 50 % - занижен. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, спазвайки правилата за формалната логика, опита и научното знание, както и да изложи собствени мотиви по всички доказателства, доводи и възражения на страните във връзка със спорното право? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал събраните в хода на производството свидетелски показания, като изложи мотиви защо кредитира едни свидетелски показания, а други не? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени с оглед целия доказателствен материал заключението на вещото лице, както и да изложи мотиви защо не кредитира заключението? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия събран доказателствен материал и без да изложи съображения защо отхвърля част от доказателствата? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и доводи на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК?“; 2. „Кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните и как следва да е преценяват дадените от тях показания?“. По отношение на първия въпрос се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 100/08.07.2020 г. по гр.д. 4564/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 210/09.02.2018 по т.д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 493/05.03.2013 г. по гр.д. № 236/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 409/28.02.2013 г. по гр.д. № 59/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 134/08.12.2021 г. по гр.д. № 1081/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 97/15.09.2020 по гр.д. № 2479/2019 г. на ВКС, IV г.о. и др. По отношение на втория въпрос също се твърди основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че даденото по него разрешение от въззивния съд противоречи на ППВС № 17/1963 г., решение № 194/02.07.2012 г. по гр.д. 92/2012 г. на ВКС, II г.о., решение № 297/22.12.20141 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о., решение № 207/17.03.2021 по гр.д. № 165/2020 г. на ВКС, IV г.о. и др. Ответницата по жалбата не е депозирала отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, на база събраните по делото писмени и гласни доказателства, в т. ч. заключението на автотехническа експертиза, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 08.03.2020 г. на бул. „А. С., [населено място] е настъпило ПТП между лек автомобил "Форд К." с рег. [рег.номер на МПС], управлявано от С. Г., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, и пешеходец – ищцата. Произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието. Скоростта на движение на автомобила е била около 50 км./ч. Пешеходката Е. К. е пресякла платното за движение на [улица]на място без обозначена пешеходна пътека и монтирана светофарна уредба. Преминала е трите пътни ленти за насрещно движение на процесния автомобил и е навлязла върху лявата пътна лента по посока на движение на автомобила. Водачът не е задействал спирачната система на процесното МПС аварийно, в резултат от което автомобилът с предната си лява част странично, в зоната на ляв фар, ударил пешеходката от лявата й страна. От заключението на експертизата е установено, че водачът на автомобила е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара с пешеходката, като е имал възможност да я забележи, при движение на пешеходката със спокоен и бърз ход. Пешеходката от своя страна е имала възможност да забележи излъчената светлина от фаровете на автомобила от достатъчно разстояние, при което да прекрати движението си към пътната лента на процесния автомобил и да предотврати настъпването на ПТП, като не навлиза върху пътната лента. Вещото лице е направило извод, че причина за настъпване на произшествието са субективните действия на двамата участници – на водача на лекия автомобил, който не е задействал спирачната система своевременно, при което е последвал удара с пешеходеца, и на пешеходеца, който се е движил върху платното за движение на място, необозначено за преминаване на пешеходци, без да съобрази местоположението и скоростта на останалите участници в движението. Въз основа на това заключение въззивният съд е приел, че водачът С. Г. е извършил противоправно деяние – в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП, не е намалил скоростта и не е спрял при възникване на опасност за движението от преминаващ на необозначено за пресичане място пешеходец. Посочил е, че е налице противоправно поведение и от страна на пешеходеца, който не е използвал намиращото се в близост кръстовище, а е предприел пресичане на необозначено място, без да спази предписанието на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП. От представените по делото медицински документи и заключението на съдебно-медицинската експертиза, съдът е заключил, че вследствие на пътно-транспортното произшествие ищцата е получила: закрита фрактура на хирургичната шийка на дясната раменна кост; фрактура на осмо ребро в дясно; закрита фрактура на тялото на сакралната кост на таза в дясно на нивото на първи и втори сакрални прешлени и фрактура на страничния израстък на четвърти поясен прешлен. Пострадалата е била на 41 години към датата на настъпване на ПТП. Направени са й три операции и предстои още една за изваждане на металната остеосинтеза от раменната кост. Лечебният и възстановителен период на всички травматични увреждания при пострадалата е продължил общо шест месеца. Имала е нужда от чужда помощ, поради което е провела възстановителния период в МБАЛ „Св. София“. Там била обслужвана от персонала на болницата и едва в края на четвъртия месец можела да се придвижва самостоятелно с дозирано натоварване на десния крак. Според заключението на експертизата общото здравословно състояние на пострадалата е стабилизирано, не е имало усложнения по време на лечебния и възстановителен период на уврежданията. В областта на дясната раменна става и на дясната седалищна област има остатъчни постоперативни белези, които са трайни по вид, пожизнени. Счупената дясна раменна кост е зараснала, а движенията на дясната раменна става са почти в норма - има дефицит на движението "абдукция" (отвеждане встрани), което е в намален обем с около 25 градуса. Пострадалата може да се придвижва самостоятелно, без помощни средства, но с леко накуцваща походка на дясно. Останалите травматични увреждания са зараснали без негативни последици или усложнения. Чрез разпита на свидетеля Е. С., съпруг на ищцата, е установено, че след произшествието ищцата имала болки в цялото тяло и дори след изписването от болницата не можела да се придвижва самостоятелно, използвала е инвалидна количка и проходилка, а следоперативният период е прекарала в болница „Св. София“ по препоръка на лекарите от УМБАЛСМ „Пирогов“. Преди произшествието е работила като продавач-консултант, а към датата на разпита на свидетеля не работи, продължава да се оплаква от болки и се изморява бързо. От медицинската експертиза и представените по делото писмени доказателства, въззивният съд е установил, че ищцата е извършила разходи в общ размер на 19 452,63 лева за лечение на травматичните увреждания, получени вследствие от произшествието. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице условията за ангажиране отговорността на ответника по предявените срещу него искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Намерил е за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди – 80 000 лв., а за претърпените имуществени вреди – 19 452,63 лв., но поради приетото съпричиняване от 50 % от страна на пострадалата, обезщетенията са намалени съответно на 40 000 лв. и 9 726,14 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос на касатора относно задължението на въззивния съд при постановяване на решението да обсъди всички доказателства и доводи на страните изпълнява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обуславящ за изхода на спора, но в случая въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Същата е в смисъл, че въззивният съд е длъжен да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. 3а да разреши правния спор, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /напр. решение № 92/06.11.2019 г. по т.д. № 2100/2018 г., І т.о./. Според приетото в решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г.о., решение № 65/30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г., ІІ т.о. и др. съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. С атакуваното решение цитираните разрешения са съобразени изцяло. В мотивите си съдът се е произнесъл по всички доводи във въззивната жалба и са преценени всички относими доказателства, в т. ч. свидетелските показания и заключенията по назначените експертизи. Въпросът е поставен във връзка с изложените в касационната жалба оплаквания за погрешен анализ на събраните по делото доказателства, довел до необосновани изводи на въззивния съд, които касаят правилността на въззивното решение и по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 от ГПК съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Първата част от втория въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като не е свързан с разрешение, направено в решаващите мотиви на въззивния съд. Втората част от въпроса се отнася до начина на обсъждане на свидетелските показания. Според съдебната практика, изразена напр. в решение № 266 на Първо ГО на ВКС от 29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г.; решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., I г.о. на ВКС; решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о. на ВКС, както и цитираните от касатора решения на ВКС, съдът преценява показанията на свидетелите по вътрешно убеждение, като оценява годността на свидетеля да възпроизвежда точно фактите; съобразява логичността на показанията и съответствието им с останалите доказателства, ангажирани във връзка със съответния факт. В случая въззивният съд е обсъдил събраните свидетелски показания и е изложил съображения защо приема за доказано осъществяването на фактическия състав на непозволено увреждане, както и относно съпричиняването и размера на справедливото обезщетение. Изводът е обосновано следствие от извършения съвкупен анализ на събраните доказателства, обсъдени в тяхната взаимовръзка, включително заключенията на приетите по делото съдебна автотехническа експертиза и съдебно-медицинска експертиза. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. При този изхода на спора разноски на касатора не се дължат, а ответната страна не е взела становище по жалбата и съответно не е направила искане за присъждане на разноски. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение