Определение № 344 от 09.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 1219/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ П. Б. / България / „ АД против постановеното на 10 юни 2011 год. решение на Варненски апелативен съд, търговско отделение, по т.д.№ 207 / 2011 год., с което е отменено решение на Шуменски окръжен съд от 12.01.2011 год. по гр.д.№ 350 / 2010 год. и вместо това е постановено отхвърляне на предявения от касатора против В. Д. Р. иск с правно основание чл.422 от ГПК, за сумата от общо 31 809,68 лв. / главница, договорна и наказателна лихви /, дължима по обявен за предсрочно изискуем кредит, на основание сключен договор за земеделски кредит № 140 -349130 / 12.0-9.2007 год., за задълженията на кредитополучателя по който ответникът е поел да поръчителства. Касаторът оспорва правилността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон - чл.147 ал.2 от ЗЗД. В изложението по чл.284 ал.3 вр. с чл.280 ал.1 от ГПК формулира материалноправен въпрос ,свързан с приложението на чл.147 ал.2 от ЗЗД, в хипотеза по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК - от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, който, в съответствие с правомощието на настоящата инстанция да конкретизира и уточни същия, съгласно задължителните указания на т.1 на ТР №1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС, се свежда до: отпада ли изцяло отговорността на поръчителя за задължението за което поръчителства ,т.е. и отговорността в съответствие с първоначалната договореност между кредитора и длъжника, в случай че поръчителят не заяви изрично съгласие за продължаване срока за изпълнение на задължението. С други думи: чл.147 ал.2 от ЗЗД предвижда ли основание за автоматично отпадане отговорността на поръчителя, в случай че не е дал изричното си съгласие за продължение срока на главното задължение. Ответната страна оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като не намира, че е налице формулиран правен въпрос, а дори и да се приеме от изложението поставения по-горе, то не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Намира, че въззивното решение е постановено в съответствие с решение № 2188 / 19.12.1995 год. по гр.д.№ 307 / 95 год. на V-то гр. отд. на ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, в срока по чл.283 ГПК и съответства на изискванията на чл.284 ГПК, както и че атакуваното решение подлежи на касационно обжалване, намира следното: „П. Б. / България / „АД е предявил иск с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване вземането си спрямо В. Д. Р., на основание чл. 138 ал.1 ЗЗД вр. с чл.430 ТЗ, за събиране задължението на трето за спора лице - Й. И. А., възникнало от договор за земеделски кредит № 140 – 249130 / 12.09.2007 год. и обявено за предсрочно изискуемо, поради неизпълнение на кредитополучателя, в съответствие с Общите условия на банката – кредитодател. За задълженията по този договор ответникът е сключил договор за поръчителство с банката. След сключването на договора за земеделски кредит, с последващ анекс № 1 / 11.03.2009 год. е извършено преструктуриране на кредита, изрично мотивирано с трансформирането на просрочена главница в редовна, с оглед което е променен погасителния план - падежа на месечните погасителни вноски - от 25-то на 28-мо число на съответния месец, променен е незначително размера на погасителните вноски и като цяло е променен срока за издължаване на кредита – 28.02.2015 год., при първоначален срок – 25.09.2014 год.. Анексът не е подписан от поръчителя - ответник, нито в писмен вид допълнително същият е заявил съгласие с удължаването на срока за издължаване на кредитополучателя. Задължението по договора за кредит е обявено за предсрочно изискуемо преди изтичане първоначално уговорения в същия срок. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че като не е заявил съгласие за удължаване срока за погасяване на кредита, поръчителят се е освободил от задължението си изобщо, в съответствие с чл.147 ал. 2 от ЗЗД. Правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, съгласно задължителните указания на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - т.1. – е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съда по конкретното дело. Правомощие на съда е да го конкретизира и уточни, в съответствие с изложението на касатора. От последователното изложение на релевантните обстоятелства и обвързаността им с приложението на чл.147 ал.2 от ЗЗД напълно ясно,видно и за ответната страна, е изводим формулирания: за последиците относно отговорността на поръчителя, при изменение срока за изпълнение на задължението, за което поръчителства, без негово съгласие .Същият е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите изводи на съда, поради което удовлетворява общия критерий за допустимост на касационното обжалване, съгласно чл.280 ал.1 ГПК. По приложението на чл.147 ал.2 ЗЗД в конкретната хипотеза - предявено от кредитора към поръчителя изпълнение поради предсрочна изискуемост и за цялото вземане, в рамките на първоначалния срок на договора - липсва задължителна съдебна практика .Приложеното решение № 2188 / 19.12.1995 г. по гр.д.№ 307 / 95 год. на V-то гр. отд. на ВКС не може да се приеме за относимо, тъй като от мотивите му не се установява идентичност на спора с разрешимия в настоящото производство, доколкото е неустановимо отговорността на поръчителя да е приета за отпаднала само и единствено с оглед изменението на срока за изпълнение на задължението без негово съгласие, т.е. че не се касае за предявено от кредитора изпълнение след изтичане на първоначално уговорения срок, с който поръчителят се е задължил ,в който смисъл нормата на чл.147 ал.2 от ЗЗД не се нуждае от тълкуване за прилагането й. В хипотезата на предявено от кредитора изпълнение преди изтичане и на първоначално уговорения срок, обаче, когато за кредитора съществува основание да предяви вземането си в същия, без това да конфронтира с предоговорения с длъжника краен срок за изпълнение на задължението, отговорът на така поставения въпрос се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което удовлетворява и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Водим от горното, съдът