Определение № 2236 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3724/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Д. К. К., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивното решение №692/25.05.2023г. на Софийски апелативен съд по в.г.д.№1911/2022г. в частта, с която след частична отмяна на решението на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от Д. К. К. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1, т. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, за които е оправдана с присъда по НОХД № 14761/2011г. на СРС над присъдените 8 000лв. до претендирания размер от 60 000лв., ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017 г. до окончателното плащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил предявения иск от Д. К. К. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1, т. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, за които е оправдана с присъда по НОХД № 14761/2011г. на СРС, над присъдените 8 000лв. до претендирания размер от 60 000лв., ведно със законната лихва, считано от 26.07.2017 г. до окончателното плащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че с постановление от 06.07.2011г. по ДП № 15287/2010г. Д. К. К. била привлечена като обвиняема за извършването на следното престъпно деяние: на 05.09.2008г. в [населено място], [улица], офис на „Алфа Банк“ АД, клон „И. В.“ в съучастие като извършител с К. П. /извършител/ присвоила /получила/ чужди пари 20 000 лв., собственост на „Алфа Банк“ АД, с пълномощник В. Й. В., връчени на К. П., в качеството ѝ на длъжностно лице и поверени ѝ да ги пази и управлява, като за улесняването му Д. К. извършила и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание, а именно престъпление по чл.309, ал. 1 НК, тъй като на 05.09.2008г. в офиса на „Алфа Банк“ АД, находящ се в [населено място], [улица] съставила неистински частен документ – нареждане-разписка от 05.09.2008г. за сумата от 20 000 лв., на която е придаден вид, че е конкретно писмено изявление на А. Ч. А. и на същата дата го употребила, като го предала на К. П. /касиер в „Алфа Банк“ АД/, за да докаже, че съществува право за А. А. да получи на каса сумата от 20 000 лв. по силата на сключен между него и „Алфа Банк“ АД договор, като присвояването е в големи размери – престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. с ал. 1, т. 1, вр. с чл. 201, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК. С Присъда от 30.10.2015г. СРС по НОХД № 14761/2011г. ищцата била призната за невиновна по повдигнатото ѝ обвинение. С решение на СГС от 26.07.2017г., постановено по ВНОХД № 2303/2016г., оправдателната присъда била потвърдена. Същата влязла в сила на 26.07.2017г., като наказателното производство продължило 6 години и 20 дни. Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата съдебно-психологична експертиза, от което приел за установено, че преживения от ищцата стрес по повод участието ѝ в наказателното производство и проявените оплаквания и заболявания са били предизвикани от наказателното дело, като негативните състояния, получени вследствие на същото до голяма степен са преодолени, но са констатирани отрицателни преживявания при припомняне на ситуацията. Приел, че у лицето не е установено състояние на посттравматично стресово разстройство, депресия или тревожност в смисъла на разстройство, които да са довели до дезадаптивност и да се нуждаят от специализирана терапия. От показанията на разпитаните по делото свидетели С. К. и Е. Н. съдът приел за установено, че преди производството ищцата била общителна, винаги в добро настроение и добре изглеждаща. Воденото наказателно производство ѝ се отразило във всяко едно отношение – здравословно, финансово, включително и в отдръпване от приятелския ѝ кръг. В резултат на преживения стрес се стигнало до появата на косопад, както и проблеми със зъбите. Станала сприхава, нервна, агресивна, затворила се в себе си. Влошили се и отношенията с осиновената ѝ дъщеря – К. и родния ѝ син. Според свидетелите и до настоящия момент ищцата не се е възстановила и се опитвала да се върне към нормалния си живот. Много от приятелите ѝ са я изоставили, имала финансови проблеми, защото доходите ѝ намалели. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът обосновал извод, че Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от него, или че то не е престъпление. Посочил е, че по делото е безспорно установено, че срещу ищцата било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление, по което била оправдана. За да определи размера на справедливото обезщетение съдът съобразил следните обстоятелства: Повдигнатото на ищцата обвинение било за тежко умишлено престъпление от общ характер; продължителността на наказателното производство от 6 години и 20 дни, който съдът приел за нормален, предвид фактическата и правна сложност на делото и обема от извършени процесуални действия: освен ищцата е имало и друга подсъдима (съучастие между две лица), което обстоятелство налагало събиране на двойно по-голям обем доказателства; в хода на производството били събрани множество доказателства – обяснения на подсъдимите, свидетелски показания (разпитани били над 10 свидетели), заключенията на няколко графически експертизи (вкл. две петорни), значителен обем от приложени доказателства, което изисквало по-голям период от време за запознаване на защитниците на двете подсъдими; съдебна поръчка до Г., множество справки от Гранична полиция, от „Летище София“, както и от различни авиокомпании. Съдът установил извършени отлагания на делото в съдебна фаза, поради неявяване на свидетели, неявяване на вещи лица, неявяване на защитници на подсъдимите, отпуск на защитниците, съдебна ваканция. Съобразил липсата на наложена на ищцата мярка за неотклонение. Въззивният съд отчел възрастта на ищцата към момента на привличането ѝ като обвиняем (57 години), както и липсата на предходни осъждания, като фактор обуславящ по-висока степен на засягане на личната сфера на лицето от привличането му като обвиняем. Намерил за неоснователни въведените в производството твърдения, че воденото срещу ищцата наказателно производство е довело до прекратяване на осиновяването и че процесът е дал отражение върху трудовата дейност на лицето (изгубване на работа вследствие на воденото срещу нея производство). Посочил, че по делото не са били събрани доказателства за трудовата дейност на ищцата преди, по време и след наказателното производството, още повече, че към датата на приключването му същата била в пенсионна възраст. При определяне размера на обезщетението въззивният съд отчел и следните обстоятелства: по делото не е установен факта на широка медийна разгласа на процеса; ищцата била оправдана още на първа инстанция, който факт обусловил по-ниска степен на притеснение в сравнение с това при постановена осъдителна присъда; воденото наказателно производство не е довело до трайно негативно психо-емоционално състояние на ищцата. След съвкупната преценка на конкретно установените факти, въззивният съд направил краен извод, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на Д. К. К., вследствие на незаконно повдигнатото ѝ обвинение, по което била оправдана е в размер на 8 000лв. Съдът приел за основателно и искането за присъждане на законната лихва върху същото, считано от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 26.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът обосновава допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона: 1/ Какви са критериите, които определят понятието „справедлив“ размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 от ЗОДОВ? и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и да извърши самостоятелна преценка на всички установени по делото обстоятелства, като изложи собствени мотиви относно тяхното значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди? Твърди, че същите са разрешени в противоречие с ППВС №4/1968г. и т.11 от ТР№3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС; решение №26/11.02.2019г. по г.д.№1467/2018г. ІV г.о.; решение №299/15.07.2013г. по г.д.№1179/2012г. ІV г.о.; решение №158/2012г. по г.д.№708/2011г. ІV г.о.; решение №50154/13.12.2022г. по г.д.№4756/2021г. ІІІ г.о.; решение №60323/11.02.2022г. по г.д.№517/2021г. ІV г.о. и 3/ При иск за обезщетение на неимуществени вреди от нарушено право по чл.6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи за разглеждане и решаване на делата в разумен срок по приключило дело и на други имуществени вреди, които се обезщетяват по ЗОДОВ, длъжен ли е съдът да определи дължимото обезщетение глобално?. Твърди, че решението противоречи на практиката на ВКС в решение №122/28.10.2020г. по г.д.№611/2020г. на ВКС, ІІІ г.о. Въпросите свързани с критериите за „справедлив“ размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 от ЗОДОВ и начина на определяне на обезщетението за вреди от нарушено право по чл.6 §1 от КЗПЧОС (№1 и №3) са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, по който е формирана задължителна практика на ВС и ВКС – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност (фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др.); интензитета на мерките на процесуална принуда – дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед на личността и начина му на живот – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от него. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. Установена е и съдебната практика, включително задължителна такава (ТР №1/2022г. на ОСГК на ВКС), според която при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, претендирани по чл. 2, ал.1, т.3 и по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално. Когато неоснователната принуда е осъществена извън разумния срок за прилагането ѝ, тя нарушава и правото по чл.6, §1 ЕКЗПЧ за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, поради което глобалното обезщетение по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ ще включва и обезщетение за накърняване на това право. Разяснено е още, че в мотивите съдът следва да обсъди и критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и изрично да посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях. В конкретния случай въззивният съд е разрешил поставените от страната въпроси в съответствие с константната практика на ВКС. В решението си съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а именно: възрастта на пострадалата при започване на наказателното производство; повдигнатите обвинения за тежко умишлено деяние; продължителността на наказателния процес, който съдът е намерил за разумен, с оглед вида и обема на проведените процесуално следствени действия; отчел е и вида и обема на действията с участие на обвиняемата; липсата на наложена на ищцата мярка за неотклонение; характера и интензитета на причиненото ѝ увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт; факта, че за целия период на производството ищцата е чувствала притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, затваряне в себе си, накърняване на доброто име; отражението на производството върху здравословното ѝ състояние, като психическите са почти преодолени; факта, че е станала затворена и спряла да общува с колегите и приятелите си, а част от последните се отдръпнали от нея. При определяне размера на обезщетението съдът отчел и липсата на предходни осъждания на обвиняемата, което е от значение за личността на лицето, търсещо обезщетение; липсата на доказателства за отражение на повдигнатото обвинение на трудовата заетост на лицето и за настъпилия разрив в отношенията ѝ с осиновената ѝ дъщеря, довел до прекратяване на осиновяването. С оглед на изложеното съдът намира, че определеният от въззивната инстанция размер на присъденото обезщетение е основан на цялостната преценка на всички правно-релевантни обстоятелства, приети за установени по делото, при приложение на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с формираната съдебна практика. В тази връзка следва да се отбележи, че в посочените от касатора решения на ВКС също са възприети горните принципни разрешения на същите правни въпроси, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Последния поставен в изложението въпрос за задължението на въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и да извърши самостоятелна преценка на всички установени по делото обстоятелства, като изложи собствени мотиви относно тяхното значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, е свързан с приложението на правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК и задължението на съда да мотивира решението си. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, а обжалваното решение е постановено в съответствие със същото. Съдът е мотивирал решението, като е установил релевантните факти и е направил свои правни изводи въз основа на тях. Обсъдил е всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения; произнесъл се е по същество на спора и е обосновал извод за неговия краен резултат, като в случая не е налице нарушаване на императивна правна норма, за спазването на която въззивната инстанция следи служебно. Несъгласието с фактически и/или правен извод на съда не означава допуснато противоречие със закона и неговото нормативно или казуално тълкуване и не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т..3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето отделение,