Определение № 60450 от 12.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2262/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, гр. София срещу решение № 166 от 17. 06. 2020 г. по т. д. № 113/2020 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 420 от 15. 07. 2019 г. по т. д. № 121/2018 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Д. А. Д. иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземането на банката към ответника за сумата от 131 603, 96 швейцарски франка, представляваща разликата над сумата от 44 454, 44 швейцарски франка - вноски с настъпил падеж в частта за главница за времето от 5. 01. 2014 г. до 15. 05. 2020 г., до пълния предявен размер от 176 058, 40 швейцарски франка, главница по договор за потребителски кредит № HL 41051/05. 08. 2008 г. и прилежащите към него приложение № 1 от 19. 08. 2008 г. и допълнителни споразумения от 26. 06. 2009 г., 05. 07. 2010 г., 31. 08. 2011 г., 18. 04. 2012 г., 20. 09. 2012 г. и от 20. 05. 2013 г., ведно със законната лихва върху сумата от 11. 08. 2017 г., предмет на заповед за незабавно изпълнение № 8752 от 12. 09. 2017 г. и изпълнителен лист № 10223 от 13. 09. 2017 г., издадени по ч. гр. д. № 12617/2017 г. по описа на ПРС. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на закона. Оспорва извода на въззивния съд, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, тъй като нотариалната покана, съдържаща волеизявлението на банката, че счита вземането по договора за кредит за предсрочно изискуемо, е връчена на адвокат М., който е бил упълномощен само за съдопроизводствени действия с оглед упълномощаването му с адвокатско пълномощно по образец. Изразява становище, че в случая е било налице общо пълномощно по смисъла на чл. 34 ГПК, тъй като представеното пълномощно било от т. нар. „адвокатски кочан“ и пораждало представителна власт за упълномощения адвокат М. да получи нотариалната покана. Освен това излага съображения, че при връчване по възлагане от нотариус се прилагат разпоредбите на чл. 37-58 ГПК, които не изискват съобщението /в случая нотариалната покана/ да бъде връчено на лице, което е упълномощено да го получи. Касаторът твърди, че по делото не е обсъдено дали ответникът се счита за уведомен по смисъла на чл. 47, ал. 5 ГПК. Прави искане за отмяна на решението в обжалваната част. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В първата част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без да формулира конкретен правен въпрос, касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, като се позовава на произнасянето на съда в отклонение от Тълкувателно решение № 5 от 12. 07. 2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 148 от 2. 12. 2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, І т. о. и определение № 142 от 29. 05. 2018 г. по т. д. № 1883/2017 г. на ВКС, І т. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „1. Общото адвокатско пълномощно, което е възпроизведено в „адвокатски кочани“, ограничено ли е единствено до съдопроизводствени действия в тесния смисъл на думата – действия пред съд или включва всички процесуални действия (освен тези, за които е нужно изрично пълномощно или специална форма), доколкото няма вписани в пълномощното ограничения?; 2. След като нотариусът е връчил нотариалната покана на пълномощник на адресата, дори и да няма изрично пълномощно за получаване на нотариални покани, но пълномощникът се е подписал на нотариалната разписка със задължението да я предаде на адресата, означава ли, че нотариалната покана се счита за връчена на адресата по аргумент на чл. 46, ал. 1 ГПК и чл. 39, ал. 1 ГПК?; 3. Счита ли се, че адресатът на нотариалната покана е узнал за поканата, ако е изпратил в нотариалната кантора свой пълномощник (независимо от начина на упълномощаване) и намира ли приложение нормата на чл. 47, ал. 5 ГПК, тоест поканата да се счита връчена?“. Ответникът по касация не е депозирал отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на касатора и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните по делото са сключили договор за потребителски кредит HL 41051 от 5. 08. 2008 г., по силата на който банката-ищец е предоставила на ответника потребителски кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 251 280 лв. по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита, който съгласно приложение № 1 към договора е 19. 08. 2008 г., като приложението удостоверява приложимия курс 1, 188300 лева за 1 швейцарски франк, съответно усвоената сума е 211 462 швейцарски франка. В решението подробно е обсъдено съдържанието на уговорките по договора за банков кредит, като съдът е извършил служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи, позовавайки се на чл. 7, ал. 3 ГПК и на качеството на кредитополучателя на потребител по смисъла на ЗЗП. Въззивният съд е посочил, че ищецът не прави възражение за индивидуално уговаряне на клаузите по договора и не ангажира доказателства за това. Изложил е, че основата на изчисляване размера на кредита е заложена в левове, като според чл. 2, ал. 1 от договора сумата, предмет на кредита, в швейцарски франкове е предоставена на ответника по блокирана сметка, с която последният не е могъл да се разпорежда, служебно е превалутирана в лева по курса към момента на усвояване на кредита и преведена по друга сметка на длъжника. Съобразно разбирането на решаващия състав тези уговорки, както и клаузите за задължаването на кредитополучателя да погасява вноските в швейцарски франкове, са ясни и разбираеми, съответно не са неравноправни. В обжалваното решение е прието, че са неравноправни, съответно нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП уговорките по чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от договора, предвиждащи съответно, че ако на падежа на вноската кредитополучателят не е осигурил дължимите суми във валутата на погасяване на кредита – швейцарски франкове /чл. 6, ал. 1/, но има средства в лева или евро, банката служебно изкупува дължимите швейцарски франкове по курс продава на банката за швейцарския франк към еврото/лева и че кредитополучателят е приел да носи за своя сметка риска от промените и повишаване на курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев, както и от предвиденото по договора превалутиране. Идентичен извод за неравноправност е формиран и относно клаузите на договора за възможността банката да променя размера на лихвения процент по кредита, без наличие на яснота относно извършването на промяната. По изложените съображения въззивният съд е приел, че размерът на дължимите вноски по договора следва да се определи съобразно курса към момента на усвояване на кредита и при игнориране на измененията в лихвения процент, основани на нищожните уговорки за възможността същият да бъде едностранно изменян от банката. Решаващият състав е счел за нищожни и представените по делото допълнителни споразумения към договора за кредит, сключени между кредитополучателя и „Бългериън Р. Сървисиз“ АД – дружество, на което вземанията на банката по процесния договор за кредит са цедирани с договор 2. 10. 2008 г., тъй като цесионерът не е кредитна или финансова институция по смисъла на ЗКИ. В решението, при позоваване на задължителните постановки на т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по процесния договор за банков кредит. Констатирано е, че волеизявлението на банката до кредитополучателя за обявяване на кредита за предсрочно изискуем поради непогасяване на задълженията по процесния договор е обективирано в нотариална покана от 19. 06. 2017 г., връчена на 7. 07. 2017 г. на адресата – кредитополучателя Д. Д. чрез адвокат В. М.. Въззивният съд е приел, че посоченият адвокат не е имал представителна власт да получава уведомления за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем, нито правомощия да се запознава с документацията във връзка със същите при нотариуса, на когото нотариалната покана е предоставена за връчване. Този извод е мотивиран с приложеното към нотариалната покана пълномощно – бланка по образец на адвокатско пълномощно, съгласно което адвокат М. е бил упълномощен от Д. да го представлява по непосочено дело, след което в пълномощното с печатан текст са изброени правомощия за завеждане и водене на дело до приключването му и извършване на определени действия. Изложени са аргументи за упълномощаване на адвоката за извършване на съдопроизводствени действия, тоест само за действия пред съд. Като се е съобразил със задължителните указания по Тълкувателно решение № 8 от 2. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че независимо от необявената на длъжника предсрочна изискуемост на кредита, предявеният иск по чл. 422 ГПК за дължима главница по договора за банков кредит не може да бъде отхвърлен изцяло. Формирал е извод, че същият следва да бъде уважен за вноските за главница с настъпил падеж към 15. 05. 2020 г. – датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, съответно за сумата от 44 454, 44 швейцарски франка, представляваща падежирала главница за периода от 5. 01. 29014 г. до 15. 05. 2020 г., като при погасяване на същата в лева превалутирането на плащането във швейцарски франка следва да се извърши по курса швейцарски франк – лев към момента на усвояване на кредита, а именно 1, 188300 лв. За разликата над уважения размер, съответно за главницата, която не е изискуема, искът е отхвърлен. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, без да формулира конкретен въпрос по приложението на материалноправна и/или процесуалноправна норма, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 12. 07. 2018 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, решение по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, І т. о. и определение № 142 от 29. 05. 2018 г. по т. д. № 1883/2017 г. на ВКС, І т. о. Като не формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващата воля на съда, с посочените доводи касационният жалбоподател не обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване. Непосочването на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно разясненията по Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. Поставените от касационния жалбоподател в останалата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съд и са изведени от невъзприети от съда доводи на банката – ищец. При формулирането на въпросите не се отчита, че за да приеме, че кредиторът не е уведомил длъжника за предсрочната изискуемост, въззивният съд е изложил аргументи, че нотариалната покана, обективираща волеизявлението на банката, е връчена на адвокат, който е бил упълномощен от ответника за извършване на действия само пред съд, съответно не е имал представителна власт да получи уведомлението за упражняване на потестативното право на банката-кредитор. Въведените въпроси са основани на твърдения за връчване на поканата на пълномощник на адресата-длъжник по договора за кредит и не кореспондират с установеното от съда, че упълномощаването на адвокат М. е извършено с адвокатско пълномощно по образец за действия пред съд, както и с липсата на констатации за залепено уведомление за нотариалната покана и за връчването й на представилия процесното пълномощно адвокат в нотариалната кантора. В случая не са налице и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Относно начина на удостоверяване на връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита е формирана практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, поради което не е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката-кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. В решение № 148 от 2. 12. 2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, І т. о., на което се позовава и касаторът, е прието, че законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорни правоотношения и кредиторът не е ограничен относно избора на способ за връчване на съобщения. Начинът на удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в договора между страните. При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция връчен редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл. 43 ЗЧСИ). При връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК. В производството по установителния иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. По приложението на правилата на чл. 37-58 ГПК при връчване на нотариални покани съгласно чл. 50 ЗННД практиката е непротиворечива, като наред с цитираното решение в същия смисъл са и решение по т. д. № 62/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 2335/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по т. д. № 1556/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и др. В случая, за да формира решаващите си изводи относно ненастъпването на предсрочната изискуемост на вземането по процесния договор за банков кредит, въззивният съд се е придържал стриктно към задължителните указания по Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразено с дадените разрешения в практиката на ВКС досежно приложимостта на императивните правила на чл. 37 и сл. ГПК, съответно на разпоредбите на чл. 39 и чл. 45 ГПК, при връчване на нотариална покана с оглед избрания от кредитора способ за уведомяване на длъжника се явява становището на съда за нередовност на връчването на нотариалната покана, доколкото получателят – адвокат М. не е имал представителна власт за получаването й. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение