Определение № 1543 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2651/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. Б. Л., чрез адв. М. А., против решение № 388/20.01.2025г. по в.гр.д. № 12660/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20138745/14.06.2021г. по гр.д. № 15534/2020г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от П. Б. Л. срещу К. Б. Л. иск за делба на еднофамилна жилищна сграда, находяща се в [населено място], район „И.“, ул. „*“ № 24А, с идентификатор * по КККР на [населено място], с площ по документ за собственост 58 кв.м., а по скица 66 кв.м., ведно с общите части на сградата и таван /подпокривно пространство/, която сграда попада в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], при квоти от по 1/2 ид. ч. за всеки.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Налице ли е „невъзможен предмет“ на една сделка, обуславящ нейната нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, ако към момента на прехвърлителната сделка имотът е описан непълно и с липсващи части от същия и страните не са постигнали съгласие точно коя част от имота се прехвърля?

2. Налице ли е „годен“ самостоятелен обект, който може да бъде предмет на прехвърлителната сделка, ако към момента на прехвърлителната сделка имотът е описан непълно и с липсващи части от същия?

3. Нищожен ли е договорът за прехвърляне на недвижим имот на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД – поради „липса на предмет“, ако към момента на сключване на сделката обектът не е съществувал във вида, в който е описан в разпоредителната сделка?

4. Нищожен ли е договорът за прехвърляне на недвижим имот, ако имотът не съществува фактически във вида, в който е описан в акта и тази неопределеност на престацията води ли до нищожност на основание и на липса на съгласие предвид, че е неясно съгласието за кои части от сградата, предмет на продажбата, е дадено това съгласие и за кои не е? Сочи се противоречие с решение № 158/08.04.2010 г. по гр.д. № 4017/2008 г. на ВКС, I г.о.

5. Ако от волята на страните не става ясно какъв е „предметът на договора“ и дали се прехвърля имотът във вида, в който е, то съглашението ще бъде ли нищожно поради невъзможност на предмета, поради липса на воля или по друга причина?

6. Преклудира ли се възражението за нищожност на нотариален акт, ако е развито подробно във въззивната жалба и следва ли да се разглежда от контролната инстанция, ако в доклада по делото пред първата инстанция не са дадени указания за разпределение на доказателствената тежест в тази насока?

7. Длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожността на нотариалния акт и да прецени сам валидността на сделката /дори и без възражения на страните/, когато основателността на иска е в зависимост от нейната действителност? По въпрос № 7 се сочи противоречие с т. 3 от ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

8. Може ли един начално неточно и непълно описан обект /предмет/ да доведе до валиден договор за покупко-продажба?

От ответника по жалбата К. Б. Л., чрез адв. В. Д., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че производството по делото е образувано по предявен от П. Б. Л. срещу К. Б. Л. иск за делба на еднофамилна жилищна сграда, находяща се в [населено място], район „И.“, ул. „*“ № 24А, с идентификатор * по КККР на [населено място], с площ по документ за собственост 58 кв.м. а по скица 66 кв.м., ведно с общите части на сградата и таван /подпокривно пространство/, която сграда попада в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], като твърденията на ищеца са, че е налице съсобственост с ответника на основание наследствено правоприемство и давност.

Прието е за установено от фактическа страна, че страните са синове на Б. Й. Л. /починал на 15.07.2006г./ и С. К. Л. /починала на 05.06.2000г./. Наследодателите на страните притежавали в режим на СИО дворно място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], въз основа на одобрена съдебна спогодба за делба по гр.д. № 6164/1994г. на СРС. Преди придобиване собствеността върху този имот, на наследодателите е учредено право на строеж за жилищна сграда – масивна постройка едноетажна, състояща се от едноетажна сграда от стая, кухня, антре, с таванска стая, със свои средства, материали и труд, като е разрешено да построят при желание и възможност и втори етаж. Въз основа показанията на свидетелите Е. Г. и Л. С. е прието за установено, че правото на строеж е реализирано към 1966 г. С нотариален акт № 53/03.11.1995 г. Б. Л. и С. Л. продали на ответника К. Л. жилищна сграда със застроена площ от 58,56 кв.м., състояща се от етаж и тавански етаж - етажа състоящ се от една стая, кухня, и сервизи помещения и тавански етаж състоящ се от една стая и кухня, заедно с две мазета, без дворното място в което е построена сградата. Прието е за установено също, че в имота е била е построена и втора жилищна сграда, която е прехвърлена на ищеца по делото.

Съдът е посочил, че спорно между страните е каква жилищна сграда е построил Б. Л. – на колко етажа и с какво разпределение и съответно какъв е бил нейният вид към 1995 г. В тази връзка са изложени мотиви, че от свидетелските показания е установено, че след като къщата е изградена от Б. Л., не е имало сериозни функционални и конструктивни преустройства, а извършваните ремонти от ответника К. Л. са били по реновирането й, но не и надстрояване или пристрояване. Всеки от свидетелите сочи различен брой жилищни етажи– повечето твърдят, че са два, а според свидетеля Л. С. е един, тъй като не счита сутерена за жилищен етаж. Въззивният съд е приел, че всички свидетели безпротиворечиво сочат, че къщата се състои от един жилищен етаж, в който живеел ответникът К. Л., заедно с родителите си и един приземен етаж, в който имало две стаи – спалня и кухня и голямо мазе, където П. Л. е живял заедно със семейството си до построяването на новата къща. Свидетелите С. и П., който е помагал на К. Л. за извършване на ремонт на къщата, установяват, че на тавана не може да се влезе прав, там има греди и по никакъв начин не може да се използва, освен при нужда за ремонт.

Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза е прието за установено, че спорната сграда се състои от един приземен етаж /сутерен/, един жилищен етаж и подпокривно пространство. Няма тавански етаж и в този смисъл сградата има един жилищен етаж – самостоятелен обект и един сутерен – който е самостоятелен обект, но не жилище, тъй като не отговаря на нормативните изисквания за светла височина на помещенията. До таванското помещение няма достъп от етажите освен през един отвор в тавана, който е под окачения таван в санитарния възел на жилищния етаж.

Според въззивния съд различието между констатациите на вещото лице и свидетелските показания относно броя и вида на етажите, не дискредитира заключението на експертизата, доколкото същото е дадено на база технически и нормативни изисквания, а свидетелите определят брой на етажи и жилищни етажи според собственото си възприятие и начина на използване на съответните помещения.

При така приетото за установена е направен извод за неоснователност на предявения иск за делба, тъй като спорната жилищна сграда не е съсобствена между страните, а неин собственик е ответникът по силата на сключения през 1995г. договор за продажба.

Въззивният съд е посочил, че в хода на първоинстанционното производство ищецът е поддържал, че наследодателите на страните не са прехвърлили на ответника цялата жилищна сграда, а само част от нея. Във въззивната жалба, ищецът е навел довод за нищожност на сделката поради липса на предмет и липса на съгласие – воля на прехвърлителите, доколкото с оглед несъществуващия обект е неясна и тяхната воля коя част желаят да прехвърлят.

Изложени са мотиви, че съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. При основанието за нищожност невъзможен предмет, когато се сочи правна невъзможност, порокът произтича от съдържанието на сделката, а когато се сочи фактическа невъзможност, както е в случая, порокът не произтича от договора и съдът няма задължението да я разкрие, каквото задължение няма и при твърдение за липса на съгласие. Направен е извод, че наведените с въззивната жалба възражения за нищожност на договора /поради фактическа невъзможност на предмета и липса на съгласие/, доколкото не касаят пороци, които следват от съдържанието и формата на същия, са преклудирани и не следва да бъдат разглеждани. Независимо от това, съдът е приел, че тези възражения са и неоснователни, тъй като от последователността на действията на наследодателите на страните /прехвърляне на едната къща на ответника, а другата –на ищеца/ и от събраните гласни доказателства несъмнено се разкрива волята им на кого какъв обект да прехвърлят. Посочено е, че при условие, че към момента на сключване на договора за продажба с нотариален акт № 53/1995 г. не е съществувал тавански етаж, но е описана останалата част от сградата – жилищният етаж и мазета, находящи се в сутерена /наричан от някои свидетели първи етаж/, то при наличие на воля за прехвърляне на собствеността на по-голямото, несъмнено е настъпил и вещно-транслативен ефект по отношение на по-малкото. Подпокривното пространство, като част от конструкцията на къщата, също е предмет на прехвърлителната сделка. Дори да се приеме, че е направено недопустимо преустройство, без строителни книжа /за още един жилищен етаж/, незаконният строеж е годен обект на вещни права и да бъде предмет на прехвърлителни сделки.

Въззивният съд е посочил, че индиция, че е прехвърлен жилищен етаж и сутерен и е допусната фактическа грешка при описанието на имота в нотариален акт № 53/1995 г. относно приземния и таванския етаж, е посочването, че таванският етаж се състои освен от стая, кухня и сервизни помещения и от две мазета, които е възможно да бъдат разположени само в приземния етаж и това описание съответства изцяло на сутеренния етаж. Направен е извод, че липсва част от къщата, която да не е обект на прехвърлителната сделка, обективирана в нотариален акт № 53/1995 г. и която да е останала в наследство на страните по делото.

За ирелевантни са счетени възраженията на ищеца за липса на средства, с които ответникът да е заплатил цената по договора за продажба. Съдът е приел, че са преклудирани и направените възражения пред въззивната инстанция за симулативност на сделката като прикриваща дарение.

За неоснователно е счетено възражението на ищеца, че е придобил приземния етаж по давност. Съдът е посочил, че от свидетелските показания се установява, че след построяване на новата къща ищецът и семейството му са заживели в нея, а старата къща, предмет на иска за делба, се е ползвала от К. Л. и родителите на страните. Показанията на свидетеля С. само установяват пренасянето на багажа на ищеца от приземния етаж на старата къща в новата, но не и упражнявана от него фактическа власт, още повече с намерение за своене на идеална или реална част от процесната къща.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия и третия въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото не са във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд. В обжалваното решение, позовавайки се на разясненията, дадени с ТР № 1/2020 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че ищецът е навел възражение за нищожност поради невъзможен предмет на сделката, обективирана в нотариален акт № 53/03.11.1995 г. едва във въззивната жалба и същото е преклудирано и не следва да бъде разглеждано.Независимо от това, съдът е изложил и допълнителни мотиви, приемайки, че възражението за нищожност поради невъзможен предмет е неоснователно. Доколкото поставените въпроси са свързани с допълнителните мотиви на въззивната инстанция, които не са единствени, те не са обуславящи крайния извод за неоснователност на предявения иск. Поради липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези два въпроса, не следва да се извършва преценка за наличието на специалните такива по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По втория и осмия въпрос също не може да се допусне касационно обжалване, тъй като не са изведени от мотивите на въззивния съд. Тези въпроси предполагат въззивният съд да е приел, че в нотариалния акт имотът е описан неточно и непълно, какъвто извод не е направен. Въззивният съд е приел, че е допусната фактическа грешка при описанието на имота, но волята на прехвърлителите е установена и тя е да се разпоредят с целия имот. Прието е, че с нотариален акт № 53/1995 г. е прехвърлено на ответника правото на собственост върху цялата процесна къща, във вида, в който е била към момента на сделката и липсва част от къщата, която да не е предмет на сделката и която след смъртта на прехвърлителите да е останала в наследствено на страните по делото. Отделно от това касаторът не е изложил съображения за наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквото задължение има съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Четвъртият и петият въпрос отново са поставени във връзка с твърденията на касатора, че от волята на страните не става ясно какъв е предметът на договора за продажба, обективиран в нотариален акт № 53/03.11.1995 г., както и че имотът не е съществувал фактически във вида, в който е описан в акта и съответно, че сделката е нищожна поради липса на съгласие и невъзможен предмет. Т.е. и тези въпроси са поставени във връзка с допълнителните мотиви на въззивния съд, а не във връзка с решаващия мотив, че по възражения като преклудирани не се дължи произнасяне. Следователно и по тях не се констатира наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Отделно от това, както вече се посочи, въззивният съд въз основа на събраните доказателства е приел, че волята на наследодателите на страните е да прехвърлят процесната сграда във вида, в който е била към момента на сделката, като в нотариалния акт е допусната фактическа грешка при описанието на имота относно приземния и таванския етаж. Тези изводи са направени в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, според която отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти. Несъгласието на касатора с извода на съда, че от събраните по делото доказателства се разкрива волята на прехвърлителите какъв обект да прехвърлят, както и че вещно-транслативният ефект на договора на продажба е настъпил по отношение на цялата сграда, е довод за неправилност на въззивното решение, по който не се дължи произнасяне в производството по чл. 288 ГПК.

Шестият и седмият въпрос са във връзка с приетото от въззивния съд, че са преклудирани направените с въззивната жалба възражения за нищожност на прехвърлителната сделка поради невъзможен предмет и липса на съгласие. В тълкувателно решение № 1/27.04.2022 по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че невъзможността на предмета като основание за нищожност на сделките може да е правна или фактическа. Когато невъзможността на предмета е правна, тя може да се установи от самия договор и тогава съдът трябва да я констатира служебно, а когато невъзможността на предмета е фактическа и не произтича от договора, съдът няма задължение да я разкрие. При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. В случая, въззивният съд се е съобразил с тази задължителна практика, като е приел, че поддържаните основания за нищожност на сделката са фактическа невъзможност на предмета и липса на съгласие, т. е. пороци, които не следват от формата и съдържанието на договора, поради което съдът няма задължение да се произнесе служебно по тях и доколкото са наведени едва с въззивната жалба, възраженията за нищожност на тези основания са преклудирани. Следователно по поставените въпроси не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Доколкото по тях има формирана трайна практика на ВКС, вкл. и задължителна такава, която не се нуждае от осъвременяване, то не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 511,29 евро, равняващи се на заплатените от него 1 000 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение