Определение № 445 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 537/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2658 от 02.12.2019 г. по гр.д.№ 2615/ 2019 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски окръжен съд по гр.д.№ 599/ 2018 г. и като краен резултат е отхвърлен изцяло предявеният от жалбоподателя против Община Самоков иск, квалифициран по чл.49 ЗЗД, за заплащане на сумата 30 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, причинени на 23.09.2018 г. при падане на [улица] в [населено място]. Жалбоподателят повдига като основание за допускане на касационното обжалване следните въпроси: „Трябва ли пространството до пътното платно да е с бордюр и настилка различна от земна маса, за да бъде възприета от гражданите (свидетеля по настоящето дело) за тротоар?”; „Съобразно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД вината при непозволено увреждане предполага ли се до доказване на противното?”; „Обект, който се намира до пътното платно, възможно ли е да бъде възприет от човек, че е до номера на улицата, а не срещу него?”; „Има ли противоречие във факта, че мястото на инцидента не е добре осветено и факта, че свидетелят е възприел точните размери на шахтата?”; и „Има ли значение дали пропадането на процесната шахта е окачествено като дупка или неравност на пътя, при положение, че е станала причина на процесния инцидент?”. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна Община Самоков оспорва жалбата като поддържа, че касаторът не представя, нито сочи съдебни актове, в които на поставените от него въпроси да е дадено противоположно разрешение. Освен това поддържа, че първият от въпросите е необуславящ, тъй като не касае решаващите мотиви на инстанцията по същество. Счита също, че касаторът е изложил само голословно, без допълнителна обосновка, твърдение, че въпросите имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е получил счупване на лявата лопатка и контузия на лявото коляно при падане на пътното платно на [улица]в [населено място] на 23.09.2018 г., в тъмната част на денонощието. От страната срещу четните номера на улицата нямало тротоар и бордюр, но от страната на четните номера имало тротоар с плочки и бордюр, които били в много добро състояние. Пред къщата на № 148 теренът между къщата и уличното платно бил покрит с циментова замазка и равен, имало стълб на улично осветление, което функционирало. На пътното платно срещу № 148 имало ревизионна шахта с леко пропадане от едната й страна (около 2 см), което не се нуждаело от обезопасяване. Съдът констатирал, че свидетелските показания по делото се различават от твърденията в исковата молба. Според единствения разпитан свидетел той и ищецът се движили по тротоар от дясната страна на улицата, натъкнали се на насип и докато го заобикалял, ищецът залитнал и паднал на лявата си страна. Твърденията в исковата молба не били, че ищецът е вървял по тротоар, а че вървял по тесен заравнен участък между пътното платно и имотите срещу четните номера на улицата, който участък не бил ограничен с бордюр откъм пътното платно. Следователно ищецът не бил изложил твърдения, че е слизал от тротоар при инцидента. Съдът отказал да кредитира и свидетелските показания предвид роднинските връзки на свидетеля с ищеца и поради вътрешното им противоречие: свидетелят едновременно заявявал, че мястото на инцидента не било осветено и че успял да възприеме точни размери на пропадането на шахтата (5 – 6 см). Съдът посочил, че пропадането на шахтата според вещото лице е с 2 см под нивото на пътното платно и то не може да бъде окачествено като дупка, а като неравност и че според вещото лице тази неравност не е пречила на непрекъснатото и безопасно движение по платното. Посочил също, че ищецът, като пешеходец, не е следвало се движи по пътното платно, при наличието на тротоар от страната на четните номера на улицата. Той сам избрал да се движи по непригодна за това част от улицата, това е довело до съприкосновението с неравността на пътното платно, която пък от своя страна не представлявала никаква опасност за движението на онези участници в него, които имат право да се движат по платното. Оттук съдът извел, че ответникът не е бездействал по отношение на задължението си по чл.31 ЗП да поддържа процесния пътен участък, а при липса на противоправно поведение от страна на служители на ответника отговорността му по чл.49 ЗЗД не може да бъде ангажирана. Четири от поставените от касатора въпроси по отношение на така мотивирания съдебен акт не са правни и поради това не могат да послужат като основание този акт да бъде допуснат до касационен контрол. Въпросът „Трябва ли пространството до пътното платно да е с бордюр и настилка различна от земна маса, за да бъде възприета от гражданите (свидетеля по настоящето дело) за тротоар?”, касае правилността на преценката на свидетелските показания от въззивния съд, която не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Същото важи и за въпроса „Обект, който се намира до пътното платно, възможно ли е да бъде възприет от човек, че е до номера на улицата, а не срещу него?”. Този въпрос не е правен, отнася се за конкретните фактически установявания на въззивния съд и по-конкретно до преценката му за недостоверност на свидетелските показания, която не подлежи на контрол в производството по чл.288 ГПК. Това е валидно и по отношение на въпроса „Има ли противоречие във факта, че мястото на инцидента не е добре осветено и факта, че свидетелят е възприел точните размери на шахтата?”. А що се касае до въпроса „Има ли значение дали пропадането на процесната шахта е окачествено като дупка или неравност на пътя, при положение, че е станала причина на процесния инцидент?”, той, освен че е фактически, няма отношение към решаващите мотиви на инстанцията по същество. Те са за липса на бездействие от страна на общинските служители, тъй като пътното платно на [улица]в [населено място] е обезопасено и годно за ползване по предназначение от участниците в движението, за които е предназначено. От поставените от касатора питания правен е единствено въпросът „Съобразно разпоредбата на чл.45 от ЗЗД вината при непозволено увреждане предполага ли се до доказване на противното?”. Той обаче не обуславя обжалваното решение, тъй като искът е отхвърлен не поради липса на вина. Неоснователността на ищцовата претенция съдът е извел от липсата на противоправно поведение. Когато няма такова поведение, не се поставя въпрос нито за причинна връзка, нито за вина като елементи от фактическия състав по чл.45 ал.1 ЗЗД, съответно въззивният съд изобщо не е излагал мотиви по наличието на вина. По изложените съображения не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и Върховният касационен съд