Определение № 2033 от 01.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 460/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на В. Х. Карска, конституирана като правоприемник на починалия Х. Х. К., С. Г. Г. и А. Я. М., срещу решение № 144 от 01.11.2024 г. по гр. д. № 97/2024 г. по описа на Окръжен съд – Ямбол, с което е потвърдено решение № 17/12.01.2024 г. по гр. д. № 2933/2022 г. по описа на Районен съд - Ямбол, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от тях против „Финанс инфо асистанс“ ЕООД искове по чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че не дължат при условията на солидарност на дълга сумата от 6 116,90 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.08.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 122,40 лв. - разноски по делото, за които суми е бил издаден изпълнителен лист от 02.09.2013 г. по заповед № 1401/02.09.2013 г. по ч. гр. д. № 2181/2013 г. по описа на РС - Ямбол, по който изпълнителен лист е образувано изп. д. № 757/2022 г. по описа на ЧСИ с рег. № 878 в КЧСИ - И. Х.. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неизпълнение от въззивния съд на задължението му по чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди поддържаните с въззивната жалба възражения и доводи и да мотивира съдебния си акт, като даде отговор на същите. Излагат, че не са обсъдени възраженията им, че липсват надлежно извършени действия на принудително изпълнение, с които да е прекъсната теклата след 02.06.2016 г. погасителна давност. Поддържат, че единственото осъществено от надлежен представител действие е искане за присъединяване на изпълнителни дела, което не е прекъснало давността, защото към датата на заявяването му изпълнителното дело, към което е искано да бъде извършено присъединяване, е било вече прекратено поради изплащане на дълга. Считат, че останалите извършени по делото действия са от адвокат без представено пълномощно до датата на прекратяване на изпълнителното дело и не могат да имат за последица прекъсване на давността, както и не могат валидно да бъдат потвърдени след прекратяване на изпълнителното производство, нито пък потвърждаване от управителя на клон на „ЦКБ“ АД може да е валидно действие в тази насока, доколкото не изхожда от представляващите дружеството лица, а и е осъществено, след като банката е цедирала вземанията си на ответника. Сочат, че въззивният съд, като не е обсъдил тези им доводи, е нарушил процесуалния закон и постановил неправилен съдебен акт. По тези доводи молят решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат уважени. Претендират присъждане на разноски. В изложенията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК молят да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния правен въпрос, който сочат като значим за предмета на делото: „Следва ли в съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът да обсъди възраженията и доводите на страните и да изложи ясни и точни мотиви защо не ги приема?“ С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Финанс инфо асистанс“ ЕООД, оспорва касационните жалби като недопустими предвид цената на разгледаните искове и предмета на делото – спор по търговска сделка. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от юрисконсулт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Неоснователни са оплакванията на ответника за недопустимост на жалбите на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. При приложение нормата на чл. 113, изр. 2 ГПК делото следва да бъде определено като гражданско и доколкото цената на предявения иск за установяване недължимост на вземането за главницата по процесния изпълнителен лист е над сумата 5 000 лв., въззивното решение подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и приел, че фактическата обстановка е точно установена от първоинстанционния съд. По поддържаните като спорни между страните обстоятелства дали в периода 02.06.2016 г. - 10.08.2021 г. е прекъсваната започналата на тече на 02.06.2016 г. нова давност е съобразил разясненията по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/ 2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и намерил, че на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Позовал се е на приетото в тълкувателния акт досежно изпълнителните действия, които прекъсват давността; че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ; че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи. Цитирал е и съдебната практика по решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО и по решение № 127 от 12.07.2023 г. по гр. д. № 2884/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО и споделил изводите по същата, че в случаите, когато искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие / в това число и в хипотезите на възлагане от взискателя съгласно чл. 426, ал.4 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ/, е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Подчертал е, че във всички случаи на нередовност се изисква надлежно указание на органа и предоставяне възможност на взискателя да отстрани последната, изводимо от нормата на чл. 426, ал. 3 ГПК, според която съдебният изпълнител проверява редовността на молбата за принудително изпълнение и прилага правилата на чл. 129 ГПК, като бездействието на съдебния изпълнител да приложи правилата на чл.129 ГПК – да даде надлежни указания в какво се състои нередовността и съответен срок за отстраняването й, не може да се тълкува в тежест на взискателя и да доведе до негативни за него последици. Обобщил е, че давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато при нередовност не приложи правилата на чл.129 ГПК. Въззивният съд е намерил, че горецитираните разрешения са относими към поддържаните от страните доводи по процесния спор. Посочил е, че по делото е установено и безспорно, че след началото на давностния срок - 02.06.2016 г., банката - взискател, чрез адв. К., е подала молба на 27.09.2016 г. с искане за подновяване на изпълнителните действия, посочени при образуване на изпълнителното дело – възбрана върху имот на един от солидарните длъжници, запор на дружествените му дялове, запор върху вземанията му от ДФ “Земеделие“, както и на банковите му сметки. Отчел е, че с молби от 06.07.2018 г. и от 03.06.2020 г. взискателят отново е поискал изпълнението да се насочи върху недвижими имоти на длъжниците, върху притежавани от тях МПС, върху банковите им сметки и касети, чрез налагане на възбрани и запори върху тях. Изтъкнал е, че с всяко от тези искания да бъде приложен посочен изпълнителен способ по изложените правни съображения давността е била прекъсната и е започнала да тече нова давност, независимо че изпълнителният орган не е предприел никакви действия за прилагане на съответния способ за изпълнение, като исканията са препятствали и изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Добавил е, че е безспорно, че в преписката по изпълнителното дело не е налично пълномощно за представителната власт на адв. К. като пълномощник на банката-взискател и подадените от него молби с посочените способи за изпълнение са нередовни процесуални действия, но подчертал, че за изправянето на тези процесуални действия ЧСИ не е дал указания на взискателя. Посочил е, че независимо от това по делото е събрано като доказателство заявлението на законните представители на „Централна кооперативна банка“ АД чрез техен пълномощник, подадено по изп. д. № 913/2013 г. по описа на ЧСИ Х., с което като взискател банката е потвърдила действията на пълномощника адв. К. при подаване на заявленията до ЧСИ от 27.09.2016 г., от 06.07.2018 г. и от 03.06.2020 г., като към заявлението е приложено и пълномощно на адв. К. от 12.09.2016 г. за представителството на банката по изпълнителни дела. Намерил е, че с последното извършените от адв. К. действия без представителна власт са потвърдени и на основание чл. 101, ал. 2 ГПК потвърждаването има обратно действие. Счел е за неоснователно оплакването на въззивниците за липса на потвърждаване на представителната власт на адв. К., позовавайки се на събраните доказателства за потвърждаването и на последиците по чл. 101, ал. 2 ГПК, като е добавил, че искането на банката -взискател да й бъде върнат изпълнителният лист е без значение за представителната власт на пълномощника адв. К.. Намерил е за неоснователно и оплакването на въззивниците, че заявлението на банката за потвърждаване представителната власт и пълномощното на адв. К. са неотносими към спора доказателства, като е посочил, че същите касаят редовността на процесуалните действия по посочване от взискателя на способи за изпълнение и прекъсване на давността, като при приемане на тези доказателства правилно районният съд е обосновал допустимостта, относимостта и необходимостта им за изясняване на спора. Допълнил е, че с последно подадената на 03.06.2020 г. молба по изп. д. № 913/2013 г. с посочен изпълнителен способ, е била прекъсната 5 - годишната погасителна давност, започнал е да тече нов 5-годишен давностен срок за вземането срещу тримата солидарни длъжници, ищци по делото, който срок изтича на 03.06.2025 г. и същият не е изтекъл към датата на сезирането на съда на 07.11.2022 г. с предявените искове по чл. 439 ГПК. Отчел е, че давността е прекъсната отново и с подадената от ответника молба, по която е образувано новото изп. д. № 757/2022 г. по описа на ЧСИ Ир. Х., с която са посочени изпълнителни способи срещу тримата длъжници. По тези съображения в тяхната съвкупност е заключил, че погасителна давност за задълженията на ищците не е изтекла, поради което претенциите им да се установи съдебно, че не дължат процесните суми към кредитора, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Поставеният от касаторите процесуален въпрос е обусловил изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при разглеждане и решаване на делото и задължението му да обсъди доводите и възражения на страните, както и да мотивира съдебното решение. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивни жалби и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Изложил е ясни и конкретни мотиви защо при така събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност намира за неоснователни предявените искове, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Касаторите не обосновават и сочената чрез цитиране на законовия текст допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 300 лв., които ще бъдат присъдени с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение