Определение № 3127 от 20.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3803/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби срещу въззивно решение № 261259 от 08.04.2022 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 5724/2021 г., поправено с решение № 260994/20.07.2023 г. Въззивният Софийският градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил исковете на Д. Ц. Х. против И. С. В. за заплащане на сумата от 22 300 лв. – общо неиздължена главница по два отделни договора за заем - от 14.11.2013 г. и от 16.11.2013 г., на осн. чл. 240 ЗЗД, както и на сумата от 3809 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, натрупана за периода 19.01.2018 г. – 25.09.2019 г., като погасени по давност; възложил тежестта за съдебноделоводните разноски върху Д. Ц. Х.. Ищцата по делото Д. Ц. Х., чрез адвокат С. Р., обжалва въззивното решение, иска неговата отмяна и уважаване на исковете. Противната страна отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а също и за неоснователност на жалбата. Насрещна жалба е подадена от ответника по иска И. С. В., чрез адвокат В. В., който не е съгласен с отхвърлянето на иска като погасен по давност. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен. Д. Х. отговаря, че насрещната жалба е недопустима, поради липса на правен интерес, а в случая такъв не съществува за В., в чиято полза е изцяло постановено въззивното решение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че и двете касационни жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, респ. по чл. 287, ал. 2 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Неоснователно е възражението за недопустимост на насрещната касационна жалба. Ответникът по иска има правен интерес да обжалва съдебно решение, с което искът срещу него е отхвърлен като погасен по давност, с искане същият резултат да бъде постановен поради неоснователност на иска. В случая не става реч за обжалване на мотиви, а на краен резултат. Когато искът бъде отхвърлен като погасен по давност, със сила на пресъдено нещо се признава, че е погасено правото на принудително вземане на ищеца, поради което ответникът дори и да изпълни, вкл. и след постановяване на решението, няма основание да иска връщане поради недължимо платено. Когато искът бъде отхвърлен като неоснователен, със сила на пресъдено нещо съдът се произнася относно съществуването на претендираното от ищеца материално право/правоотношение. В този случай, ако ответникът е изпълнил, може да иска връщане на платеното, ведно с лихвите, а ако изпълнението е сторено въз основа на изпълнителен лист, да иска издаване на обратен изпълнителен лист за вече платеното, разноските и лихвите. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд установил, че между Д. Х., като заемодател, и И. В. – заемополучател, са сключени два договора за заем от 14.11.2013 г. и от 16.11.2013 г. Прието е, че предаването на едната сума е осъществено по банков път – от сметка на заемодателя е налице превод по сметка на заемополучателя, а на другата – на ръка, за което обстоятелство е изслушан и свидетел, присъствал на предаването на парите; изводът за наличие на заемно правоотношение съдът обосновал и с представените по делото годишни данъчни декларации по чл. 50 ЗДДФЛ, изходящи от В., в които е отразено, че той има непогасено парично задължение към Х. от 2013 г. в размер на 39 900 лв. (в декларациите за 2013, 2014 и 2015 г.), а в тези от 2016 и 2017 г. – задължение в размер на 22 400 лв. Съдът установил наличие на заемни правоотношения още и от това, че на 04.08.2016 г. заемополучателят е наредил по банкова сметка на заемодателя сумата от 17 000 лв., на 30.08.2016 г. – 500 лв. и на 28.12.2017 г. – 100 лв. И трите превода са с основание “връщане на заем“. На 13.12.2017 г. заемодателят е изпратил на заемополучателя нотариална покана, с която е поканил последния да заплати остатъка от дадените в заем суми (22 400 лв.). Ответникът по иска направил възражение за погасяване вземането по давност, което съдът намерил за основателно. Посочил, че признанието на вземане от длъжника, прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. “а“ ЗЗД следва да бъде адресирано от длъжника към кредитора или негов представител; поначало счетоводните записвания на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието (дружеството) - длъжник текущо счетоводство, тъй като не са адресирани до кредитор или негов представител, не съставляват признание за счетоводното вземане, водещо до прекъсване на погасителната давност; аналогично на посоченото, в настоящия случай подадените декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ също не съставляват признание за вземането. Съдът посочил, че съгласно чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо; ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало и доколкото по делото не се доказва за вземането да е уговорен падеж, следва да се приеме, че давността е започнала да тече от възникването му. В случая вземанията са възникнали на 14.11.2013 г. и 16.11.2013 г. и за тях се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. Не се установява давността да е прекъсвана, като е изтекла на 16.11.2018 г.. Исковата молба е подадена на 25.09.2019 г., следователно вземанията на кредитора към длъжника са погасени по давност. По касационната жалба на Д. Ц. Х.: Обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК със следните въпроси: декларациите по чл. 50 ЗДДФЛ, в които се отразяват получени и платени суми, представляват ли признаване на вземането; след като законът не поставя изискване за писмена форма за действителност на признание на вземане, то деклариране от страна на заемодателя, че част от вземането е погасено, представлява ли доказателство, че признанието е достигнало до кредитора; след като за съда годишните данъчни документи представляват доказателство за предоставения заем, то връщането на част от сумите следва ли да представлява за съда също годно доказателство за този факт на погасяване с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационно обжалване не следва да се допуска по поставените правни въпроси, защото декларациите по чл. 50 ЗДДФЛ безспорно не са адресирани към трети лица и в частност, обсъжданата декларация не е адресирана до кредитора по вземането от двата заемни договора. Както е изяснено в ТР № 4/2019 г. от 14.10.2022 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. а ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. Кредиторът като титуляр на вземането, наред с длъжника, признаващ съществуването на задължението, са част от индивидуализиращите белези на правоотношението, поради което насочеността на изявлението, с което се признава вземането именно към кредитора или негов представител, формира съществена част от еднозначността и недвусмислеността на това волеизявление. Неотправянето към кредитора дискредитира изявлението като годно да манифестира волята на длъжника в достатъчна степен, че съществува конкретен дълг към кредитора. Изявленията или действията на страните, насочени към уредба на възникналото между тях правоотношение, имат значение единствено и само, ако са отправени или извършени помежду им; прекъсването на давността има значение единствено за страните по правоотношението, а не и за всички останали (erga omnes). Признаването не е безадресно изявление и има винаги за адресат носителя на вземането. Прекъсването на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД представлява бонус за кредитора, обоснован от поведението на ответника, който със своите изявления или действия е създал у кредитора увереност, че длъжникът не оспорва дълга. Всяко друго изявление за наличие на конкретен дълг, направено пред трето лице, в което не е обективирано намерението на длъжника признанието да достигне до знанието на кредитора, представлява единствено изявление за неизгоден за длъжника факт, който сам по себе си обаче не може да обуслови прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД. По разглеждания казус въззивният съд е преценил декларациите по чл. 50 ЗДДФЛ, подадени от В., именно като признание за неизгодни за него факти и това извънсъдебно признание е ценил с останалите доказателства по делото по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД за установяване на заемни правоотношения между страните. Не всяко признание на неизгоден факт е равнозначно на признание на вземането по см. на чл. 116, б.“а“ ЗЗД. За да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ от Закона за задълженията и договорите, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който, с оглед обстоятелствата, е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора, а несъмнено, случаят не е такъв. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. По касационната жалба на И. С. В.: Тя е подадена като насрещна – доколкото бъде допусната и разгледана касационната жалба на противната страна. Предвид резултата от предварителната проверка по чл. 288 ГПК за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Д. Х., предварителна селекция по жалбата на И. В. не следва да се извършва. При този резултат, Д. Х. следва да заплати на И. В. сторените в инстанцията съдебни разноски по нейната жалба – 1563,74 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът