Определение № 1817 от 23.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 807/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. Н. С., представлявана от адв. Г. М., срещу въззивно решение № 214/ 21.07.2022 г. по възз. гр. д. № 159/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 260441/16.12.2021 г. по гр. д. № 1960/2019 г. на Районен съд – Монтана. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от И. П. А. иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и е обявен за недействителен спрямо ищеца договор за продажба на недвижим имот по нот.акт № ..../03.04.2018 г., нот. дело № .../2018 г. на нотариус В. Т., рег. № 596 на НК в частта, с която И. Н. С. продава на сестра си Д. Н. С. 1/4 ид. част от недвижим имот - апартамент с идентификатор ...., находящ се в [населено място], [улица],, с площ от 90 кв. м, заедно с избено помещение № 22 и 4,355% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката поддържа, че на основание чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при очертаните с въззивната жалба предели на въззивно производство; 2) длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по същество на спора след преценка на всички относими доказателства по делото, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК; 3) какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад по чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен. Сочи се практика на ВКС, на която според касаторката въззивното решение противоречи. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба. Ответникът по жалбата – И. П. А., чрез адв. Н. В., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с решение от 28.01.2014 г. по възз. гр. д. № 2267/2013 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение от 31.10.2012 г. по гр. д. № 31203/2011 г. на Софийския районен съд, влязло в сила на 28.11.2014 г., ответницата И. С. е осъдена да заплати на ищеца И. А., на основание чл. 59 ЗЗД, общо сумата 45 944 лв. - обезщетение за лишаването му от възможността да ползва два свои имота в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума от 15.07.2011 г. до окончателното й изплащане и разноски в размер на 2 637,76 лева за първата инстанция и 650 лева за въззивната инстанция. Посочено е, че настоящата искова молба е подадена на 30.07.2019 г., т.е. преди да е изтекъл 5-годишният срок за погасяване на вземанията и ищецът има качеството на кредитор спрямо ответницата. В този смисъл, без значение за настоящия спор е дали е настъпила перемпция по образуваното за събиране на вземанията изп.д. № 138/2015 г. по описа на ЧСИ Р. М., преобразувано в изп.д. № 111/2017 г. по описа на ЧСИ В. Н.. Отделно, не се и установява делото да е перемирано в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С приетото заключение на съдебно – икономическата експертиза е установен и размерът на вземането на ищеца. Съдът е посочил, че на 03.04.2018 г. И. С. е прехвърлила собствената си 1/4 ид.ч. от процесния апартамент на сестра си - втората ответница. Това разпореждане представлява увреждащо кредитора действие, тъй като длъжникът е намалил имуществото си, отчуждавайки недвижим имот на значителна стойност. В заключение е направен извод, че предявеният иск е основателен, тъй като вземането е безспорно установено с влязло в сила съдебно решение на 28.11.2014 г., разпореждането с имота е извършено на 03.04.2018 г., а съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД е налице презумпция за знание за увреждането на кредитора по отношение на втората ответница, която презумпция по делото не е оборена. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 - вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт - не се установява. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или, ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай порок от сочената категория не се констатира. Не е налице произнасяне по нередовна искова молба, както твърди касаторката, изразяваща се в непосочване на конкретното основание, въз основа на което е възникнало качеството кредитор на ищеца, тъй като ищецът изрично е посочил, че има съдебно установено вземане за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на два имота в [населено място]. Останалите доводи на жалбоподателката за недопустимост на решението са свързани с евентуално допуснати от съда процесуални нарушения, които касаят правилността, а не допустимостта на съдебния акт. Първите два въпроса в изложението относно задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, нямат претендираното от касатора значение. Трайно установена е практиката на ВКС (в т.ч. и цитираната от жалбоподателката), че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на всички доводи на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства, събрани по делото (вж. – решение № 92/6.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т.о. и цитираните в него). Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно и едностранчиво избрани доказателства (в с. см. – решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г. о. и посочените в него). В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - в мотивите на решението са обсъдени доказателствата за всички правно релевантни факти; посочено е кои факти съдът намира за установени и кои намира за недоказани, като са съобразени правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 ГПК). Несъгласието на касаторката с приетото за установено и с крайния резултат по делото съставляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК. Третият въпрос в изложението е поставен общо теоретично, а не в контекста на конкретни правни разрешения на въззивния съд и поради това не може да обуслови селектирането на жалбата. Предвид всичко изложено, не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. При този изход на делото, основателно е искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 980 лв. - заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение