Определение № 165 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1580/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата по делото И. Й. Г. срещу решение № 410/08.12.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 573/2022 г. на Русенския окръжен съд (РОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 988/12.07.2022 г. по гр. дело № 2232/2022 г. на Русенския районен съд (РРС), жалбоподателката е осъдена да заплати на ищеца по делото Б. М. С. сумата 9 000 лв., представляваща невъзстановена част от предоставена за съхранение сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 24.07.2019 г., както и сумата 1 170 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 12.04.2018 г. - 23.07.2019 г.; в тежест на жалбоподателката-ответница са възложени разноските за въззивното производство по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск и свръх-петитум; при условията на евентуалност се излагат и оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост; т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) правната квалификация на иска следва ли да бъде определена съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право; 2) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане, и какви са последиците от неизпълнението на това задължение; 3) има ли право въззивният съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки и приемайки фактите, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл. 146 от ГПК, и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти; 4) длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните, и да мотивира решението си по съществото на правния спор; 5) нужно ли е съгласието на влогоприемателя да получи по своя банкова сметка продажната цена по сделка, по която не е страна, да бъде обективирано с подпис в нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот; и 6) ако съгласието на влогоприемателя не е обективирано в нотариалния акт по сделката, може ли да се счита, че е налице договор за влог (неправилен), и ако е налице такъв, то по какъв начин за влогоприемателя е възникнало задължението да съхранява получената сума, както и да върне същата. По отношение на първите четири процесуалноправни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първите два въпроса – в противоречие с решение № 359/16.01.2014 г. по гр. д. № 1209/2013 г. на IV-то гр. отд., решение № 45/20.04.2010 г. по търг. д. № 516/2009 г. на ІІ-ро търг. отд., решение № 71/02.02.2010 г. по гр. д. № 138/2009 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 398/25.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 494/15.06.2010 г. по гр. д. № 673/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 593/07.10.2010 г. по гр. д. № 1484/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011г. ІІІ-то гр. отд., решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 268/15.10.2013 г. по гр. д. № 1301/2012 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 403/30.01.2014 г. по гр. д. № 1790/2013 г. на ІV-то гр. отд.; третият въпрос – в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 110/17.08.2011 г. по търг. д. № 597/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 74/26.07.2017 г. по търг. д. № 1047/2016 г. на І-во търг. отд.; и четвъртият въпрос – в противоречие с решение № 13/02.02.2016 г. по гр. д. № 4287/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. По отношение на последните два материалноправни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Предвид касационните си оплаквания за недопустимост на обжалваното въззивно решение, жалбоподателката навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на решението. В тази връзка се поддържа, че така, както била описана в мотивите и в диспозитива на първоинстанционното решение, исковата претенция не можело да се свърже по какъвто и да е начин с претенцията, направена с исковата молба и молбата за уточнение на същата. Поддържа се и че като възприел извода на първоинстанционния съд, че претенцията на ищеца се основава на договор за неправилен влог, въпреки липсата на квалификация на вида договор в доклада по делото, въззивният съд, в нарушение на диспозитивното начало постановил недопустимо решение – по непредявен иск.

Насрещната страна – ищецът Б. С., в отговора си на касационната жалба поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

Както е приел и окръжният съд в мотивите към обжалваното въззивно решение, в исковата молба по делото са изложени твърдения, че ищецът е получил сумата 15 330 лв. като продажна цена на негов собствен недвижим имот, и с ответницата се уговорили сумата да бъде внесена по нейна банкова сметка, тъй като неговите сметки били запорирани. Двамата имали „договорка“, че сумата ще бъда „на разположение“ на ищеца и когато му се наложи, той ще може да ползва средства от нея. До 03.07.2017 г. ответницата изпълнявала договорката и „коректно му предоставяла суми“. През месец юли 2017 г. ищецът поискал от ответницата да изтегли сумата 3 000 лв., но тя изпаднала в истерия и признала, че парите ги няма. Тъй като към този момент страните били в много близки отношения, ищецът решил да изчака ответницата да се успокои и отново да разговаря с нея за парите. На 26.03.2018 г. ответницата напуснала общото им жилище, без да го уведоми за това. Ищецът твърди още, че докато страните са били заедно, от общата сума в размер 15 330 лв., са били похарчени 6 330 лв. В изпълнение на указания на съда за отстраняване нередовности на исковата молба, с молба от 29.12.2021 г. ищецът е уточнил, че по време на съвместното си съжителство, с ответницата постигнали съгласие процесната сума да бъде преведена по нейна сметка, като тя поела ангажимент да му предостави сумата обратно, но тя не изпълнила това задължение. Предвид изложеното и в молбата-уточнение, ищецът моли съда да постанови решение, с което да осъди ответницата да му заплати сумата 9 000 лв., като дължи връщането `и на договорно основание; при условията на евентуалност е предявен иск ответницата да върне сумата, като получена от нея без основание. Ищецът претендира още законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска до окончателно заплащане на главницата, както и лихва (обезщетение) за забава в размер на 1 170 лв. за периода 12.04.2018 г. - 23.07.2019 г.

В отговора на исковата молба ответницата признава, че сумата от продажната цена на недвижимия имот на ищеца е преведена по нейна банкова сметка. Твърди, че „сумата е била изтеглена на части и всички пари са предадени на ищеца“. Твърди още, че през периода, посочен в исковата молба, ищецът не работел, нямал доходи и не разполагал с други средства, с които да се издържа, освен тези, които тя му давала от продажната цена на имота му. В хода на съдебното производство ответницата продължава да поддържа, че върнала на ищеца изцяло внесената по банковата `и сметка сума.

От събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че страните са се запознали през 2015 г. по интернет и са започнали връзка, като от октомври 2017 г. са заживели в едно домакинство, на семейни начала, в [населено място], където ответницата започнала работа от 01.10.2017 г. Фактическото съжителство между страните продължило до края на февруари 2018 г., според ответницата – до 25.02.2018 г., когато тя напуснала дома на ищеца и заживяла на квартира в [населено място]. Окръжният съд е приел за безспорно по делото и установено от представените доказателства, че с нотариален акт от 21.06.2017 г. ищецът е прехвърлил правото на собственост върху свой собствен недвижим имот на трето за делото лице Г. Ч., който е заплатил продажната цена в размер на 15 330 лв., като в нотариалния акт изрично е посочено, че купувачът ще преведе сумата по банкова сметка на ответницата И. Г.. Съдът е приел за безспорно и обстоятелството, че сумата изцяло е преведена по банковата сметка на ответницата. Също безспорно по делото е и обстоятелството, че страните са се разбрали ответницата да предоставя на ищеца суми от внесените, при поискване, като ищецът е признал, че ответницата му е предала сума в общ размер от 6 330 лв.

На следващо място въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката Н. П. – майка на ответницата, която също изнася данни, че страните са започнали връзка през 2015 г. – запознали се и си кореспондирали по интернет, после започнали да се срещат. На свидетелката П. е известно и обстоятелството, че през този период ищецът е продал свой собствен недвижим имот и помолил дъщеря и да внесе парите по нейна сметка, защото „той имал запорирани сметки“. Свидетелката е дала показания и че през лятото на 2017 г., през ден-два ищецът идвал в [населено място] и дъщеря и теглела пари от банкомата и му ги давала; през месец септември 2017 г. дъщеря `и заминала в [населено място], при ищеца, където останала до февруари 2018 г. Свидетелката е заявила още, че „през това време не е ставало въпрос изобщо за тези пари, че тя има да му дава“.

Въззивният съд е установил и че с нотариална покана, връчена на ответницата на 12.04.2018 г., ищецът я е поканил доброволно да уредят отношенията си, като тя преведе по негова банкова сметка сумата 9 000 лв., представляваща остатъкът от общо преведената по нейната банкова сметка сума от 15 330 лв.

Предвид наведените фактически твърдения и заявения от ищеца петитум, окръжният съд е споделил извода на първата инстанция, че ищецът основава претенцията си на договор за неправилен влог. В тази връзка въззивният съд отново е изтъкнал, че по делото не е спорно, а и от писмените доказателства е установено, че по банковата сметка на ответницата е постъпила продажната цена от недвижимия имот, собственост на ищеца, в размер на 15 330 лв., както и че е безспорно, че ответницата няма основание за задържане на тази сума и следва да я върне на ищеца. Въззивният съд е намерил още, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест – че установяването на изпълнението на договорното задължение за връщане на предадената сума, е в тежест на ответницата. Окръжният съд е приел, че представеното по делото банково извлечение от сметката на ответницата установява тегленето на различни суми в периода след сделката, но не е доказателство, че тези суми са предадени на ищеца. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелката П. в тази насока, тъй като е приел, че същите са противоречиви – свидетелката заявява, че дъщеря `и теглела различни суми от сметката от банкомат в [населено място] и ги предавала на ищеца, а според банковото извлечение, тегленето е било в [населено място].

Предвид гореизложеното, въззивният съд е споделил и крайния извод на първоинстанционния съд, че главният иск за връщане на сумата 9 000 лв., на основание договора между страните, е основателен. Окръжният съд е приел и че като аксесорен по своя характер, е основателен и искът за лихва (обезщетение) за забава в размер 1 170 лв. за периода от получаването на нотариалната покана за връщане на сумата до завеждането на иска. С оглед уважаването на главния иск на предявеното договорно основание, въззивният съд е намерил, че не следва да разглежда евентуалния иск за неоснователно обогатяване.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, намерила израз и в посочените от жалбоподателката решения на ВКС във връзка с първите два процесуалноправни въпроса в изложението `и, отговорът на тези два въпроса е положителен, а именно: съдът определя правната квалификация на иска съобразно фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право; съдът следва да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане. Съгласно разясненията, дадени с тази практика на ВКС, предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато съдът се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения, в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно.

В случая обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с тази константна практика на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първите два процесуалноправни въпроса; не е налице и наведеното от жалбоподателката основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Потвърждавайки първоинстанционното решение, с което жалбоподателката-ответница е осъдена да заплати на ищеца сумата 9 000 лв., представляваща невъзстановената част от предоставената `и за съхранение сума, ведно със законната лихва върху нея за след подаването на иска, както и сумата 1 170 лв., представляваща обезщетението за забава за процесния период до подаването на иска, окръжният съд се е произнесъл изцяло в рамките на заявените от ищеца правопораждащи факти (основанието) и петитума на главния му иск за присъждане на процесната главница на твърдяното (и установено по делото) договорно основание, както и на кумулативно съединените с него акцесорни искови претенции за заплащане на обезщетение (мораторна лихва в размер на законната) за забава. Обстоятелствата, че в исковата молба и в уточнението на същата процесният договор между страните е посочен описателно от страна на ищеца (с твърденията, че с ответницата са се уговорили сумата 15 330 лв. да бъде внесена по нейна банкова сметка, като са имали и договорка, че тази сума ще бъда „на разположение“ на ищеца и когато му се наложи той ще може да ползва средства от нея, като ответницата е поела ангажимент да му предостави сумата обратно), както и че видът, респ. – правната квалификация на договора – такъв за неправилен влог (чл. 257 от ЗЗД), е дадена от съда едва в мотивите към първоинстанционното решение, като е възприета и от въззивния съд, който е потвърдил първоинстанционното решение, в диспозитива на което договорното правоотношение между страните също е отразено описателно (с посочването на процесната сума 9 000 лв. като невъзстановената част от предоставената за съхранение сума), по никакъв начин не могат да обусловят извод, че съдът (първоинстанционният и въззивният) се произнесъл по непредявен иск или свръх-петитум, както се поддържа от страна на жалбоподателката, респ. – не могат да обусловят извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Това е така, защото в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е обсъдил и е приел за установени по делото правно-релевантните факти, твърдени от ищеца, които са и безспорни по делото, – че сумата 15 330 лв. е била преведена по сметката на ответницата, че страните са се разбрали ответницата да предоставя (връща) на ищеца тази сума на части, при поискване, както и че ответницата му е върнала само сумата 6 330 лв.; обсъдил е и е приел за недоказано и твърдяното от ответницата правно-релевантно обстоятелство, че тя била върнала на ищеца и процесната сума от 9 000 лв.

С т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и посочените от жалбоподателката решение № 110/17.08.2011 г. по търг. д. № 597/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 74/26.07.2017 г. по търг. д. № 1047/2016 г. на І-во търг. отд. на ВКС, е дадено следното разрешение на третия процесуалноправен въпрос в изложението: Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че във въззивната жалба се съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. В случай, че във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 от ГПК, а дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Отсъствието, непълнотата или неточността на доклада и дадените указания по смисъла на чл. 266, ал. 3 от ГПК представляват извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В случай, че фактическата обстановка е била неправилно установена вследствие на това, че първоинстанционният съд не е извършил разпределение на доказателствената тежест или е извършил неправилно разпределение на същата, но във въззивната жалба и в отговора липсват оплаквания за това, тогава въззивният съд не може да преразглежда приетите за установени факти. При направени във въззивната жалба или отговора оплаквания за отсъствие, непълнота или неточност на доклада, въззивният съд не може да приеме за установено нещо различно по фактите едва с постановеното от него решение, без да даде възможност на страните да ангажират относимите за делото доказателства съобразно разпределението на тежестта на доказване, което той възприема за правилно. В този случай пропускът на въззивния съд да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства и формирането на фактическите му констатации само въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, би съставлявало процесуално нарушение.

Както стана ясно, в случая единственото прието от въззивния съд за недоказано правно-релевантно обстоятелство (такова от значение за правния спор по делото), твърдяно от страна на жалбоподателката ответница, е това, че тя била върнала на ищеца процесната сума 9 000 лв. Първоинстанционният съд обаче, с доклада си по делото (в съдебно заседание от 13.06.2022 г.) е дал указания на ответницата, че тежестта за доказване на това обстоятелство е за нея, което е и изрично изтъкнато в мотивите към обжалваното въззивно решение. Соченият във въззивната и в касационната жалба на ответницата пропуск на първоинстанционния съд да посочи в доклада си конкретната правна квалификация и вида на процесния договор между страните – такъв за неправилен влог (в доклада той е посочен само като договор между страните), по никакъв начин не се отразява на вече дадените от районния съд указания на ответницата, че в нейна тежест е да докаже твърдението си за връщане на процесната сума. При това положение, недаването на указания от въззивния съд към ответницата във връзка с носената от нея тежест на доказване, по никакъв начин не е в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, още повече, че нито във въззивната, нито в касационната си жалба ответницата сочи някакви конкретни доказателства, които да не е могла да посочи и представи по делото, за да докаже твърдяното от нея връщане (плащане) на процесната сума. С оглед това, допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не е налице и по отношение на третия процесуалноправен въпрос в изложението.

По аналогични съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по четвъртия процесуалноправен въпрос. Трайно установената практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, израз на която са и посочените от жалбоподателката решение № 13/02.02.2016 г. по гр. д. № 4287/2015 г. на IV-то гр. отд., решение № 212/01.02.2012 г. по търг. д. № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г. на ІІІ-то гр. отд., дава следното разрешение на този въпрос: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Правните изводи на съда, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани.

В случая, видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС; напротив – съобразил се е с нея. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по съответния правен въпрос.

Последните два материалноправни въпроса в изложението към касационната жалба не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като за да приеме за установено наличието на процесния договор за неправилен влог между страните, въз основа на твърденията им по делото, които не си противоречат, и въз основа на събраните свидетелски показания, въззивният съд не е обсъждал дали е било необходимо ответницата-влогоприемател да е подписала представения по делото нотариален акт (по който тя не е страна) – такива доводи не са и били навеждани, за да бъдат обсъдени в обжалваното въззивно решение. Поради това, двата материалноправни въпроса не са обуславящи правните изводи на въззивния съд, който не е давал разрешение на тези въпроси, като същите не са и от значение за изхода на правния спор по делото. Независимо от това, следва да се посочи, че тези два материалноправни въпроса не са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като отговорите им са очевидни. От основните характеристики на договора за неправилен влог – реален и неформален, ясно следва, че за неговото сключване е необходимо и достатъчно определена парична сума да бъде предадена или преведена по сметка на влогоприемателя, като съгласието (волеизявлението) на последния да приеме на съхранение и да върне на влогодателя сумата, не е необходимо да е обективирано в писмена форма (а още по-малко – в нотариална форма) – то може да бъде изразено и устно, както и чрез конклудентни действия.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на жалбоподателката, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно.

Предвид изхода на делото, жалбоподателката – ответница по исковете, няма право на разноски, а не се установява ищецът да е направил такива за касационното производство, поради което с настоящото определение разноски не следва да се присъждат.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение