Определение № 1772 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4629/2022 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. А. К. против решение № 266933 от 10.12.2021 г. по гр.д.№ 5966/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 22.07.2019г. по гр.д.12577/2016г. на Софийски РС, с което е допусната съдебна делба на ПИ с идентификатор 68134.203.258, находящ се в [населено място], район „К.“, ул. „Л. № ***с площ 268 кв.м., представляващ бивш имот №***, кв. ***, включен в УПИ *** /без сградата в него/, при квоти: за Б. И. Е. - 2/8 ид.ч., за Г. Е. К. - 3/8 ид.ч. и за касаторката Л. А. К. - 3/8 ид.ч. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 38, ал.1 във вр. с ал.3 и чл. 66, ал.2 ЗС и чл. 183, ал.4 ЗУТ защото съдът е допуснал делба на дворното место, а то е обща част, тъй като в двуетажната жилищна сграда има два обекта. Това становище се обосновава и с това, че ищцата има право на построи сграда и без съгласието на останалите съсобственици, защото след събарянето на сградата, на която е била собственик в дъното на двора, тя притежава правото на строеж за нея. Оспорва се извода, че за застрояване по реда на чл. 183, ал.4 ЗУТ е необходимо съгласие на останалите съсобственици. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по два въпроса. 1/Допустима ли е делба на УПИ, в който съществуват жилищни сгради, респективно самостоятелни обекти в сгради, изключени от съсобствеността, ако не всички съсобственици на терена притежават такива самостоятелни обекти или право на строеж, реализируемо при условията на чл. 183, ал.4 ЗУТ? 2.Задължен ли е съдът да обсъди всички твърдения и възражения на страните и да обоснове решението си? Б. И. Е. оспорва допускането до касационно обжалване, защото решението и съобразено със съдебната практика. Г. К. не взема становище по касационната жалба и допускане до касационен контрол. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Фактическата обстановка е безспорно установена: Ищцата Б. И. Е. се легитимира като собственик на 2/8 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „К.“, ул. „Л. № ***с площ 268 кв.м., представляващ бивш имот № ***, кв. ***, включен в УПИ *** по дарение с н.а. № 73,т.І/25.03.2003 г. Предмет на дарението от Ц. Ц. А., починала на 18.01.2015 г. е вътрешната къща в двора с площ 28,25 кв.м., но тази сграда е била освидетелствана и съборена поради непригодност за ползване през 2016 г. Касаторката Л. А. К. е собственик на първия етаж, мазе и таван и 3/8 ид.ч. от същото дворно място, а ответника Г. К. е собственик на втория етаж, мазе и таван и на 3/8 ид.. от дворното място. Приетата СТЕ от РС е установила, че за имот ***и имот*** е бил отреден съсобствен по регулация парцел при действието на ЗТСУ, но регулацията не е била приложена до отмяната му и в срока по пар.6 ЗУТ, поради което на осн. пар.8 ЗУТ имотите са запазили имотните си граници и така са заснети в КК. За двата имота е предвиден общ УПИ с предвидено застрояване на шестетажна сграда, попадаща и в двата имота –*** и ***и частично в парцел ***. Първата инстанция е допуснала делба, като е приела, че дворното место не е обща част, защото няма само обслужващо сградите предназначение, а има съсобственик, който не притежава сграда, идеална част от такава, обект от сграда или идеална част от такъв. Въззивната инстанция е приела, че при действието на ЗУТ е отпаднало тълкуването, дадено в ППВС № 2/1982 г., т. 1, б. „в“ и б. „д“, което е било основано на чл.58, ал.1 и чл.61, ал.4 ЗТСУ (отм.). Прието е, че преценката за допустимостта на делбата се извършва въз основа на действащия градоустройствен статут на дворното място и тя би била недопустима когато е налице проект за изменение и заповед за изменение на подробния устройствен план, с която се обособяват отделни урегулирани поземлени имоти за собствениците на сградите. Поради това, че ищцата притежава само правото на строеж за сграда с обем на съборената на осн. чл.66, ал.2 ЗС, дворното място, с изключение на прилежащата площ към съществуващата двуетажна сграда, няма статут на обща част и може да се дели самостоятелно. Съдът е посочил, че нормата на чл.183, ал.1 и ал.4 ЗУТ не опровергава този извод, като е тълкувал тази норма във вр. с ал.1 на чл.183 ЗУТ, която изисква за извършване на нов строеж в съсобствено дворно място договор в нотариална форма с останалите собственици. Така въззивната инстанция е приела, че и в хипотезата на чл.183, ал.4 ЗУТ се изисква съгласие на всички съсобственици, защото „подписването на заданието за изработване на инвестиционен проект от всички съсобственици е доказателство за това, че всички съсобственици формират обща воля за начина на новото застрояване в имота, конкретизирано в заданието и съобразено с предвижданията на действащия ПУП, както и за съответствие на строителството с обема на правата в съсобствеността, поради което възлагат изработването на инвестиционен проект, за да се реализира общото им решение“. Поради това, че по делото няма данни за постигнато общо съгласие между съсобствениците на дворното място за нов строеж, въпреки регулационното предвиждане за бъдещо ново строителство, за неговото осъществяване от един съсобствениците е необходимо съгласието на всички лица, включително и тези, които нямат сграда в имота – арг. от чл.183, ал.1 ЗУТ. Затова е потвърдено решението, с което делбата е допусната при определените квоти от РС. По първия въпрос се твърди противоречие с Решение № 40 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 2201/2017 г. на ВКС, ІІ гр. о. и решение № 51 от 03.07.2020 г. по гр.д.№ 2387/2019 г. ІІ гр.о., защото с тях е прието, че когато някой от съсобствениците в поземления имот не притежава самостоятелна сграда или част от такава или право на строеж за такава, не може да се приеме, че е налице хипотеза на недопустимост на делбата по смисъла на ППВС № 2/1982 г. В този случай след като един от съсобствениците на дворното място не притежава сграда или обект от сграда нито право на строеж, реализируемо при условията на чл. 183, ал. 4 ЗУТ, то теренът не е загубил самостоятелния си характер и не е придобил обслужващо значение спрямо сградите, поради което делбата му е допустима. Касаторката счита, че е налице противоречие с тези решения, защото ищцата притежава право на строеж за съборената едноетажна сграда с площ 28 кв.м., което може да реализира и без съгласие на останалите съсобственици. Смисълът на цитираната съдебна практика е, че делбата е допустима ако съсобственикът, който притежава само идеална част от дворното място не може да реализира правата си върху него, като построи обект на собственост и за себе си. Настоящия случай е такъв защото в имота е налице сграда, в която самостоятелни обекти притежават само ответниците, а новото строителство предвижда изграждане на шестетажна сграда в този и съседни имоти. Съобразно предвижданията на ПУП ищцата не може да реализира строителство на самостоятелна едноетажна сграда в обема на притежаваното от нея право на строеж, а за изграждане на предвидената по ПУП шестетажна сграда безспорно е необходимо съгласието на всички съсобственици. Тъй като правото на строеж за едноетажна сграда на 28 кв.м. е нереализируемо, съобразно цитираната от въззивният съд, а и от касаторката съдебна практика, делбата е допустима. Въззивното решение не е постановено в противоречие с тази съдебна практика, поради което не се допуска касационно обжалване по първия въпрос на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. По втория въпрос, настоящата инстанция също не констатира противоречие. Видно от изложеното за мотивите на обжалваният въззивен акт, всички твърдения и възражения във въззивната жалба и отговора към нея са обсъдени. Основният довод на касаторката, че след събаряне на едноетажната сграда в дъното на двора, ищцата е останала собственик на правото на строеж за нея, което може да реализира без съгласие на останалите собственици е обсъдено от въззивния съд, но е намерено за неоснователно с оглед предвиденото ново строителство на шест етажна сграда в него и съседни имоти, реализирането на което налага съгласие на всички съсобственици. Обсъждането и преценката на заявените доводи от въззивника за неоснователни от въззивната инстанция не обуславят допускане до касационен контрол. В обобщение не е налице наведеното основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация Б. И. Е. следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказания с договора за правна помощ размер 600 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение