Определение № 4074 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 929/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1048/12.01.2023 г. на Ж. П. Г., подадена чрез процесуалния представител адвокат Г. И., срещу въззивно решение № 1427/17.11.2022 г., постановено по гр. д. № 1755/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК - по следните въпроси: 1. При наличието на представени приобщени и събрани по реда на ГПК по делото писмени доказателства – удостоверение за наследници, от което е видно датата и местонахождението на смъртта на наследодателя, което удостоверение е съставено от административен общински орган на територията на която е разположен процесния делбен недвижим имот – жилище и декларация по чл. 25 за ГСИС допустимо ли е визираното в тези писмени доказателства да се опровергават със свидетелски показания на най-близък родственик на страната, която ще черпи права от това опровергаване; 2. До каква степен здравното, възрастово и социално положение следва да е доказано, за да се приеме, че даден съделител е с доказани жилищни нужди, за да му се възложи по изключение неподеляем жилищен имот, предмет на делбата, със съответното уравняване на другия съделител; 3.При направено искане по чл.349, ал.2 ГПК, как ищецът следва да докаже твърдението, че е живял с наследодателя към момента на откриване на наследството с оглед разминаване на отразеното в писмени доказателства и свидетелски показания; 4.Допустимо ли е във въззивната инстанция да се поиска разпит на първоначално допуснат втори свидетел, за който невъзможността да бъде разпитан е отпаднала и възниква ли служебно задължение за въззивния съд да събира доказателства за установяване на обективната истина. Ответникът по касационната жалба – Р. Н. С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат В. К., изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Претендира сторените в настоящото производство съдебни разноски. Касационната жалба срещу въззивното решение е недопустима в частта му по претенцията по сметки по чл. 30, ал. 3 ЗС. Тя е в размер на 2 191,93 лева, т.е. под 5000 лева. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В останалата част касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260290/29.04.2022 г. по гр. д. № 6115/2017 г. на Районен съд – Пловдив, с което е отхвърлена претенцията на Ж. П. Г. за възлагане в негов дял на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се в [населено място], по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД 18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота [населено място], [улица], вх. В, ет. 3, ап.8/44, който самостоятелен обект се намира в сграда № 4, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на обекта: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, целият с площ по документ 57 кв.м., с прилежаща изба № 2 и е постановено на основание чл. 348 ГПК изнесяне на имота напублична продан. Отхвърлен е и предявеният иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за осъждане на ответника Р. С. да заплати на Ж. Г. съразмерно на частта ѝ от съсобствеността върху делбения имот сумата 2191, 93 лева, представляваща стойността на извършените от ищеца през първата половина на 2013 г. подобрения в имота, изразяващи се в СМР в кухнята, банята, подмяна на входната и интериорните врати и смяна на прозорците. Въззивният съд е приел за установено, че с влязло в сила решение № 3536/13.10.2017 г., постановено по гр. д. № 6115/2017 г. на Пловдивския районен съд, е допуснато извършване на съдебна делба на процесния имот между Ж. П. Г. и Р. Н. С., при квоти съответно 7/12 ид. ч. и 5/12 ид.ч. от правото на собственост. За безспорно е прието, че процесният имот представлява неподеляемо жилище, както и че Ж. Г. не притежава друг жилищен имот. Искането му по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е своевременно заявено, като спорът между страните се свежда до това – дали са налице условията за възлагане на имота на Ж. Г. или имотът като неподеляем следва да бъде изнесен на публична продан, като цената му се разпредели съобразно дяловете в съсобствеността. Посочено е, че фактическият състав на чл. 349, ал. 2 ГПК поставя изискване от една страна към обекта на собствеността, а от друга – към субекта направил възлагателната претенция. Необходимите предпоставки за уважаването ѝ е имотът, чието възлагане се претендира, да е неподеляемо жилище, а съделителят, искащ възлагането, да има качеството наследник, да е живял в имота към момента на откриване на наследството и да не притежава друго жилище. В случая делбеният имот е останал като наследство от бащата на ищеца П. Ж. Г., починал на 05.12.1991 г. Негови наследници са сина му Ж. Г., дъщеря му П. Г. и преживялата съпруга М. Г., починала на 12.12.2013 г. С договор за покупко-продажба М. и П. Г. продали на ищеца своите идеални части от процесния имот, като възмездната сделка е извършена по време на брака между ищеца и ответницата. Придобитите от тях 5/6 ид. ч. са в режим на СИО. С прекратяването на брака се прекратява и съпружеската имуществена общност, с което съсобствеността между двамата се трансформира от бездялова в обикновена дялова съсобственост. Въззивният съд е приел, че съсобствеността за ищеца Ж. Г. възниква в едната си част по наследяване, а в останалата – по силата на възмездна транслативна сделка, сключена по време на брака му с Р. С.. Посочил, че не е налице „смесена съсобственост“ по смисъла на ТР № 1/2004 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСГК, ВКС, след като с извършената разпоредителна сделка между сънаследници се уголемява квотата в съсобствеността на единия от наследниците. От събраните по делото свидетелски показания е прието за установено, че към момента на смъртта си бащата на ищеца живеел със съпругата си в [населено място], а в процесния имот ходел само на гости на бившите съпрузи. Когато се разболял, с майката на ищеца дошли в П., за да постъпи на лечение в болница, но починал. Ищецът не е доказал да е живял в делбеното жилище заедно с наследодателя си към момента на смъртта му, поради което не е изпълнено едно от условията за възлагане на делбения имот съгласно чл.349, ал. 2 ГПК. Имотът като неподеляем следва да бъде изнесен на публична продан. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Така поставените от касатора първи и втори въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те са неотносими към решаващите изводи на въззивния съд. Той е приел при правилно разпределение на доказателствената тежест, че ищецът не е установил твърдението си, че е живял с наследодателя към момента на неговата смърт в процесния жилищен имот. Съобразно т. 7 от ТР № 1/2004 г. по тълк. дело № 1/2004 г. на ОСГК, ВКС, съдът следва да изследва дали той и неговият наследник са се намирали в трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, на пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение. Доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота заедно с наследодателя, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства. То следва да е пряко и пълно, като изводът на съда не може да почива на предположение въз основа на мястото, където е съставен актът за смърт. В случая е прието, че такова трайно фактическо състояние не е установено по делото и не е изпълнена една от предпоставките за възлагане на неподеляемия недвижим имот. Въпросът относно възможността делбен имот да се възложи по изключение на съделител, който е доказал жилищни нужди при съответното уравняване на другия съделител, е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд. Той е приел, че жилищните нужди на ищеца са установени, но не са доказани всички предпоставки, установени с разпоредбата на чл.349, ал.2 ГПК. Даденото разрешение е в съответствие с установената практика на ВКС, според която съдът не може да възложи неподеляемото жилище на съделител, неотговарящ на изискванията, посочени в чл. 349, ал. 2 ГПК. По реда на чл.280, ал.1,т.3 ГПК не е възможно да се даде тълкуване, като се предвиди изключение за касатора, в каквато насока са поддържаните от него доводи. За третия въпрос следва да се посочи, че не покрива изискванията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като касае по същество изпълнението на доказателствената тежест на страната в процеса, а именно доказване на твърденията й. Въпросът касае преценката на събраните по делото доказателства. Последната група въпроси, касаещи дейността на въззивната инстанция по попълване на делото с доказателства, също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Съгласно т.3 от ТР№1/2013г., ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, или или за необоснованост на фактическите изводи в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая въззивният съд е констатирал, че доказателствени искания във въззивната жалба на Ж. Г. не са направени. Направеното в съдебно заседание искане за допускане на свидетел е прието за преклудирано. Констатирано е, че ищецът сам е оттеглил искането си в съдебно заседание пред първоинстанционния съд за разпит на допуснатия му втори свидетел, поради което не е налице допуснато от първоинстнационния съд процесуално нарушение. При това положение не може да се приеме, че е налице противоречие с практиката на ВКС по прилагане разпоредбата на чл.266 ГПК. В останалата част изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдържа касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на въззиввното решение, които не могат да се разглеждат в производството по предварителна селекция на касационната жалба. От изложеното следва, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл.288 ГПК, в полза на ответника по касационната жалба Р. Н. С. следва да бъдат присъдени сторените съдебни разноски в размер на 3000 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.