Определение № 4 от 05.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 1740/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на В. Х. Х. от [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 41 от 20.03.3017 г., по възз.т.д.№ 396/2016 г., с което е потвърдено решение на Пловдивския окръжен съд № 49 от 02.02.2016 г., по т.д.№ 391/2015 г. за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу С. Т. Т. от [населено място] и [фирма], [населено място] обективно и субективно пасивно съединени искове по чл.124, ал.1 ГПК и по чл.29 ЗТР, както и определение № 809 от 08.04.2016 г., по т.д.№ 391 / 2015 г. на ПОС за оставане без уважение молбата на ищеца, основана на чл.248 ГПК. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281,т.3 ГПК.Основно касаторът възразява срещу обосноваността и материалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че волята на страните в сключения договор за продажба на дружествени дялове от 19.12.2011 г., касателно дължимата продажна цена вписана в същия, е ясно и недвусмислено изразена, поради което възникналата между съконтрахентите облигационна връзка е породила целените права и задължения за страните. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: „Налице ли е нищожност на договор за покупко - продажба поради липса на съгласие за цената, тъй като същата е неясно определена?” Като израз на поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика е цитирано решение № 67 от 15.04.2011 г., по т.д.№ 746 /2010 г. на ІІ т.о. Ответникът по касационната жалба С. Т. Т. в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допускане на касационното обжалване, излагайки подробни писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност възразява и срещу основателността на въведените касационни основания. Несъгласие с искането за достъп до касационен контрол в срока по чл.287, ал.1 ГПК изразява и ответникът РАВНА- ХИДРО” О., [населено място], чрез законния си представител –управителя С. Т. Т.. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК достъпа до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, а не задължителен, е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, задължението за формулиране на който е изцяло на касатора, е този, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не до преценката на събраните по делото доказателства и обосноваността на приетата по делото фактическа обстановка. В случая поставеният от касатора въпрос не отговаря на посочените в горецитираната задължителна практика критерии и доколкото е относим към установяване на конкретната фактическа обстановка разрешаването му е обусловено от доказателствения материал по делото и правилността на неговата преценка от решаващия състав на Пловдивския апелативен съд. Поради това същият този въпрос не обосновава общото основание за достъп до касация, а е израз на становището на касатора за неправилност на правните и фактически изводи на въззивната инстанция, т.е. той е извън решаващите мотиви във въззивния съдебен акт. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглежда соченото допълнително селективно основание. Видно от съобразителната част на обжалваното решение въззивният съд е съпоставил текста на договорните клаузи на т.І и на т.ІІ от договора за продажба на дружествени дялове от 19.12.2011 г. и въз основа на така извършената съпоставка е изградил правен извод, че доколкото в първата се съдържат насрещните волеизявления и на двете страни по него и те напълно съвпадат, както относно продажната цена, така и по отношение плащането и в брой в момента на подписване на договор от купувача на прехвърлителя, а в съдържанието на втория е материализирана единствено направената в тази насока допълнителна декларация на купувача, то различието в размера на вписаната в нея сума е явна техническа грешка, ирелевантна както за изразената обща воля на съконтрахентите, така и за действителността на сключената сделка. Следователно доколкото въззивната инстанция не е приела нито, че цената по процесния договор е неясно определена, нито че липсва съгласие на договарящите по отношение на същата, поставеният от касатора правен въпрос не е и релевантен за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Нещо повече, дори и да се приеме, че този въпрос попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, недоказано е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираното решение № 67 от 15.04.2011 г., по т.д.№ 746 / 2010 г. на ІІ т.о. е разрешен въпрос, свързан с приложението на чл. 26, ал.2, пр.2 ЗЗД, във вр. с чл.646, ал.2, т.4 ТЗ. Прието е, че доколкото от съдържанието на уговорките в самия разглеждан договор за продажба на 7 бр. мазета в груб строеж, сключен във формата на нотариален акт, се установява, че продажната цена е уговорена да бъде заплатена под формата на 33 броя полици „С.С”, то тази цена е ясно определена. Съгласието на страните за продажната цена е налице, а дали сочените полици представляват платежно средство, имащо съответна материална стойност, е въпрос, който в конкретния спор е от значение само при преценката за съответствие между насрещните престации, с оглед произнасянето по основателността на иска по чл.646, ал.2, т.4 ТЗ, а не такъв е въведеният предмет по настоящия правен спор. Отделен остава и въпросът, че въз основа на извършено от решаващия състав на въззивния съд, тълкуване на процесния договор по правилото на чл.20 ЗЗД за изяснена е счетена действителната воля на съконтрахентите относно продажната цена на дружествените дялове, от капитала на ответното О..Обстоятелството, че Пловдивският апелативен съд изрично е приел, че тази воля е изразена ясно и недвусмислено относно оспорената от ищеца продажна цена, намерила израз и в конкретно изписаната в т.І от договора сума / 2 500 лв/ и това изключва да е налице твърдяната в исковата молба нищожност на облигационната връзка, поради липса на съгласие по см. на чл. 26, ал.2, изр.2 ЗЗД, означава, че възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение на поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не е в противоречие със задължителната, към момента на постановяването му, практика на ВКС. Ответниците по касационната жалба са претендирали деловодни разноски за касационното производство, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК им се следват, но само ако е доказано реалното им извършване, а такива доказателства в срока по чл.287, ал.1 ГПК не са ангажирани по делото. Поради това и искането на всеки един от ответниците за присъждане на деловодни разноски следва да бъде оставено без уважение. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС