Определение № 180 от 04.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1166/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УОТЪР СТОУН“ЕООД срещу решение № 1496/28.10.2020 г. по в.т.д. № 2240/2020г. на Апелативен съд- София в частта, с която след частична отмяна на решение № 472/10.03.2020 г. по т. д. № 486/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-21-ви състав е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД, [населено място], сумата в размер на 127269,65 лв., представляваща обезщетение за вредите, изразяващи се в направени разходи за съхранение на боеприпаси, претърпени в причинна връзка с неизпълнението на задължението на ответника, в качеството му на купувач по договор ДПП№64/12/2016 от 20.12.2016 г. да получи закупените стоки по договора от склада на продавача в [населено място] за периода 30.11.2017 г. до 31.07.2018 г., ведно със законната лихва от 15.03.2019г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта за потвърждаване на горепосоченото решение на СГС в частта на отхвърляне на иска на „Уотър стоун“ЕООД срещу „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за връщане на платения по разваления договор ДПП№64/12/2016 от 20.12.2016 г. депозит от 12 580 лв. Подадена е и касационна жалба от „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД срещу решение № 1496/28.10.2020 г. по в.т.д. № 2240/2020г. на Апелативен съд - София в частта, с която е потвърдено решение № 472/10.03.2020 г. по т. д. № 486/2019 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-21-ви състав в частта за осъждане на „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД да заплати на „Уотър стоун“ЕООД, на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД сумата от 150 933,96 лв., представляваща платена на отпаднало основание цена по договор ДПП№64/12/2016 от 20.12.2016 г., който е развален. Касаторите поддържат, че въззивното решение в съответните обжалвани от тях части е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Взаимно си оспорват касационните жалби. Претендират присъждане на разноски. Третото лице помагач на страната на ищеца – Съвместно командване на силите, не е подало писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационните жалби са редовни – подадени от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „Снабдяване и търговияМО“ЕООД, като продавач и „Уотър Стоун“ЕООД, като купувач, е бил сключен процесният договор за продажба на боеприпаси от 20.12.2016г., по който купувачът е изпълнил задължението си да заплати авансово продажната цена, но не и второто главно задължение - да изтегли закупените вещи, съобразно уговорения срок. Същият е 6 месечен и е започал да тече от датата на издаденото от ищеца нареждане за движение на активи форма ПД-243. За безспорно е било прието обстоятелството, че купувачът не е имал готовност да изтегли стоките в предвидения в договора срок. С две допълнителни споразумения №1/11.07.2017г. и № 3/20.09.2017г., според клаузата по т.10.4 от договора, е бил продължен посоченият по-горе срок до 30.11.2017г., като купувачът съгл. чл.10.3.2 във вр. с чл. 4.3 от договора е длъжен да заплати разходите за ползване на склада и за съхранение на стоката за това добавено време. С последващите тази крайна дата писма от 2018г. според САС не е била предоставена последна възможност на купувача да изтегли стоката до 31.07.2018г., а с оглед съдържанието на кореспонденцията му е бил предоставена от ищеца само последна възможност с даване на подходящ срок за изпълнение на задължението за вдигане на стоките с предупреждение, че след изтичането на срока продавачът ще смята договора за развален с оглед правилото на чл.87, ал.1 ЗЗД. Датата 31.07.2018г. според съда няма отношение към изискуемостта на задължението за вдигане на стоката, поради което е заключил, че след като това задължение не е изпълнено до 30.11.2017г., то купувачът е останал задължен спрямо продавача за вредите от неизпълнението на същото задължение по процесния договор. Въззивната инстанция е развила съображения защо в случая, независимо от развалянето впоследствие на договора, продавачът може да търси обезщетение за вреди от неизпълнението на договора - разходи за ползване на склад и съхранение за период от 30.11.2017г. до развалянето на 31.07.2018г. Счела е, че се касае до хипотеза на вреди от пълно неизпълнение на договора, на осн. чл.88, ал.1 ЗЗД, като се е позовала и на постановките на ТР № 7 от 13.11.2014г. по тълк. дело № 7/2013г. на ОСГТК на ВКС. САС е определил размера на общите разходи за съхранение във военното формирование на неизтегленото количество боеприпаси по процесния договор на базата на представените по делото справки за теглото на неизтеглените боеприпаси от в. ф. № 22780- Долно Камарци и на справки за средни разходи за един месец през 2017г. и 2018г. Съобразено е било, че тези справки не са били оспорени от ответника по отношение на отразеното в тях количество боеприпаси, оставени на съхранение в складовете на военното поделение, както и обикновените разноски на месец за тяхното съхранение, поради което и съдът е кредитирал изцяло отразените в тях записвания. САС е изложил съображения, че след като процесната сума е дължима от ищеца на третото лице помагач, в складовете на което са съхранявани вещите предмет на договора, то тя има характера на претърпяна негативна вреда от неизпълнението на ответника, поради което и последният следва да бъде осъден да я заплати. Въззивната инстанция е разгледала и предявения насрещен иск от купувача на осн. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, като е споделила изцяло мотивите в тази част на първоинстанционното решение и на осн. чл.272 ГПК е препратила към тях. Предвид констатираното неизпълнение от страна на купувача на съществено негово задължение по договора – да изтегли стоката в рамките на уговорения срок, и упражненото чрез едностранно изявление от продавача право по чл.87 ЗЗД да развали договора, са настъпили правните последици на разваляне на договора и на осн. чл.88 ЗЗД страните са били задължени да върнат даденото по него, т.е. продавачът следва да възстанови заплатената от купувача авансово цена на продадената стока. Уговорката за неустойка в чл.10.7 от договора, установяваща право на продавача да задържи платената цена на стоките в случай на разваляне на договора, е била приета за нищожна поради противоречие на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите на неустойката функции. Основно според съда последиците от тази уговорка са, че продавачът би получил в резултат на развалянето отново правото на собственост върху неизтеглените стоки и едновременно с това ще задържи и цената им, както и всички неустойки и обезщетения, платени във връзка с неизпълнението на задължението за изтегляне на стоките в уговорения срок до разваляне на договора, поради което и ще се стигне до съществено неоснователно обогатяване на продавача за сметка на купувача. Също така е посочил, че неустойка в размер на 100 процента от цената на договора не дължи сметка за вида на неизпълнението, което обезпечава - само и единствено изтеглянето на стоката в договорените от страните срокове, при изпълнение на другото главно задължение на купувача – да заплати авансово цялата продажна цена. По отношение на платения депозит от 12580 лв. САС е изложил съображения, че той не подлежи на връщане. Изрично е договорено, че той служи като гаранция за добро изпълнение и е предвидено, че продавачът следва да го задържи, както в случай на разваляне на договора поради неплащането на цената, така и в случай на неизпълнение на което и да било друго задължение по договора, каквото именно е неизпълнението на задължението на купувача да вдигне стоките в предвидения в договора срок. По касационната жалба на „УОТЪР СТОУН“ЕООД: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди направеното от страната признание на неизгоден факт, който е част от предмета на доказване?; 2/ Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните в рамките на обхвата на въззивната проверка по чл.269 ГПК и в частност с оглед диспозитивното начало допустимо ли е въззивната инстанция да основе решаващите си изводи на невъведени от страните твърдения и факти, съответно оплаквания във въззивната жалба?; 3/ относно доказателствата сила на частните документи и тяхното оспорване в гражданския процес. По правните въпроси касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т. 1, като счита, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 108/25.06.2020г. по гр.д. № 1538/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 65/30.07.2014г. по т.д. № 1565/2013г. на ВКС, II т.о. и № 84/23.05.2014г. по гр.д. № 3361/2017г. на ВКС, III г.о. – по първи въпрос; решение № 143/06.02.2017г. по т.д.№ 2693/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 4/05.02.2016г. по т.д.№ 3480/2014г. на ВКС, II т.о. и решение № 145/28.01.2021г. по т.д.№ 2739/2019г. на ВКС, I т.о. - по втори въпрос; решение № 50/21.07.2017г. по гр.д. № 4880/2014г. на ВКС, IV г.о. – по трети въпрос. Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първият правен въпрос e обоснован с твърдение на касатора, че съдът не е обсъдил направено признание на ищеца, че той не е сторил реално разходи за склад и съхраняване на продадената стока. В посочената от касатора съдебна практика последователно се приема, че признанието на неизгодни за страната факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед на всички други обстоятелства по делото, на осн. чл.175 ГПК. В качеството си на доказателство то може да бъде съобразено от съда само във връзка с наведен защитен довод от страната в преклузивните за това срокове. В случая купувачът по процесния договор– ответник по главния иск, не е направил възражение в отговора на исковата молба и на допълнителната искова молба, че ищецът не е извършил реално разход, заплащането на който се претендира, нито е взел становище относно наведените твърдения по исковата молба за възникналото задължение за ищеца да заплати на трето лице разходите за склад и съхранение на вещите. Освен това въззивният съд е изложил в мотивите си доводи във връзка с горното, че именно в качеството си на претърпяна негативна вреда от неизпълнението на договора от страна на купувача, продавачът има право на обезщетение, т.е. преценил е този факт. Следователно по първи въпрос не са осъществени както общото, така и соченото допълнително основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК Вторият въпрос не съответства на въведената от ищеца фактическа обстановка, която е възприета и по която се е произнесла въззивната инстанция. Изрично в исковата молба е посочено къде са се съхранявали на склад процесните боеприпаси – „ВФ 22780- Долно Камарци от състава на СКС /Съвместно командване на силите/“, както и че с писмо на командващия СКС е бил определен размерът на задължението за процесните разходи, което писмо е било пирложено към исковата молба. Следователно не е осъществено поставеното в правния въпрос условие и той не изпълнява изискванията към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Третият правен въпрос също не се явява обуславящ крайните правни изводи на съда, предвид общата му формулировка относно доказателствената сила на частните документи и тяхното оспорване. Видно от доводите на касатора за обосноваване на въпроса акцентът е поставен върху оплакване, че неправилно въззивната инстанция е приела, че не е налице оспорване на документа относно констатациите в него. Касае се за наведени конкретни касационни основания по см. на чл.281, т.3 ГПК – за допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост. Това оплакване не може да бъде проверено във фазата по чл.288 ГПК. Правен въпрос относно процесуалните действия на страните и задълженията на съда във връзка с тях в контекста на оспорване съдържание на свидетелстващ документ не е поставен. Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност“ за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като характеристиката на това основание насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В случая, очевидната неправилност е обоснована с доводи за очевидно несъответствие на разгледаните от съда факти и наведените от ищеца, както и необоснованост и допуснати съществени нарушения на процесалния закон при формиране на изводите в решението за доказаност на претендирания размер на разходите. Същите не са от категорията на особено тежките пороци; покриват се касационните основания за отмяна - необоснованост и съществени нарушения на процесуалния закон по чл.281, т.3 ГПК и касаят извършването на проверка по същество на обжалвания акт. Въззивният съд е обсъдил всички наведени от страните в исковата молба и отговора доводи и възражения, както и представените в тази връзка доказателства, като е изградил изводите си при спазване на правилата на формалната логика и при липса на нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. По касационна жалба на „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД: В изложението са поставени следните правни въпроси: 1/ Следва ли съдът да изследва и установи действителната обща воля на страните, като тълкува отделните уговорки във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката, и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните, като отчете и съпостави свързаните със сключването на договора факти и изследва обстоятелствата по постигане на съгласието, поведението на страните преди и след сключване на договора, както и как се изпълняват задълженията по него?; 2/Дължи ли съдът при постановяване на решението си да обективира предмета на спора в потвърдителната част на решението си – мотиви и диспозитив, като опише същия по основание и размер, както и да вземе предвид и да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства в потвърдителната му част? Въведени са допълнителни основания за селекция на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Противоречие по първи въпрос касаторът намира с практиката на ВКС, обективирана по реда на чл.290 ГПК в: решение № 42/11.05.2015г. по т.д. № 1357/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 478/11.02.2014г. по гр.д. № 2670/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 188/11.01.2016г. по т.д. № 3378/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 156/16.06.2016г. по гр.д. № 6042/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение № 132/20.12.2016г. по т.д. № 772/2015г. на ВКС, II т.о., а по втори въпрос – със задължителна практика на ВКС: ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практика на ВКС по решение № 157/08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 134/30.12.2013г. по т.д. № 34/2013г. на ВКС, II т.о. и др. Първият правен въпрос не се явява обуславящ произнасянето на въззивния съд относно поставения от касатора проблем налице е прекратяване или разваляне на договора, доколкото в случая САС е приложил чл.87 ЗЗД, а не настъпило по силата на договора основание за прекратяване на договора, което да се нуждае от тълкуване. За да се произнесе по възражението за нищожност на процесната клауза за неустойка поради нарушение правилата на добрите нрави, САС е изследвал посочените като релевантни за това критерии според ТР №7/2013г. на ОСГТК на ВКС и в тази връзка е тълкувал относимите към тях други клаузи на договора, за да разкрие с какво действително съдържание са попълнили страните основните функции на неустойката – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, и дали то не излиза извън обичайните им характеристики. При това тълкуване не се е отклонил от формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика на ВКС относно приложението на чл.20 ЗЗД - разгледал е договорените от страните последици при разваляне на договора, съпоставил ги е с тези при изпълнението им; съобразил е размера на неустойката под формата на задържана авансово заплатена изцяло цена, за какво неизпълнение тя се предвижда; преценил е съизмерима ли е с размера на очакваните вреди при това неизпълнение; приложил е принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. По втория поставен от „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД правен въпрос също не е налице съответствие с обективираните в обжалваното решение мотиви на САС. Изрично съдът е посочил, че с първоинстанционото решение е бил уважен насрещен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД в размер на 150 933,96лв., платена на отпаднало основание цена по договора. Съответно и в тази част е потвърдил решението на СГС. Поради което така поставен правният въпрос няма обуславящо решаващите правни изводи на въззивния съд значение, т.е. не са налице изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби. По разноските: „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД не доказва да е направило разноски по депозирания от него писмен отговор срещу касационната жалба на „Уотър стоун“ЕООД. В приложения договор за правна и защита и съдействие е уговорено адвокатското възнагражедние за извършване на това процесуално действие да се плати по банков път, а доказателства за това не са представени. Във връзка с проведената защита от „Уотър стоун“ЕООД по депозирания от него отговор срещу касационната жалба на „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД първото има право на разноски и доказва извършване на такива в размер на 4500лв. /заплатени в брой според представения договор/, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд